За морала на комуниста или как се наливат основите…

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

„И ще узнаете истината, и истината ще ви направи луди.

Сега, когато вече сте луди, нека ги забием!”[1]

ТАКОВА БЕШЕ ВРЕМЕТО…

Как „благочестивото” семейство Елена и Добри Джурови се отблагодарявало за добрините Следите остават или свидетелствата на „тяхната” епоха Когато говорят за фашизъм, другарите имат предвид себе си

Как реагират нормалните хора, когато някой им подаде ръка, стори им добро? Всеки може да отсъди според своите собствени критерии за нравственост. Някога комунистите тръбяха за някакъв „социалистически морал”. Тъй като днес те продължават да ни ръководят, чрез своите деца, внуци и посредници, не е лошо да се запознаем с техните представи за съвест, етика и поведение. Затова е най-добре да се доверим на собственото им „творчество”. В конкретния случай отварям солиден том, озаглавен „Мургаш”.[2] Като негови автори са представени Елена и Добри Джурови. По времето, когато столичното „Военно издателство” я пуска на пазара (1983 г.), раменете на бившия семинарист Добри вече са украсени с големи като чинии за салата маршалски петолъчки. Макар все така да е армейски генерал, това момче от ловешкото село Врабево изгаря от мерак за маршалски жезъл. И тъй като според правилата на господстващата във Варшавския договор Червена армия няма как да го получи, неговият генсек Замфиркьов-Живков му прави подарък като на малко дете – връчва му златни петолъчки. Да се пъчи с тях по събрания и пътувания зад граница…

 

Та когато излиза спомената книга другарят Добри Джуров вече е забравил откога е министър на отбраната и член на Политбюро на ЦК на БКП. През ръцете му са минали (разбирайте – ликвидирал е и е смачкал) маса „буржоа”, „интелигенти”, всякакви „врагове на Партията и народа”. Нищо, че каквото и да говорят и пишат днес разни „умници”, поне половината от този народ бе съставена от нормални хора. Те нямаха нищо общо с тази партия и не желаеха да имат. Тъкмо тази според мен по-добра половина, понесе най-тежкото бреме и на социализЪма, и на онова, което унгарският българист Петер Юхас определи като „най-лошото нещо”.[3] Става дума за измамата, последвала тоталитарния комунизъм. Тази половина така и не посегна към „творбите” на потисниците. И с право, защото те до един, без изключения, бяха изумително посредствени същества и не търпяха умните, образованите, мислещите, хората с мнение. Отглеждаха и издигаха крещяща посредственост, на чийто фон ако не изпъкваха, поне не изглеждаха толкова зле. Нека илюстрирам твърденията си с цитат от писмото, което убитият в Лондон писател Георги Марков пише до своя бивш акран, тъй таченият и в наши дни Любомир Левчев:

… Поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник „Народна култура” под заглавие „Верую на новия човек“.

Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии. Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия еквивалент на Рачко Пръдлето. Един поет може да вярва в едно или друго, може да приема една вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази – все едно какво и колко пъти. Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно – няма право да не бъде поет!

И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява.

Или да вземем думите ти, че „Солженицин е белогвардейска отрепка”. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка.[4] Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „Чайката”, в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат „идеализмът” да им се плаща, искат „героизмът“ да им се плаща, искат да им се плаща загдето „вярват”, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.[5]

Подобно бе мнението относно онази продажна посредственост, която произвежда и настоящите парвенюта в икономиката, политиката, културата, спорта, медиите, навсякъде, на половината – на нормалната половина, от народа. Тя се „мултиплицира”, както със запъване се мъчеше да изрече чуждицата главата на посредствеността, нейното най-ярко олицетворение[6]правешкият каскет.[7] Един от челниците в движението за комунистическа посредственост бе Добри Джуров. Както подчертава покойният Георги Марков, той бе сред преданите „идеалисти”, които искаха това да им се заплаща. Неговият „морал” бе заключен между стените на семинарията, от която избягал, и втория етаж на Министерството на народната отбрана, в чийто кабинет от няколкостотин квадратни метра се ширеше. „Нравствеността” му намери изражение и в партийното и служебното положение на неговата жена, на техните деца, в апартаментите от по 400500 квадратни метра,[8] във вилите и в най-висшите държавни привилегии, съпроводени от съответните екстри… Заслужи всичко това и с онази преданост към СССР и каузата на интернационалния комунизъм, заради която през лятото на 1968 г. проводи в Прага части на партийната армия, кой знае защо наречена „българска” и „народна”. Не, тази армия нито бе българска, нито народна. Тя бе партийна, комунистическа.

Ала преди да дам думата на този пезевенк във военна униформа, който оправда своите престъпления с времето, нека проявя известно кавалерство и я отстъпя на неговата съпруга Елена. Признавам, че жестът ми е доста условен, тъй като по принцип не приемам и двамата, и наследниците им за човешки същества. А нейното мъжле е било напълно лишено от уважение към жените. Личи от изпреварващото място, което заема като автор на книгата. Но да дадем думата на другарката Джурова. Тя разказва спомените си от времето, когато е била работничка в софийската текстилна фабрика „Беров”. Начева разказа с описанието на „ужасните” условия, които „гаднитеексплоататори създали:

Фабрикантите бяха направили в двора на фабриката общежитие, в което живееха част от „вътрешните” работници.[9] Освен това до самата ограда на фабриката бяха изградили няколко малки дървени къщички, които също даваха на своите стари кадрови работници…

„Вътрешните” не плащаха наем, в общежитието бе прекарано парно, семействата, които живееха в къщичките, идваха с кофи и си взимаха толкова въглища от купа, колкото им бяха нужни; осветлението също бе за сметка на фабриката.”[10]

По-нататък бившата полуграмотна работничка, която след 9 септември 1944 г., разбира се, направи завидна партийна кариера и дори бе канена като „лекторка”, се възмущава, задето „през лятото на 1940 г., когато избухна голямата текстилна стачка в София, „Беров” бе едно от малкото предприятия, които не спряха работа.[11] Тя била сред организаторите на несъстоялата се стачка. Тогава директорът, който „някога бе завършил инженерство във Франция и отлично познаваше работата си”, я повикал. След като й обяснил, че трудно ще накара добре заплатените работници да протестират срещу собствениците и ръководството на фабриката, той я попитал:

– На колко години си, моето момиче?

Говореше учтиво, внимателно, доброжелателно.

На двадесет.

Знаеш ли какво правех аз на двадесет години? Денем работех, нощем учех, спях по три часа край становете във фабриката… – Въздъхна. – Не беше леко.

Въздишката му бе съвсем естествена, по всичко личеше, че не му е било леко, въпреки че чувстваше законната човешка гордост: „Въпреки всичко аз успях да изляза победител!”

Гледам те и ми е мъчно за тебе.

Защо? – изтръгна се неволно от гърдите ми. Бях решила да отговарям с „да” и „не” на въпросите му и да не влизам в никакъв разговор.

Защото в полицията ще смажат хубостта ти, ще погубят младостта ти. Поисках списък на размирниците, и ти си в него. А знаеш ли какво е в полицията?

Очаквах, че ще почне обикновена агитация, която правят всички фабрични директори, когато поискат да сплашат някой работник. Но директорът завърши така неочаквано, както бе и започнал:

Ще те спася аз тебе. Ще задраскам името ти и няма да те дам в ръцете на онези зверове. А сега си отивай.

И нито дума за това, че след такава услуга трябва да му се отблагодаря с нещо, че трябва да престана да агитирам за стачката, че трябва да се откажа от идеите си.

Когато се върнах в цеха, наобиколиха ме работничките.

За какво те вика директорът?

Да не стачкуваме.

А ти?

Казах му, че пак ще стачкуваме.[12]

Всеки сам може да прецени морала на директора и на работничката-комунистка. По-нататък тя не само не му спестила нищо и постоянно му създавала неприятности. В спомените си цинично твърди: „Трудно бе да се води борба във фабрика, където директорът е хитър,… където условията на работа са малко по-добри, отколкото в други фабрики.[13] Само „малко по-добри” ли? Та описанието е мечта и за днешните работници! За онези, които робуваха на болшевиките по време на съветския болшевизъм, да не отварям дума. Един от плодовете на онова „великолепно” безвремие, в което половината от народа „си купи жилища” и „даже ходеше на море”, са рушащите се панелни сгради. Онези, които бяха по-равни – комунистическите робовладелци, натъкмиха нещата така, че днес отново да са на върха на държавата. Всяко стадо си заслужава овена… А какво се случило на „хитрия” директор на фабрика „Беров”, помогнал на другарката Джурова? Ами след девети му видели сметката, както казваха. От благодарност… Обикновен фашизъм – пардон – обикновен комунизъм! Такъв бе – какво пиша – такъв е комунистическият морал”!

След дни ще се спра и на спомените на самия „храбрец”, на Замфиркьо-Живковия генерал с маршалски звезди на пагоните Добри Джуров. Сега нека довършим с алчността, меркантилността и дори престъпните навици на другарите. Някаква земеделка, която претендира да е кръвна сестра на осиновения син на архипрестъпника Георги ДимитровБойко, и за чийто морал също можете да си направите изводи, е дала интервю за един от прясно пръкналите се „информационни агенции”. В него срещаме следната история:

Как се случи така, че попадна на следи от златните бижута, които майка ти е носила, когато са я убили и са ги взели?

– По линия на БЗНС, аз бях лектор в Осми кремиковски район. Станах жителка на Горни Богров, дори си купих място там и си построих една малка къщичка. Там си отгледах двете деца. Между другото, аз не съм се женила, но и двамата мъже, от които са децата ми, са ги припознали. Така че дъщерите ми си знаят потеклото. Та по линия на БЗНС, имаше една Калинка Декенарова, шеф на градското ръководство на БЗНС .Тя покани около 20 жени на коктейл. За лектор тогава бяха поканили Елена Джурова, жената на Добри Джуров. Започнахме да се представяме една друга на Джурова, там беше и Милена Стамболийска, все отбрани другарки и като дойде моя ред, аз казах: „Аз съм дъщерята на Мара Денчева”. Тя тогава възкликна и ме попита кога съм родена? Отвърнах, че по документи съм родена 1939 г. А тя тогава каза, че не съм дъщеря на Коста Златарев, защото тази година е бил в затвора. Аз всъщност съм родена 1941 г. Тогава Джурова ми показа едно пръстенче и каза: „Това ми е подарък от Коста Златарев, аз му носех колети в затвора.“ Каза го пред всичките и даже после допълни, че й го изработил по поръчка. Как така ще го работи по поръчка, след като е бил в строг тъмничен затвор? Той не е имал работилница в затвора. Всички хора в селото са видели как майка ми излиза с бижутата и я натоварват на камиона. Джурова се усети по едно време, ходеше като в панички и ме гледаше особено.[14]

Туй то – обикновени крадци, разбойници. Послушаха своя поет и си построиха свой собствен „завод, огромен завод за живота”. За техния си сладък живот, както те разбираха това. За нас изградиха концентрационен лагер, пак по образа, създаден от поета им – „със яки бетонни стени”. Разни пишат, че нямало „глупак”, който да е отказал членство в тяхната партия. „Ресто” – както се изразил същият им поет, – има, моя милост. Отказах с искрения мотив, че тате ще се обърне в гроба. Бях само на 27 и животът бе пред мен, пак според техния мироглед. Опроверга ги партийният секретар – същият, който ми предложи. Предупреди ме: „От теб нищо няма да излезе.” Кой знае, може и да се е оказал прав, но отново според техните материалистични представи за света, живота и морала. Намират се хора, наистина малцина, които са на противното мнение. Тях слушам и то не заради удобството, а понеже са личности, човешки същества.

Сега приключвам с един епизод, разказан от вече споменатия мой добър познат Петер Юхас. Сам той бе членувал в Унгарската работническа партия, у нас бе живял сред културната номенклатура, та познаваше нещата отвътре:

… Преди няколко години[15] зърнах Георги Джагаров[16] в един мрачен ъгъл на кафенето на писателите. Беше се свил самотен.[17] Сателитите му бяха изчезнали в космоса като падащи звезди. Като седнах до него, веднага ме попита: „Чете ли откритото ми писмо? Написал съм защо напуснах партията.” „Четох го, Георги, тя и майка ми я напусна преди двайсет години, още преди да започне да потъва кораба. Беше селска жена, но нейното обяснение повече ми хареса.” „Какво каза майка ти?” – попита стреснат. „Каза ми: напускам, сине, не искам на погребението ми да говори този глупак партийният секретар, попът говори много по-хубаво.[18]

Някой може би с право ще попита: От какъв дявол се цапаш с всичко това, на всичко отгоре и по време на Великия пост? Отговарям с мъдростта на древните: „Amici vitia si feras, facis tua.[19] В такъв случай какво остава за тези на враговете? И за да сложа точка на разни спорове около скромната ми личност, запомнете нещо изключително важно: Няма по-ретроградна партия от БСП. Но и останалите са отвратителни. Защото са нейни рожби. Ако ви предложат картина от велик художник и нейно копие, кое ще предпочетете? Помислете.

Моят личен отговор е: Нито едно от двете. Защото подобни подаръци не се правят без умисъл. А за мен свободата и истината са най-важни. Останалото е от лукавия… С други думи – мога и без него. Затова настоящата политика, изборите и прочее неща не се отнасят до мен. Наистина: Какво общо имат те с моя живот? А с вашия? Всеки живее живота, който сам си е подредил. Аз мога и без „политиците”, „бизнесмените”, „писателите”, „артистите” и т.н. на партията-майка и на нейните пиленца. Елементарно е. Опитайте. Става. Струва си да го направите не заради мен, а заради вашата собствена съвест.

Следва продължение



[1] Мото на американското списание за консервативно мислещи хора “Contact”, The Phoenix Project: A Light in Every Mind!, Las Vegas, NV.

[2] Добри и Елена Джурови – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г.

[3]При социализма най-лошото беше това, което дойде след него.(Петер Юхас – „Смъртта не е алиби”, Анекдоти за български писатели, ИК „Огледало” и Унгарски Културен Институт, София, 1999 г., стр. 226.)

[4] Солженицин бе съветски офицер, членувал в болшевишката партия. Неговият баща бе покръстен евреин, който от Исаак станал… Исай. (Вж. напр. Григорий Климов – „Протоколы советских мудрецов”, Издательство „Советская Кубань”, Краснодар, 1995 г., стр. 39, 309, 345.) Което не попречи след излизането на книгата на Солженицин „Двеста години заедно” да бъде обявен за… „антисемит”?! (Вж. Александър Солженицин – „Евреите в Русия. Двеста години заедно (1795-1995)”, ИК „Кама”, 2008 г.)

[5] Георги Марков – „Писмо до Любомир Левчев – поет”, Електронно списание LiterNet, № 9 (82), 10.09.2006 г., online: http://liternet.bg/publish10/gmarkov/pismo.htmhttp://liternet.bg/publish10/gmarkov/pismo.htm

[6] Доколкото посредствеността изобщо може да бъде „ярка”.

[7] Чудесният шегобиец Петер Юхас го квалифицира като „голям човек – надживя собствената си статуя…(Вж. Петер Юхас – „Смъртта не е алиби”, Анекдоти за български писатели, ИК „Огледало” и Унгарски Културен Институт, София, 1999 г., четвърта корица.)

[8] В онези години редовият българин нямаше право на повече от едно жилище и то с площ не повече от 120 квадратни метра!

[9] Авторката не обяснява защо работниците се делели н

а „външни” и „вътрешни”. От разказа й се разбира, че единственият признак за това бил местоживеенето. Онези, които населявали общежитието и останалите домове, били „вътрешни”. Джурова не крие своята неприязън към тях.

[10] Добри и Елена Джурови – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г., стр. 220.

[11] Пак там.

[12] Пак там, стр. 220, 221-222.

[13] Пак там, стр. 222.

[14] Александрина Роканова – „Пенка Цанкова: Искаха да ме убият, защото разкрих, че съм сестра на сина на Георги Димитров”, Информационна агенция „Блиц”, София, 31 юли 2008 г., online: http://www.bulpress.net/article/6202

[15] Разбира се, след т. нар. демократични промени.

[16] За по-младите читатели и особено за онези, в чиито семейства за тези неща не се говори – един от най-видните „певци на партията-майка”. Пияница, издигнат лично от комунистическия диктатор Тодор Замфиркьов-Живков до член на ЦК на БКП, председател на Съюза на българските писатели и заместник-председател на Държавния съвет. Един от най-забележителните ласкатели на „правешката корона”, произнесъл следните слова: „Едва ли е нужно и аз да подчертавам, че и с този доклад другарят Тодор Живков прояви онези качества, които ние отдавна познаваме, за които го уважаваме и обичаме като мъдър и прозорлив ръководител на България, онези качества, които му спечелиха име на един от най-изтъкнатите дейци”. След 10 ноември 1989 г. захвърли червения си партиен билет и се постара да го стори гръмко, с „открито писмо”, на което медиите ясно по какви причини масово отделиха място. „Открито” е русизъм. Има наша чудесна дума и тя е „отворено”. Обаче като повечето кадри на БКП и другарят Джагаров бе завършил в СССР – литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Партията не разчиташе на таланти. Обратното, тя всячески ги потъпкваше и задушаваше. Затова и нейните „поети” и „писатели” не бяха такива поради своя талант, а благодарение на своите дипломи – дипломирани поети?!

[17] Кракът ми никога не е стъпвал на това място, но са ми разказвали как угодници се въртели около по онова време властния Джагаров и му се слагали като откровени партийни съединители (долни леви педали). Един от главните слагачи бил Кеворк Кеворкян, вече познат и като агент Димитър. Той имал някакво звание като състезател по шахмат. Ала когато играел с Джагаров, полагал изключително усърдие, за да загуби. И след като се признаел за победен, възкликвал: „Отново ме бихте, другарю Джагаров!”

[18] Петер Юхас – „Смъртта не е алиби”, Анекдоти за български писатели, ИК „Огледало” и Унгарски Културен Институт, София, 1999 г., четвърта корица.

[19] „Ако търпиш пороците на приятеля си, правиш ги свои”, лат.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.