Loading...
Изборите за законодателни събрания по много белези приличат на философско изживяване.
Не е възможно на практика да се провери дали онова, което кандидатите обещават е осъществимо.
Избирателите са агностично настроени в буквалния и първичен смисъл на термина – бъдещите депутати са свръхестествени същества (например изисква се да се водят само от интересите на народа), за чието битие се знае със сигурност само, че ще остане завинаги неизвестно и непознаваемо.
Съревнованието кара кандидатите за власт да обещават неща, които се очаква да бъдат харесани, но за които не се знае как, доколко, докога или дали изобщо ще бъдат осъществени.
Иначе казано, това съревнование по необходимост създава илюзии и изборът е между съперничещи си илюзии.
Едно обстоятелство е почти сигурно: обещанията на кандидатите, че ще дават е всъщност заявление, че ще вземат. Самото съревнование между тях е всъщност за правото, мандата да вземат.
В такива ситуации хората се ориентират по това, което вече се знае. То не е много и често е грешно.
Въпреки тези белези на ирационалност и незнание, процесът е организиран – и участниците се държат така, сякаш изборът е преди всичко рационален. И социолози, политолози и прочее наблюдатели го коментират именно като разумен и пресметлив. В икономиката това се нарича „мит за рационалния избирател“.
Такъв избирател обаче не съществува и, поне от гледище на доказаните неща в икономиката и статистиката, неговите възгледи са често противоположни на закономерното или фактическото положение на нещата.
Избирателите могат да бъдат невежи и нерационални. Но това няма особено значение. Тяхното невежество се предизвиква, оформя и доразвива в неизвестна посока (или поне с много непредвидени последици) от невежеството на политиците.
Те, ако спечелят изборите, винаги се провалят за сметка на избирателите.
