Loading...
Когато изучавах детска психология и педагогика в университета, уважаван от мен професор в тази област обясняваше, че характерът и привичките на едно дете се определят от два основни фактора – от генетичните особености на детето и от средата, в която живее то. Няма данни, кой от тези два фактора играе по-голяма роля и дали са равнопоставени. Всяко човешко същество, обаче, за да функционира и да живее в своята заобикаляща среда или общество, трябва да бъде приучено в характерните за това общество културни ценности, трябва да знае своите човешки права и задължения. Всеки човек трябва да получи своето образование, което да развие личността и талантите му и да го подготви за активен и пълноценен живот след обучението му.
Детето, като човешко същество със своите генетични особености, трябва да се възпитава от малко в подходящите порядки, за да придобива и съответните ежедневните навици. То има права, но има и задължения. Тук пристъпваме към много важен етап от неговото развитие, а именно развитието на неговата личност, като за тази цел са необходими много и важни грижи, осъществявани с много любов. В моменти, когато детето открито се противопоставя на насоките на своите родители, те използват съвкупност от средства, за да възпитат у него нужните качества и характер. Започват с методично обяснение за ползите и вредите от съответното му поведение, демонстрират разочарование от постъпката му и го лишават от телевизия или игри навън, а ако детето все пак отказва или отлага безкрайно дълго изпълнението на поставените му задачи, прилагат с любов и физическо наказание. С всички тези методи, извършени с любов от хора, които обичат детето, каквито са неговите родители, би било много по-вероятно детето да съжали за своята постъпка и за ядовете, които им е причинило, защото то също ги обича.
Такива отношения, обаче, са отричани от социалните служби, защо? Защото техните служители биха могли да се погрижат по-добре в подобна ситуация?! Не! Свидетели сме на методични и неистово жестоки физически наказания в домовете за изоставени деца, поради елементарни провинения и при това, без да са били налице нужните разяснения!! Защо тогава отричат подобаващата, извършена с много любов, грижа от страна на родителите?! Защото приемният родител, насърчаван да бъде способен без проблем да се раздели с детето, може да даде по-добра такава в подобна ситуация?!? Не! Станахме свидетели, как много приемни родители са готови да върнат децата и то не за друго, а защото според новите разпоредби би следвало да минат на граждански, а не на трудов договор!! Остава въпросът, защо все пак отричат насъщната грижа на родителите!? Защото някои богати чужденци биха осиновили детето и биха се грижили по-добре за него?!? Защо?! Защото сме изпаднали дотам като държава, че започнахме да правим бизнес и от децата си!?! Защо?! Остава един въпрос, който да кънти в празното пространство и на който няма да бъде намерен отговор!
Ще ги пратим от 4-годишни в предучилищно обучение, защото така по-лесно ще скъсаме връзките с родните им родители!? Това е чудовищно, а мотивите, които се представят са бутафорни! Знаем, че при работата на един педагог с 20 деца, отделното дете нито ще се научи, как да общува с другарчетата си, нито ще научи нещо повече от заглавието на някоя приказка, защото там децата гледат да се харесат не на друг, а на учителката си, а времето за дисциплиниране изяжда цялото време за обучение. Но те и за това имат готов отговор – така на детето няма да му е скучно в училище, където, обаче, обстановката е идентична…
Трябва ли родителите да са поставени в ситуацията да защитават неистово своите най-изконни, конституционни права да отгледат, да възпитат и да обучат децата си!?!
