БЪДЕЩЕТО НЕВЪЗМОЖНО?

Диагноза: Светът наистина е полудял!

Въпросът е: Има ли методи за лечение и какви средства изискват?

Нека още веднъж „прегледаме пациента“ и подирим причините за страданието, което заплашва с фатален изход.

 

Ние – хората, или Те – Братството на интернационалната левитска мафия

Последните дни определиха координатната система на живота, каквато даже най-големият песимист спрямо изхода от реалния социалистически ад не беше в състояние да съзре във фантазията си. Нейните оси са продължение на ужаса, от който смятахме, че сме излезли, получавайки свободата си наготово. Дарена по този начин, тя никога не е пълна, а още по-малко е сладка.

Едната от тези оси е антидемократичността на т. нар. европейски политически елит. Веднага след речта на британския министър-председател Дейвид Камерън, че ще остави на гражданите да решат дали страната му да напусне Евросъюза или да запази особеното си място в нея, той беше обруган от… „демократите“ на Запад. Бившият белгийски министър-председател Ги Верхофстад, настоящ лидер на Групата на Съюза на либералите и демократите за Европа в Европейския парламент нарече премиера на Обединеното кралства „луд човек“!^[1]

Моля, посочете ми: кое е „либералното“ и кое – „демократичното“?

В четвъртък, 24 януари 2013 г., когато на поредния Световен икономически форум в Давос Камерън се изправи срещу стената от крупни богаташи, някои от които навярно са истинските му господари, срещна вълна от „демократична“ критика, достигаща кресчендото на ругатните. Слава Богу, доживях късно същата вечер да чуя как в новините на “Sky News” най-сетне нарекоха тези „капиталисти“ с едно от петте най-прилягащи им определения – „интернационалисти“. Към тях спокойно, без ни най-малък риск от грешка, можем да добавим „марксисти“, „комунисти“, „расисти“ и „хомофоби“.

Докато от подиума на залата в изкуствено скъпия швейцарски курорт гъвкавият проевропеец Дейвид Камерън отбиваше с щита на аргументите отправените към него отровни стрели, близкият до консерваторите лондонски “The Times” публикува резултатите от свое допитване до британците с единствен въпрос: „Ако референдумът „за“ или „против“ оставането ни в Европейския съюз беше сега, как щяхте да гласувате?“

Оказа се, че в момента 53 на сто от британците са „за“ напускането на Евросъюза – новия СССР!^[2] За интернационалистите в Давос, в Брюксел, в Лондон, Париж, Берлин, София… това няма значение. Те са „демократи“, но не дотам, както би констатирал прословутият Алеков герой. Изобщо не желаят да чуят гласа на европейските народи. За тези слуги на синедриона демокрацията не означава народовластие.

И са прави. Както не веднъж сме изяснявали в тази медия, т. нар. демокрация е диктат на мнозинството над малцинството. Томас Джеферсън я нарекъл „нищо повече от управление на тълпата, където петдесет и един процента от хората могат да отнемат правата на останалите четиридесет и девет на сто“.^[3]

В първото издание на романа си „451 градуса по Фаренхайт“ Рей Бредбъри е провъзгласил демокрацията за „най-опасния враг на истината и свободата, твърдото, непомръдващо говеждо стадо на мнозинството“.^[4] В следващите тиражи тази констатация е „демократично“ цензурирана, сиреч – премахната, изтрита! Все така виси въпросът: Колко от нас са готови да разпознаят потисничеството, независимо дали то бива осъществявано отгоре надолу или обратното“ Всъщност, второто не се е случвало никога, но така го преставят…

Ала отдавна т. нар. демокрация, която означава народовластие, не е и това, а обратното. Извратиха я до диктатура на малцинството над мнозинството. С други думи, „прерасна“ в болшевизъм, комунизъм. (Да не забравяме, че Лениновите болшевики представляваха нищожно, но добре финансирано, обучено и жестоко малцинство.) Но дори и такава, когато нейните най-кресливи агитатори и защитници отхвърлят най-демократичната процедура, тя се превръща в явен, неприкрит деспотизъм.

Всичко си дойде на мястото. Парченцата от мозайката се наредиха и лъсна цялата отвратителна картина на новата тирания на Братството, осъществявана от неизбираните от никого брюкселски бюрократи.

Чист Съветски съюз!

Уточнявам. Думите ми нямат нищо общо с проведения току-що безсмислен референдум. Такъв е, понеже онези, до които уж се допитаха, бяха изправени пред неосведомен избор. А на практика нямаха такъв. Защото върхушката укри, че ядрената мафия е платила два реактора и е поделила милиардите за единия със съветските си господари.

За да бъде укрита далаверата, трябва де се построят атомни електроцентрали – една или две, но с най-малко два реактора. Като целият проект бъде изкаран прекалено скъп. Най-вероятно – като частен проект.

Посочих това месец и половина, преди в средата на миналия септември да се появят някакви никому неизвестни „американски“ частни мераклии, зад които личат мутрите на местните посредници – Румен Овч., Красимир Георг., Богомил Манч., Атанас Тас., Емил Хърс. и прочие лакеи на „червената аристокрация“.^[5]

Ето каква пиеса ви изиграха другарите от БКП, независимо под какви „демократични“ маски се представят. Онези, които настояват, че градежът ще е прескъп, рецитират репликите, предварително написани от същата ядрена енергийна мафия. Такива роли са им отредили сценаристите и режисьорите от погрешно смятаното за бивше Политбюро на ЦК на БКП – истинските господари на този провален опит за държава.

Да допуснете, че Б.Б. или Иван Костов, да речем, могат да стоят по-високо от сина на дългогодишния секретар на ЦК на БКП по международните въпроси Димитър Яков Станишев, който „е разпределял порциите“ от доларови „помощи“ между „братските“ комунистически, социалистически и работнически партии, в това число и западните, е изумително наивно. Та нали доста от хранениците на БКП, които са яли от дланта на най-младия „чавдарец“, понастоящем ръководят не една и две страни на Стария континент и самия Евросъюз? Как смятате, че се оглавява Партията на европейските социалисти? Кой друг нашенски политик е бил наречен „Господин Чист“ и „обещаващ млад лидер“ от „десен“ американски президент, както стори Джордж Уокър Буш по адрес на другаря Серго? Не е куртоазия. Нарича се ред!

За променливите като мартенско време мнения на някои от героите в бурлеската, озаглавена „Ще я има ли втората АЕЦ или да?“, няма да троша време. Устно и писмено съм перифразирал Шекспир: „Непостоянство, твоето име е Б.Б.!“ 

А хрантутените от нашенските комунисти „умерени“ западни „леви“ – „социалдемократи“, „социалисти“, „лейбъристи“, „социаллиберали“…, все така тръбят: „Ние разбираме, че страната ни не може да пребъде, когато едно все по-свиващо се малцинство се справя добре, а нарастващо мнозинство едва свързва двата края.“^[6]

Измама! Дойдат ли на власт, с цялото си усърдие се втурват да провеждат политика, облагодетелстваща „все по-свиващо се малцинство“, което „се справя добре“. Всичко друго би било фантастика. Нали тези малцина са ги открили, подготвили и издигнали?

O, nomen amisit dulce libertatis!^[7]

Преди дни консервативна, смятана за доста „дясна“ британска коментаторка, заключи: „… Западната демокрация навлиза в нова, по-зряла фаза. Обаче това означава, че тя може би е свършена.“^[8]

Нека бъдем честни и пунктуални: никога не е съществувала. Страшното е, че все повече ограничават свободата и стесняват обхвата на човешките права и то навсякъде. Основните закони на държавите – конституциите, които не правят разлика между видовете собственост и постановяват тяхната равнопоставеност и защита, вече не означават нищо. Преизбират ръководители, обявяват войни, управляват с укази – в САЩ с т. нар. изпълнителни заповеди, които са в пълно противоречие с тези основополагащи правила в отделните национални проекти за градеж на държавността. По правило онези, които се облажват от това са шепа. Преобладаващото мнозинство е потърпевшо. Но то мълчи и понася. Докато не го „редуцират“, според Техния израз.

Например, дисциплинираха ни (по военному звучащият глагол е точен) да си поставяме „предпазните колани“ в автомобилите. Няма да коментирам противоречивите данни за ефекта от това. Питам: чии са автомобилите? Кой позволява на т. нар. законодатели да нарушават основния закон – конституцията. Нали в нея частната собственост е „свещена и неприкосновена“, равна по значение с държавната и общинската? И държавата е длъжна не само да се съобразява с това, но и да я охранява. В противен случай – за какво ни е? Така е не само тук, а из всички уж демократични държави!

Застраховката „гражданска отговорност“, която се отнася до нашите действия пак с частната ни собственост – отново автомобилите, е задължителна! Откъде накъде? Ако причините щета, има съд. Законът предвижда мерки, достигащи до затвор и конфискация на имущество.

Не само това. Предстои въвеждането на крайни мерки. Ако не платите годишната застрахователна такса, която е премия единствено за застрахователните фирми, няма да имате право да ползвате вашата частна собственост – колата си. Което е нарушение на конституционната норма. И това, независимо, че сте направили вашата вноска за благоденствието на автокомуникациите под формата на пътен данък. И с това допринасяте за поддръжката и развитието на шосейната мрежа.

Пита си: “Qui prodest?” – „Кой има полза?“ Явно значителен дял от т. нар. държава е купен и принадлежи на застрахователните корпорации. Така излиза, щом като в името на техния интерес нарушават основния закон.

Задължават ви да се грижите за чужда собственост. Например, ако не почистите от снега тротоарите пред вашия дом, ви глобяват. Но те не са ваша собственост, а на общината. Защо тогава общинските чиновници, начело с кмета/кметицата и съветниците, получаващи солидни доходи от вашите данъци и такси, не си вършат работата, а я прехвърлят на вас?

Как да го сторят? Не е ваш проблем. Затова им давате заплати. Запомнете: вие им ги давате! Да се грижите за тротоарите, които са общинска собственост, е все едно, да принудите общинската администрация да се грижи за хигиената във вашите домове. Няма преувеличение, идентично е!

Не, никъде в т. нар. нормален свят не е така. Тъй като там тротоарите са притежание на собствениците на сградата. Те могат да ползват и евентуалното т. нар. тротоарно право. Елементарно е. Но не и тук, където Живковизмът е жив не само в спомените…

В населените места въведоха платено паркиране и даже специално оцветени зони за таксуване на това. На какво отгоре? В такъв случай да отменят данъците, от които финансират поддръжката на улиците. Не е справедливо те да са еднакви и за онези, които притежават автомобили, и за останалите, които нямат такъв вид частна собственост. Както несправедлива е таксата смет, изчислявана на базата на жилищната площ, а не на броя на произвеждащите боклука.

Нарушени са правата и във въведените различия между физически и юридически лица. Фирмите плащат по-висока цена на електрическия ток? Защо? И още, и още… Но всеобщото мълчание – личното и корпоративното – навежда на мисълта, че е сключен някакъв таен обществен договор. А такива като мен, не са известени за това…

Примерите за нарушаване на свободите и човешките права достигат своеобразния си „Еверест“ при национализацията на децата, разбира се, неогласена като такава. Какво означава да ви отнемат рожбата или да ви накажат чрез въвеждане на ограничения, ако не лишите рожбите си от детство?

Какво друго, освен кражба на най-прекрасните и най-важните години за израстването и възпитанието на човека, са първите седем? Тогава невръстните трябва да са до своите родители, в естествената семейна среда. А не да бъдат мобилизирани в някакви „форми на обучение“, като „забавачки“ и „предучилищна възраст“, силно наподобяващи уж отминалите чавдарски, пионерски и комсомолски паравоенни структури. Някой може ли да ми обясни и двете, но особено второто?

Как така някой отнема правото на родителите да определя съдбата на своите деца? До навършването на пълнолетие те са на Бог и техни, ничии други. Естествено, не като роби. Но не бива и е незаконно правата на създателите да бъдат отнемани в полза на държавата. Майката и бащата следва да определят дали чедото им да бъде ваксинирано, да посещава ли споменатите форми на „социализация“ и т.н. И то напълно доброволно, а не така, както е днес – досущ като едновремешните манифестации, бригади, ленински съботници, самооблагане, които бяха откровено насилствени, осъществяваха се под заплахата от сериозни репресии. Не беше ли тъкмо това, да не заверят студентския семестър, без участие в бригада, да речем? Или служебното наказание, не рядко – уволнение, заради „пропусната“ манифестация?

Списъкът на нарушените свободи и човешки права може да бъде продължен. Той е дълъг и съдържа даже национален привкус. Тук се е проточил като ферман от Средновековието…

Колко права е лондонската наблюдателка – „може би западната демокрация наистина е свършена“. Светът се движи към „единний комунизъм“, лелеян от разни безумци и разбойници още преди три, два, един век. Ако някому е удобно, него го квалифицира като „конспиративна теория“. С нищо няма да промени хода на събитията.

Преди месец и половина млада английска икономистка, отскоро преподавателка в Лондонското училище по икономика и политически науки, каквото и да означава последното, заяви в лекция по време на международен семинар: „Европа е дълбоко недемократична. Тя притежава огромна власт, но хората не знаят как да направят така, че тя да стане контролируема. Те нямат идея кой ги представлява в Европейския парламент. На повечето не им пука. За тях политиката си остава национална или местна.

В действителност Европейската комисия и Европейският парламент не са длъжни да се отчитат пред европейските избиратели… А кризата засили контрола от страна на Европейския съюз над данъчните законодателства в страните-членки. Но това означава, че отделните държави губят своята фискална независимост.“^[9]

Нима още преди девет лета живеещият в Англия бивш съветски дисидент Владимир Буковски не предупреди, че: „Европейският съюз е чудовище, което трябва да бъде унищожено. Колкото по-рано, толкова по-добре.“^[10]

И понеже познава горе-долу еднакво добре и двете уж „антагонистични“ системи, отиде по-далеч от цитираната по-горе млада лондонска преподавателка: „Струва ми се, че Европейският съюз, както Съветския съюз, не може да бъде демократизиран. Горбачов опита да го демократизира и той се разпадна. Този вид структури не могат да бъдат демократизирани…

Европейският парламент е избран на базата на пропорционалното представителство, което не е истинско представителство. И за какво гласува той? За дела̀ на мазнините в киселото мляко, за такива неща.^[11] Това е нелепо. То повтаря задачите на Върховния съвет [на СССР]. Средностатистическият депутат в него може да говори в Камарата само по шест минути на година. Това не е истински парламент…

Съвсем не е случайно, че например, Европейският парламент ми напомня Върховния съвет [на СССР]. Той прилича на Върховния съвет, защото беше проектиран така. По същия начин, когато погледнете Европейската комисия, тя прилича на Политбюро. Искам да кажа, че съвсем точно го дублира, с изключение на факта, че сега Комисията има 25 члена [след влизането на България и Румъния – 27], а Политбюро имаше 13 или 15 члена. Извън това всичко останало е съвсем еднакво – липса на отчетност пред когото и да било и въобще без преки избори на членовете. Когато разгърнете тази ексцентрична разработка на Европейския съюз по съставянето на регулации с обем 80 000 страници, все едно разглеждате Госплана.^[12] Ние имахме организация, която планираше всичко в икономиката – до последното винтче и гайка, пет години предварително. Същото става сега в Европейския съюз. Ако се вгледате в образците на корупцията в Европейския съюз, ще видите, че те са съвсем същите като съветските. Като започнете от върха към дъното вместо от дъното към върха.“^[13]

Ще допълня, че и названията на длъжностите в Европейската комисия – комисари, са същите, както в Съветския съюз от времената на Ленин и Сталин…

През цялото това време високопоставени агенти на съветските специални служби заемат най-високи постове в „свободния“ свят. Като Романо Проди в Италия,^[14] или Вили Бранд в Западен Берлин и ФРГ. Един от главните помощници на бившия западноберлински кмет и германски канцлер – Гюнтер Гийом, беше разкрит като дългогодишен комунистически шпионин. Какъв е смисълът да обяснявам отколешната принадлежност на Хенри Кисинджър на НКВД, а по-късно на КГБ, под агентурния псевдоним „Бор“?^[15]

На третия американски президент, основателя на Демократическата партия Томас Джеферсън, приписват шеговитата констатация: „Демокрацията е все едно два вълка и една овца да гласуват какво да вечерят.“^[16] Може, ако само овцата е въоръжена…

Затова истинските американски консерватори – понятие, което задължително включва патриотизма – искат да си върнат свободата, републиката. Защото от създаването си „САЩ са конституционна република, а не демокрация“!^[17]

Търсете истинското, а не манипулираното значение на термина „република“. Защото и монархията може да е свободна като нея.

Ave, Ceaser, morituri te salutant!^[18]

Втората ос от световната координационна система, с която започнах, е от другия край на планетата, съгласно определената от човека условност на посоките, за начало и край на планетата – за изток-запад. Новоназначеният заместник–министър председател и министър на финансите на най-източната „демокрация“ – Япония, Таро Асо, препоръча на възрастните си сънародници нито повече, нито по-малко от това „да побързат и да умрат“! За да може страната да излезе от икономическата криза!^[19]

Нашият народ все още пази преданието за същото, станало в древността. Когато в години на задаващ се глад владетелят заповядал да избият старците. Само един човек скрил своя баща и тайно се грижел за него. И този възрастен човек споделил пътя за излизане от кризата: всяка година да отделят по малко от оскъдната реколта и да я съхраняват като резерв. Не само, за да могат временно да се спасят, но и да имат семена за следваща сеитба.

Без да споменава баща си, момъкът споделил това с царя. Той възприел съвета. Продиктуваното от таткото на сина проработило. Възхитен, държавният глава попитал младия човек откъде се е сдобил със своята мъдрост? След като чул признанието на младежа, отменил позорната си заповед, и постепенно в царството пак се появили възрастни хора – преносителите на опита, връзката между миналото и настоящето, без която бъдещето е невъзможно. Това е откраднато и пренесено в старозаветната притча за Йосиф, продаден от братята си на фараона…

Бившият премиер Таро Асо възнамерява да лиши страната си от бъдеще. Като унищожи носителите на нейната памет. Западни наблюдатели оцениха това като „обида към десетки милиони избиратели, като е споменал, че възрастните са ненужно бреме за финансите на страната“. Като „умрат по-бързо“, те „ще намалят натиска върху държавата, която плаща за тяхното медицинско обслужване“.^[20]

По официални данни почти четвърт от 128-милионното население на Япония е на възраст над 60 години. Колкото и да са кротки и изпълнителни, едва ли тези жители на островната държава ще преглътнат оскърблението.

Впечатли ме съвпадението между „автора“ на първата ос – Дейвид Камерън, и на втората – Таро Асо. И двете държави се смятат за демократични. Те са конституционни монархии, в които кралската власт е сведена до представителна. При това са разположени върху острови. Не е ли странно?

Знаете ли колко ще им пука на възрастните японци от това, ако мнението на техния финансов министър бъде прието за държавна политика? Преди 70 години Махатма Ганди запитал: „Какво значение има за умрелите, децата и бездомните това, дали налудничавата катастрофа е извършена под знамето на тоталитаризма или в святото име на свободата или демокрацията?“^[21]

Наистина, каква е разликата?

Съвсем скоро съобщих как сър Дейвид Ливай Атенбъръ^[22] рече, че „хората са чумата на земята“. И поради това броят им трябва „да бъде контролиран чрез ограничения в нарастването на населението“.^[23] Тези мизантропи, които изповядват евгениката, искат да регулират броя на живите хора. Но те винаги да бъдат сред регулиращите, а не сред регулираните!

Справедливо или не, набедиха Адолф Хитлер, задето е възприел евгениката – социалния дарвинизъм. Тази псевдонаука или „социална философия“, както я назовават, отстоява някакво „подобряване“ на личностните наследствени белези чрез различни форми на вмешателство в човешката популация. Защитниците й я разглеждат като научен подход, който уж невинаги се ограничава с регулирането на броя на населението. Което ще рече, че приемат за допустимо, даже за нормално и наложително, да се намесват във формирането на точно определени качества у човека. Неща, които бяха възприети от комунистите и нацистите.

Но кой взима решенията кои да са тези „качества“ и определя дали са добри или лоши? И на какво основание се намесва в Божествения промисъл?

Ако фюрерът и неговото нацистко политбюро, съставено изключително от ционисти, някога действително е мечтал за “Die Jung Siegfried” – „младия Зигфрид“, пренесен от „Валкириите“ – германизираните откраднати древнобългарски митове легенди, жертвите на този негов шантав блян са не по-малко от 4 и не повече от 12 милиона. Докато стремежът на комунистите по света да изградят „новия човек“, „хармонично развитата личност“ на социализЪма, доведе до… повече от 120 милиона избити! Само на съвестта на Сталин тежат поне 60 милиона. А на тукашните му последователи? Паметниците им още „украсяват“ градове и села. Какъв по-голям позор за нас!

Разпространяват се слухове, че намеренията на Интернационала са човечеството да бъде сведено до „полезните“ 2,5 милиарда. Нямам доказателства, че това е вярно. Обаче многократно съм доказвал, че Римският клуб е създаден тъкмо като орган на глобалистите, за да се занимава с „научно обосновано“ регулиране на населението на земята.

То вече е в ход. Преди дни се спрях на тъжното бъдеще, което очаква комунистически Китай, където от началото на осемдесетте действа законът за едно дете в семейство. След четвърт век това ще бъде най-голямата пенсионерска страна в света. Явно Таро Асо е получил идентични инструкции от Братството. Но къде сме ние?

Има заглавия, които биха стреснали нормалните човеци. Тук те не говорят нищо. Хората махат с ръка – свикнали са… Например: „Срив в раждаемостта през 2012 г. – бебетата с над 10% по-малко“.^[24] Или: „10 000 бебета по-малко са проплакали през 2012 г.“.^[25] Също: „Броят на новородените през 2012-а е най-нисък от 1945 година насам“.^[26]

Допълнително утежнение на ситуацията на тази територия са нищожните средства, които се отделят за насърчаване на раждаемостта. Което потвърждава съмненията, че отредената ни участ на изчезваща нация не е част от някаква „конспиративна теория“. „Средният дял от брутния вътрешен продукт, който се отделя за подкрепа на семейството в Европейския съюз, е 2,1 на сто, у нас той е 1,2 процента.“^[27]

Да поясня: Нашият брутен вътрешен продукт е около десет пъти по-малък от средния за ЕС. Така става ясно за каква огромна разлика иде реч. По-образно – лъсва тукашната мизерия.

Цинично е някой да отдава това на някаква „промяна“, „демократизиране“ и т.н. Последното цитирано заглавие подсказва обратното. Тоталитарната държава, отхвърлила семейството и родината като едни от най-висшите ценности, отнела собствеността от хората, е причината на настоящето дередже.

Все още мнозина не вярват, но в своята мегаломания за „велика болшевишка България“, през седемдесетте години Тодор Живков се споразумя със своя румънски колега-диктатор Николае Чаушеску и взе да внася цигани от северната ни съседка. Който иска да провери, нека обиколи не само крайдунавските селища, а да слезе дори до Централна България. Скоро показаха в телевизионен репортаж тукашна циганка, която се оказа с… румънски документи за самоличност! Не говореше български. Превеждаше нейната дъщеря, родена у нас!

Само това да е… Обаче БКП, Живков и престъпните му сътрапезници отродяваха българи, които сега претендират да са… „други“?! Още през 1945 година, по нареждане на Коминтерна в Москва, е проведено турцизиране на българите в Родопите, изповядващи исляма. А тяхната организация „Наша родина“, която без никакво насилие убедила маса нашенци с турски или арабски имена доброволно да приемат български, е обявена за… „фашистка“! Нейните ръководители са избити или хвърлени в концлагерите, предимно в Белене.

Подобна е участта на стотици хиляди най-патриотични българи в Югозападните краища – в Пиринско. Там те са македонизирани. От другата страна на границата съидейникът на туземните ни другари, сатрапът Йосип Броз Тито избива десетки хиляди български патриоти в новоучредената Федеративна република Македония, а други стотина хиляди заточва из тамошната болшевишка концлагерна империя.

Четвърт век по-късно комунистите, родени по тези земи, отново размахаха сопата и задействаха картечницата, но в обратната посока. След като бяха накарали нашенците в Родопите да се пишат „турци“ и ги възнаграждаваха с известни привилегии срещу това, този път решиха с насилие да ги побългаряват?! Така нареченият „Възродителен процес“ дораздели нацията. Сега прибираме реколтата на отровните комунистически семена, засети в народната почва през 1972-1974 и през 1984-1989 година. Че и след това.

Предлагам ви безсрамното свидетелство на един от Живковите акрани, бившия министър на химическата промишленост, а през 1989 година – посланик в Москва, „високообразования“ и „културен“ другар Георги Панков:

 

Пак същите комунисти и ченгета, които основаха партията ДПС, сега я обявяват за… противоконституционна. Част от тях – все по заповед отгоре. Та нали тъкмо местните болшевики прегазиха Търновската конституция и 45 лазарника ръководеха чрез небивал терор, без да се съобразяват с никакви закони! Дори с приетите от тях.

Специално за озверелите псевдонационалисти, все от болшевишки родове, цитирам римската поговорка, която малоумниците им, пълни с червени петолъчки, сърпове и чукове, няма как да знаят: “Beati monoculi in tera caecorum” – „блажени ония, които в земята на слепците имат по едно око“…

Не вярвам да проумеят какво искам да им кажа.

Масовото невежество срещу индивидуалното познание

Да обобщя. Западните „демократи“ се опълчиха срещу най-демократичната процедура – допитването до народа, референдума, пряката, истинската демокрация! Тя застрашава властта им.

Източните „демократи“, явно възприели евгениката – нещо по-лошо, метода на евтаназията, практикуван от осъдения Кеворкян, нашумял с „ласкавото“ прозвище „Доктор Смърт“, съзират пътя към изхода на Япония от кризата да преминава през насилственото ликвидиране на милиони хора. Заради единствената „вина“, че са сторили „греха“… да остареят.

Кажете: Точна ли е диагнозата ми? Не съм ли прав, че светът наистина е полудял?

В състояние ли сме да извикаме в един глас: “Caveant consules!” – „нека внимават консулите!“? Защо ли не съм оптимист?…

Има ли място за хората в тази координатна система? Какво ще правят с човечеството? Наистина, къде сме ние – уж най-висшето Божие творение?

Единственото, което можем да очакваме, е на сцената да нахълта Франсиз Фукояма, предрешен като Розенкранц и Гилденстерн, взети заедно, и да обяви края на морала и живота. Без да очаква „последния човек“. Него „съзря“ преди две десетилетия в най-популярната си книга.^[28]. Не поради пророчески дарби, а явно под диктовка.

Това ли е „демокрацията“? На всичко отгоре ни ръководят негодници, недостатъчно образовани, но прекалено амбициозни – често пъти съвършено болни хора. Увредени до такава степен, че не е необходимо да сте завършили медицина или теология, за да го установите. Пък и как да отречем, че докторите и поповете все повече заприличват на пациентите и изповядващите се?

В миг на откровение или на изява на собствената си същност, смятаният от своя роден баща за глупак Уинстън Чърчил, избълвал: „Най-добрият аргумент против демокрацията е един петминутен разговор със средностатистическия гласоподавател.“

Години по-късно, когато през 1947-а вече бил приет в интернационалното Братство, „се поправил“, но само донякъде: „Опитвани са много форми на управление. И още ще бъдат изпробвани в този свят на грехове и врагове. Никой не претендира, че демокрацията е перфектна или най-мъдра. В действителност, казвано е, че демокрацията е най-лошата форма на управление, освен всички други, които от време навреме са били прилагани.“^[29]

Колкото и тъп да е бил Уинстън, никога не е обявявал демокрацията за „най-добрата форма на управление“, както постоянно ни натякват. Доста по-умният от британския премиер американски писател Айзък Азимов е изразил своето мнение по същата тема така: „Анти-интелектуализмът беше постоянна заплаха, която си проправяше път през нашия политически и културен живот. Той беше подхранван от фалшивото твърдение, как демокрация означава, че „моето невежество е толкова добро, колкото твоето познание.“^[30]

Незабавно се присъединявам към схващането на евреина Азък Азимов. В настоящите условия, определени от онази координатна система, която предизвика тези редове, човекът е изправен пред тесен и мрачен хоризонт. Да го кажа направо – пред безизходица. И си казва: От тук нататък – накъде? В такава атмосфера моралът, който и без друго е стъпкан, бива унищожен. Нравствеността губи всякаква стойност. Животът остава лишен от смисъл.

Тогава всичко става позволено. Стойностите са разменени, ценности са обърнати. В нормалните общества и в естествената за човека обстановка важи максимата: “Bona opinio hominum tutior pecunia est” – „доброто мнение на хората е по-сигурно от парите“. Сега нещата не са ad hominem. Не опират до човека, тъй като той се чувства изоставен и самотен във враждебна среда.

Остава самият аз да се запитам: За какво ми е всичко това? От какъв зор се бъхтя по 12 часа седем дни в седмицата? Нали още утре поредният послушен генерален секретар или Gauleiter може да реши дали да дишам или не? Роденият във Великобритания американски поет Уистън Хю Оудън е стигнал до заключението, че „поезията не променя нищо“. Публицистиката – също.

Защо тогава изреченото от всевъзможни „политически лидери“ и от техните глашатаи, официализирани чрез влиятелните медии, хваща декиш? Въпреки че те са лъгали преди, което за преобладаващата част от аудиторията е гаранция, че ще мамят отново. Формулирано чрез перифраза на антична максима: “Semel vigiles, semper vigiles” – „веднъж ченге, завинаги ченге“.

Обаче масите махат с ръка, слушат, кимат, на мнозина лъготенето им допада. Наричат измамата гяволия. И правилно, но не влагат особен смисъл в това. Продължават, умилително обявявайки ораторите, по-точно сказчиците, за гяволи. Без да осъзнават, че попадат в капана на сатаната. Злото бива преобърнато и заменя доброто. Полюсите, които определят Божественото – положителното, възвишеното, живота, и дяволското – отрицателното, низшето, духовната смърт, биват обърнати.

Значи няма как да отречете: словото е опасно „тихо“ оръжие за масово поразяване, използвано от Интернационала в „мълчаливите“ войни. Затова, заради самите вас, е добре да пазите трибуните, които са своеобразна броня срещу него, каквато е тази. Това намалява риска от вашето присъединяване към марша на духовно мъртвите, които запълват тълпата, самовеличаеща се, че е народ.

От люлката ни възпитават да спазваме законите, да не пречим на другите. Вменяват ни куп ограничения, които сме длъжни да съблюдаваме. Явно по време на разложението на Римската империя, изпадналите в подобна ситуация древни мъдреци са постановили отмяната на правото чрез максима, която в нормални условия би звучала като шега: “Quid leges sine moribus vanae proficiynt?” – „каква полза от закони, когато няма добри нрави?“

Като се замисля, единственото, което ни остава, е да се обърнем към комедията. Да подирим упование в нейния девиз: “Castigat ridendo mores” – „смехът поправя нравите“…

За кой ли път приехме чуждо господство и тачим лакеите на враждебни нам сили? Оставихме се да ни лъжат и да заменят СССР със Съветските американски щати. Този ход е поверен все на комунисти-съветчици. Понеже тяхната истинска родина – Съветският съюз, е рожба на вторите – САЩ. Доказал съм го в книги, в статии. Скоро отново ще зачекна темата – с видеодоказателства.

Но защо ни беше необходимо да напуснем СИВ и да влезем в Евросъюза – новия Съветски съюз? Да се измъкнем от Варшавския договор, за да се озовем в… НАТО. Натикаха ли ни?

Безспорно. Кои? Ами онези, дето до вчера изповядваха някакъв „социалистически морал“ и пееха дитирамби за генсека. Точно за кой генерален секретар? За всеки, който беше актуален обитател на Кремъл.

Днес пак те, отскоро захвърлили сърпа, чука и червената Ротшилдова петолъчка, се хванаха за синьото знаме със същите дванайсет символа на Бафомет, но вапцани в жълто. И забравили как са се клели в преданост на КПСС и Москва, сега „изповядват“ някакви „евроатлантически ценности“. Да можеше да надникне, Овидий със сигурност щеше да завиди на тяхната изобретателност в нагаждачеството и навярно щеше да съдере на парченца своите „Метаморфози“.

Често се хващам, как през ума ми минават укорителни мисли за младите поколения. И слава Богу, бързо се опомням. Та нали това са нашите деца? Те са продукт на онази фалшива история, която ние творихме или някой пишеше, докато, парализирани от своя страх, безучастно наблюдавахме да съставят? Какво от това, че от години се мъча да тревожа съзнанието на нашенци за изчезването ни като нация. Значи не съм го правил всячески.

Ето го и резултатът. В страницата „Агора“ бяха публикувани две мнения. Едното е на „Veni“, който, ако не се лъжа, е изключително интелигентен млад мъж от Разград. (Дано не правя беля с това разкритие.) Така ми се струва от оскъдната, но отколешна кореспонденция помежду ни. Ако греша, нека истинският автор ме извини. Вени обяснява онова, което току-що изложих:

„Аз мисля, че ние сме обречени като народ.

Би било ужасно в градски условия, да се оцелява без ток или без вода, или и без двете. Някои по-упорити биха му намерили цаката, особено ако няколко семейства се обединят и взаимно си помагат, но пак ще видят зор, особено ако имат малки деца.

Не винаги обаче е нужна чак такава жертва. Може да се започне с нещо дребно – като да не се гледа телевизия, да кажем. Но и това изглежда непоносимо бреме за повечето нашенци. Първото разумно действие, с което започва денят на моите родители (които обичам и подпомагам), е да се включи телевизорът. Съответно, последното действие вечер преди сън е изключването му. За тях това е нещо толкова важно като храната и въздуха. И в двете стаи, които обитават, има по един апарат (последна дума на техниката). Няма само в кухнята, но там просто мястото е ограничено.

Тези хора никога няма да се променят. Те са невъзвратимо увредени и представляват преобладаващото мнозинство от населението. Затова сме обречени. А в такъв случай минималният процент, които са останали нормални, трябва да се оправят поединично, както намерят за добре. Съюзът между здрави и болни е невъзможен.“^[31]

Родителите, семейството, квартала (селото, махалата) – най-точно казано – средата, която включва на едно от челните места и училището… Ето факторите за формирането на човешкия мироглед. Не изключвам наследствеността, енергията, стремежът към усъвършенстване и усилията на самия индивид. Някои израстват и стават личности. Повечето остават част от сивата тълпа, прощавайте за грубия израз.

Второто мнение е своеобразна изповед на още по-млад човек. Подписал се е като „Безименен“, но със собствен вариант на нещо като английски “NoName”:

„Аз не вярвам, че нещо ще се промени в България. Миналата година си завърших образованието в университета и успях да си намеря работа само лятото, като общак. Ако нямахме някакви заделени пари, едва ли щяхме да преживяваме въобще. Единственото спасение е в чужбина. Ако някой има някакви предложения, къде е най-добре да се емигрира, моля да сподели. Подобни съвети ще са далеч по-добри, отколкото да се мъчим като скотове в демократичния социализЪм на другарите.“^[32]

Отчайващо безнадеждно, но вярно.

Комунизмът срещу нормалността – отродяване

Освен всичко останало, другарите успяха да омърсят душите на преобладаващото мнозинство от българите. Заменяйки робството на танка с това на банката, ни докараха до там, „да си говорим сами“, казано на жаргон. Оставете официално признатата лудост, която според медиците е поразила четвърт от населението. Както обикновено, данните са занижени. Все по-масовата носталгия по социализЪма е най-добрият израз на триумфа, постигнат от комунистите и техните интернационални господари.

Но дали жалещите по-скоро по младостта, отколкото по равенството в бедността, подлостта, страха, дефицита и казармения строй, разбират, че връщането назад е невъзможно? Другарите не градиха своя хилядолетен райх, за да се откажат сами от него.

Остава принудата. Не усещам ни най-малък импулс за това.

Вместо туй, тук се забелязват симптомите на епидемия от самоубийства. Което ме навежда на асоциация с палестинците и техните майки. Знаете ли кога нещата ще замиришат на обрат? Когато някоя българка запита чедото си: Колко комунисти уби днес?

Чувам ропота: не е хуманно, не е християнско, не е… Възраженията не са израз на човещина, нито на вяра, а на гузна съвест и страх, на сковаващо шубе. Защото за мнозина, да не река за повечето, отговорът би означавал: Утрепах дядо (баба), тате (мама), чичо, вуйчо, брат ми или сестра ми, братовчеда… А защо не и: не ми стига куражът, за да посегна на живота си?

Те, другарите, и онези потомци на буржоазията, които продадоха душите си на репресивните им служби за партийна сигурност, са основата, върху която алчно червената фашистка номенклатура изгради своя провалил се опит за държава. Искате да запазите тази територия, отдавна принадлежаща на мафията? Държите на Системата, утрепала всичко човешко у повечето от нас. Като започнете с вярата в Бога, преминете през унищожението на истинския ни образован политически, културен и икономически елит, и стигнете до отнемането на собствеността. Последното окончателно обезсърчи българина. От свободен, инициативен и трудолюбив човек, го превърна в покорен роб – част от аморфно стадо, предвождано от вълци в овча кожа.

Струва си да припомня, че още преди два века Бенджамин Франклин е заявил: „Онези, които заменят своята свобода за временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“^[33]

След като сте направили избора си – измамната временна сигурност, съпроводена с плюене в пазвата и заклинания от рода на „да не чуе дяволът“, какво можете да очаквате? Вълната на престъпността да ви заобиколи?

Не, драги мои, в такъв случай отвличанията, обирите на банки, трезори, застрахователни компании, на скъпи автомобили и луксозни домове ще станат част от ежедневието. И то добрата част. Понеже ще засегне парвенютата, създадени от престъпния тандем БКП-ДС.

В думите ми не е стаена „вековната злоба на роба“. От друг свят съм. В него съществува ценностна система, в която понятия като Бог, Отечество, семейство, обич, морал, достойнство, кавалерство не са просто понятия, а ненакърними норми на поведние. Малцината му жители – осъзнати личности, граждани, никога не биха задали въпроса: Колко ще ти дадат в заложната къща, ако им предложиш тези твои драгоценности?

Запомнете: Ако сега умишлено начеват новините с изброените престъпления, за да ви поддържат постоянно заредени с лоша енергия и страх, ще дойде ден, когато тези събития ще отпаднат от вестите. Тъй като ще бъдат заменени от следващата, още по-зла вълна на престъпността – всеобщата, от чиято челичена хватка няма измъкване.

Колцина от вас имат представа за набезите на банди по селата в Северна България? Ако определите гангстерите по етнически признак, срещу вас на часа ще скочат „правозащитници“, родени тук, но на задгранична издръжка. А иначе тъй кротката съдебна система, която от близо седемдесет лазарника не е българска, ще ви подгони, както милиционер – разказвача на политически вицове…

Но никой няма да защити жертвите – възрастните хора, които падат заклани от ръцете на мургави младежи даже заради пет лева. Не, не питайте: „Какви пет лева?“ Запазете този пошъл хумор за себе си. Идете в Плевенско – специално се отбийте в село Мечка или в Стежерово. Минете през във Видинско (Ломско и Белоградчишко), обиколете Монтанско, Велико-Търновско… Опитайте да се помайтапите с роднините на жертвите, за които никой не споменава.

Техните имена остават регистрирани на четири места: в милиционерските сводки за служебно ползване, в общинските регистри, върху некролозите и в списъка на „клиентите“ на погребалните фирми. Като последното важи за малка част от тях. Скоро прочетох, че възрастна жена завещала тялото си на болница. За да не вкарва своите наследници в борчове заради погребението си!…

Всъщност, може би греша – на още едно: в избирателните списъци.

Във финала на Шекспировата трагедия „Макбет“ има сцена, в която съобщават на един от героите за загубата на сина му. Тогава начева следният кратък диалог:

„Сиуард: Убит синът ми?

 

 Рос: Тялото му беше

изнесено от бойното поле.

Не бива да скърбите съразмерно

на храбростта му, иначе скръбта ви

ще е без край!

 

Сиуард: Отпред ли е ранен?

 

Рос: Да, в челото.

 

Сиуард: Тогава нека бъде

Господен воин! Ако имах сто

такива синове, за ни един

не бих поискал друга смърт. Това е.

Бог дал – Бог взел!“^[34]

В състояние ли сме да посочим подобен пример извън Кочо Честименски, за когото напоследък намекват, че бил… полудял?

Що е истина, чест, дълг, справедливост, правосъдие? Значат ли нещо за нас, робите на посткомунизма, на „тоталитарната демокрация“ или на „демократичния тоталитаризъм“, по сполучливото определение на Александър Зиновиев? Или след като червеноармейският ботуш, автоклавните цървули на шумкарите и подкованите с налчета чепици на партийните секретари прегазиха нашата Татковина, нейната почва се спече окончателно? И вече не е в състояние да дава такива добри плодове?

Което, ако вярваме в Божието Учение, означава, че сме приключени. Тъй като Сам Исус Христос ни е завещал и вменил да спазваме:

„Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете.

Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?

Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове.

Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете.“^[35]

Какво дърво е комунизмът? Какви плодове са комунистите и ченгетата? Ако признаете, че са лоши, значи говоря с Божите слова: Колко от тях отсякохте и хвърлихте в огън?

Преди дни прочетох: „… Дали ние сега можем да отстояваме не българската си идентичност, а собствената си личностна идентичност. Разбира се, че за това се грижи една прослойка, която се нарича аристокрация.

 Това, което ние отдавна сме изхвърлили от манталитета си. Нашите аристократи са свинари, станали царе…

Липсата на аристокрация не ни даде възможност да направим и нормален преход, а си стоим пред храма [„Свети Александър Невски“]… Та липсата на аристокрация ни накара да стоим пред храмовите стълбища и всеки, който се изкачваше поради силата на мишците си по стълбите, го припознавахме като поредния свинар, дошъл да ни поведе в качеството си на болярин. Поне…

 Ние стоим пред стълбите мълчаливо, готови да изревем „Осанна“ пред всеки с осанка, който, пренесъл миризмата на кочина, ни я представя като тежко детство, благодарение на тези, които са го създали. И ние не забелязваме, че той вини родителите си за собствените си неуспехи. А човек, който вини родителите си, се нарича безродник. Този, който е безродник, е и без Родина, защото етимологията на родина иде от род…

 Вместо да каже, че просто така си мирише. Щото не пренасяме миризмата на родителите си, а тяхното възпитание и в частност хигиенните навици, които са създали у нас…

 А човек, който мирише на кочина, съгласете се, не е възпитан от хора, танцуващи виенски валсове…

 В този смисъл би трябвало да изкрещим: „По миризмата ще ги познаете”, ама няма кой да ни чуе…

 Защото под стълбите стоят хора, изповядващи „накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл”. Което в превод значи, че мисловната дейност не е работа, а крайната фаза на рецидивиращ мързел… И понеже са излезли да протестират уж, те са преклонили глави пред стълбите на храма, защото знаят, че така приведена глава сабя не я сече.“^[36]

Опитвам се да изясня, че японският министър-председател отдавна управлява по тези земи! Още от 9 септември 1944 г. Като с помощта на „варварите“ е подготвял почвата доста по-отдавна – от 1881 г., че и преди това. Затова сега тук онези – от стълбите пред храма, не ухаят на мускус и ливандо, а на кочина.

Който разбрал, разбрал…

В същото време народните маси са заети с “Big Brother”, с всякакви безумни състезания, в които печелят само подставени лица, с нагласени конкурси в сферата на чалгата – независимо дали музикална, театрална, спортна, политическа, всякаква. Възхищават се на старите муцуни, които все така минават за „висш пилотаж“ в журналистиката, сякаш Тато не е паднал от власт. А на практика са долнопробни курви – независимо дали с мустаци, или голобради и без извинение – и треторазредни манипулатори, продали и майките си за високи заплати.

Тези вещества – не са същества – са готови сабале да говорят едно, на обяд второ, а вечерта съвсем обратното. Както министър-председателката, която от всенародна любимка се превръща в спукан балон. За да „изгрее“ поредният политически труп, изваден от фризера и съживен с методите на Интернационала. Както става със снахата на комунистическия сатрап Иван Пръмов, другарката Меглена Кунева-Пръмова, и с Иван Йорданович Костов.

Повече от десетилетие преподавателят по марксизъм от Центъра за идеологически дисциплини при ВМЕИ „Владимир И. Ленин“ се беше снишил. Години наред се „сърдеше“ и даже не отговаряше на въпросите на медийните старлетки. През последните месеци не само възобнови своята активност. „Основните“ средства за масово оглупяване се надпреварват да го канят, показват, цитират. Включително и на принципа, че не съществува лоша реклама.

За последното питайте Азис. То – нямам представа от истинския му пол, та средният род ми се струва приемливо достоверен – има повече акъл от политически транссексуалните медийни протагонисти, като агентите „Димитър“, „Алберт“, „Ивайло“, Емо „Куклата“; от потомствената сръбска комунистка Ку(рва)лезич, от „рожбите на полка“ Цецка, „Пъпеша“, „Дудука“, Лора и „Фъфляка“, взети заедно. Да не правя сравнение с т. нар. театрали, защото се сещам за един „катанеделен“ словесен дуел между то и комуниста Иван Славов с малко име „професор“. В тази „схватка“ костинбродското „славейче“ нанесе смъртоносни духовни рани на „изследователя“ на кича, който сам беше олицетворение на ерзаца в образованието, културата, външния вид и общественото присъствие.

Беше неизбежно. Все пак Костинброд е по-близо до София от Сливен-Сливен… (Не желая да засягам никого, но всяка жаба трябва да си знае гьола.) Последното, сдвоението на топонимията, принадлежи на „априлската“ поетеса Станка Пенчева. Така наричаше своето родно място. Логиката й? Щом има Баден-Баден, защо да няма Сливен-Сливен?!…

Но да се върнем към политмъртвеца-политикономист. Няма как да отречете, единствен писах за неговото „възкресение“ и то навреме. Ето какво публикувах на 9 октомври 2012 г. в този сайт:

„Казват, че Костов продължава да бъде и партиен лидер. Може и да е така. Проблемите на наследниците на съветските терористи като Станке Димитров – Марек, какъвто е той, могат да вълнуват единствено обитателите на „Бастилията“, разположена на столичната уличка „Позитано“ № 20. Ще е глупаво да отмина, че „червената крепост“ е проектирана от архитект Лозан Лозанов, баща на Гого „Папийонката“. Тази връзка, както и женитбата на „философа“ за щерката на члена на ЦК на БКП и главен художествен гаулайтер на Живковата България – другаря Светлин Русев, до ден днешен му осигуряват незавидната кариера на медиен цензор и крадец на крупни суми, които оправдава с битността на „специалист по всичко“.

А през онези дни на 1996-а Яне „Хлапето“ Янев май все още беше „земеделец“, но не бих се заклел, че това е вярно…

По същия начин сега [есента на 2012 г.] Костов се завърна от Вашингтон, където е имал секретни срещи. От достоверни източници узнахме, че част от тях са били уредени със съдействието на другарката Елена Поптодорова – членка на БКП и офицерка от Държавна сигурност. Доколкото успях да се осведомя, на другарката били присъдени пагоните на капитан от Второ главно управление на тези все още всяващи ужас служби.

Личната преводачка на Тодор Правешки е служила и на ЦРУ, което отдавна доказахме. Това личи от „Отчета“ на отговорника за тайното посещение на бившия президент на САЩ и един от главните „борци против комунизма“ от четиридесетте и петдесетте години на миналия век – Ричард Никсън, у нас. Името на този администратор на Никсъновата среща с Тодор Живков е Любен Гоцев, понастоящем пенсиониран генерал от ДС и комунист до края на дните си.

В своя отчет за извършеното по време на височайшето архикапиталистическо посещение, адресиран до тогавашния външен министър на НРБ – другаря Петър Младенов, той е посочил: „Р. Никсън ме помоли да предам, че държи срещата му с др. Т. Живков да бъде на „четири очи“ с преводач др. Е. Поптодорова. По тази причина аз не участвах в разговорите, каквато беше първоначалната постановка.“^[37] (Виж илюстрацията.)

Всичко това е местна чалга, с интернационален марионетен привкус.“^[38]

Все в същата стилистика си струва да припомня откровението на покойния шумкар и генсек на една от множеството „български“ комунистически партии, който може би вече се наслаждава на компанията на своите идоли Ленин, Сталин, Димитров и Червенков в пъклото. Малко преди да се пресели там, другарят Владимир Спасов, който минаваше за „колоритен“, според мен – колкото бозавия шаяк на старите войнишки униформи, сподели: „Майката на Иван Костов ми беше ятачка, както и всички от нейната фамилия… А Бойко Борисов,… въпреки че е бил охранител на Тодор Живков и на Симеон Кобурггота, извърши революция… Но знам, че не си е върнал партийния билет.“^[39]

Французите от парижката селищна система казват: “C’est la vie.” Туземните ни „французи“ от Факултето и Столипиново – „Се-л-афиф“. Открийте разликите…

За кой ли път казвам: Всички действащи политици, без изключение, са представители на онази Система, която искахме да разрушим. И върху нейните руини да изградим свободна република, в която законът да господства, а справедливостта ще тържествува. Момчетата от старата можеха да бъдат използвани така, както техните предци постъпваха с нашите родители, баби и дядовци. Осъдени, те трябваше да бъдат работната ръка, на която да се доверяват най-неквалифицираните ръчни дейности на обекти, които не определяме като отговорни.

Тяхната партия и нейният режим бяха осъдени като престъпни. По всякаква логика – верска, човешка или правна, те са престъпници. Понеже преминаването към свободна република щеше да засегне мнозина, въпросът за нейното изграждане изобщо не беше поставен. А протагонистите на старата комунистическа Система, техните наследници, ученици и лакеи, неизменно издигани на ръководните постове, не допуснаха нейната смяна.

Затова съвсем наскоро поредният успял наш имигрант ми писа от Холандия: „В България в този й вид не бих се върнал да живея. Холандците си имат проблеми с емиграцията това е факт. Много цигани без образование идват тук, крият се като мишки, съсипват уредената държавица, работят без договори, крадат, занимават се с проституция.

Повечето „българи“ тук са от Хасково, Родопите, Харманли, Кърджали – все български градове с български традиции. Мен ме избраха между 15 професионални готвача. Както знаете, тук на българи дават трудно разрешителни.   Да не кажа хич. Аз ги получих почти веднага и безсрочно. Ходя на училище и спазвам всички холандски закони. Изряден съм от всякъде. Мога да се гордея, че съм българин. Една майка ме е родила и я обичам. Но за мен България е мащеха и не мога да я обикна в този й вид. Тук наваксах изгубеното в БГ. Комунистическата олигархия, номенклатурата, смазват родината ни. Да, животът е такъв, какъвто си го направим. Но човек има едно единствено право – да… избира.“

Сами си отговорете кой и защо прогони този млад мъж, за да успява далеч от бащиното си огнище? Повече от 2 милиона имат същата съдба като него. Обаче колцина са онези, които могат да се похвалят, че са в неговите обувки? И с основание да заявят: „Изряден съм от всякъде. Мога да се гордея, че съм българин.“

Колко кадърни българчета ще обърнат гръб на родината си през настоящата и през следващите години? Едва сега „учените“ признаха нещо, което изнесох на светло преди два лазарника: ние сме под 7 милиона.^[40] Ще цитирам пасаж от по-късна своя публикация, от 12 април 2011 г.:

„От години пиша и говоря, че изчезваме, стопяваме се, скоро няма да ни има дори за цвят в европейската етническа черга. Трябваше ли смекчените данни от поредното преброяване да ни отворят очите за предстоящия ужас? (Не сме 7 351 234 души, както ни изкараха; вече сме доста под 7 милиона, зная какво пиша.) Европа си отива. Отдавайки се на егоизма и потреблението без мярка, населението на Стария континент се самообрече.“^[41]

Имате ли представа, че през десетилетието, което е пред нас, ние ще намалеем с още 1,5 милиона? Заради имиграцията, ниската раждаемост – през 2012 година са родени 10 000 деца по-малко в сравнение с 2011 г.^[42] Повечето от новородените са от онази етническа група, за която разказва моят кореспондент от Холандия.

Неизбежното настъпва. По естествен път ще си отидат родените през трийсетте години и значителна част от онези – през четиридесетте, и известна – през петдесетте. Добавете към тях имигрантите и все по-малко изплакващите за първи път на този свят българи, и ще стигнете до истината, която ви представям.

Каква беше целта на Програмата „Луканов“, всъщност Плана „Ран-Ът“, който уж никога не бил изпълняван? Икономиката на България да бъде сведена до изхранването на 5 милиона души, до колкото трябва да се свие населението на страната. Да не припомням непознатите преди 23 години понятия като стоки менте и прочие подробности. Но нали знаете, че дяволът е тъкмо в детайлите?…

Това е нерешим без бърза смяна на Системата демографски проблем. Крайният срок за това ще изтече с мандата на следващото правителство. След това нещата стават необратими. Някъде около 2025-2030 година българите ще бъдат малцинство в… България. Хак да ни е, щом пожалихме унищожителите на народа и ликвидаторите на държавата – комунистите и ченгетата, както и техните аргати.

Sorry.

Понеже сте марксисти или защо „идиот“ не е обидна дума тук?^[43]

Завършвам със съзнанието, че сега невъздържани комунета, ченгета, платени техни прислужници и откровени идиоти ще налетят като рояк стършели връз мен. И за пореден път ще крещят, че „Ифандиев иска да изкара всички маскари“! Не, фактите говорят това.

Мога да отговоря единствено с възклицанието на Ян Хус, изтървано, докато горял на кладата: “O sancta simplicitas!” – „О, свещена простота!“

„Всъщност как да излезе българинът да протестира? Не че не иска. Иска, ама няма кой да го изведе на улицата. Помните ли след 1989 година какви бяха улиците – не яйце, игла да хвърлиш, нямаше как да падне върху жълто паве в София. Но тогава имаше едни хора, които стояха по стълбите на „Александър Невски“ и се изживяваха като рупори на протестиращите… Изведнъж се оказа, че рупорите не увеличават, а намаляват силата на нашето недоволство…

Тогава феноменът „водачи на нацията“ се появи, като припознахме някои от по-популярните телевизионни личности. Без да си зададем необходимия въпрос, който е най-близко до това, което българинът нарича мисловен процес – та тогава трябваше да си отговорим на въпроса: След като ние ги познаваме от телевизионния екран и медиите, като как и като кой ги бе допускал да ни се известяват преди промените?“^[44]

Поне да миришеха на кочина, според сполучливата сетивност в един от цитатите, мед да носим на туземните ни компартийни и всякакви „посткомунистически“ пишман аристократи. Обаче от тях се разнася отблъскващата воня на дълго носена червеноармейска партенка и на овехтял милиционерски ботуш. През последния четвърт век – примесена с тежкия аромат на евтин западняшки парфюм, харчещ се най-вече сред имигрантите от Ориента.

Те не са и свинари, а най-обикновени подлеци, отгледани в мазетата на репресивните агенции за партийна сигурност. Тогава действащият шизофренен Член 1 от т. нар. Конституция, регламентиращ партията и като държава, ги превръщаше в служби за държавна сигурност.

Да хвърлим поглед към миналото на „опозиционните“ лидери. Желю Желев и кохортата около него бяха членове на БКП и не криеха своите марксистки убеждения. Наследникът му – Петър Берон, е документално доказан агент на ДС.

Поелият от него поста Филип Димитров, освен всичко останало, е ползвал привилегиите на своите предци активни борци против фашизма и капитализма. С тях са го допуснали до Английската гимназия, до специалността „Право“ и пак благодарение на тях от студентската скамейка е постъпил във Втори адвокатски колектив в столицата.^[45] Даже се гордеел със своето роднинство с „огняновските сатрапи Гроздан и Методи Стоилови“. Същото си спомни и моят приятел, обявеният от „Амнести Интърнешънъл“ за „политзатворникът на комунизма номер едно у нас и номер три в Европа“ Янко Янков в едно от телевизионните ми предавания. Филип Димитров бил негов студент. По онова време се хвалел с родата от комунистически терористи убийци.^[46]

Край Ф.Д. се оформи шайка от проверени, подготвени и добре замаскирани чеда на партията-майка и нейните институции за „справедливост“ чрез арести, изтезания и убийства. Например Стефан Савов излезе агент „Николай“. Но същият псевдоним носи и неговият любимец Георги Марков, който раздаваше „седесарски шутове“…

Бащата на представителя на „демократите“ от Шуменския учителски институт – ШУИ, (ами ако беше Хасковски…), „видният еднакво добре отвсякъде“ Александър Йорданов, другарят Йордан Александров, най-малко 30 лазарника беше кореспондент на официоза вестник „Отечествен фронт“ във Варна. (Официоз, понеже правителството се водеше на ОФ, включващо БКП и приелия нейната програма БЗНС.) Длъжност, за която беше ноторно известно, че е номенклатурна по линия на ЦК на БКП и непременно свързана с ония служби.

Доколкото съм осведомен, днес бившият посланик във Варшава и Скопие отново е на няколко хранилки. Ръководи катедра в някакъв Пернишки „университет“, чиято абревиатура в началото звучеше доста цинично. Освен това е главен редактор на възстановения Му орган,^[47] вестник „Демокрация“ – римейк, каквато е актуално „правилната“ дума, на Костовия „Седем“ – според броя на читателите им.

Няма как да не се досещаме от какъв зор въпросният забележителен отдалече „демократ“ е гостувал на Огнян Дойнов във Виена. Но ето какво е било поведението на другаря Сашко Йорданов на трапезата, по време на вечерята, дадена в негова чест от члена на Политбюро на ЦК на БКП:

„Един от демократите, Александър Йорданов посещава семейство Дойнови във Виена през 1996 г., малко преди да отиде посланик във Варшава. Вечерята преминава кротко, в спокоен разговор. Гостът разказва за събитията в България и за собствения си принос в тях, Дойнов задава кратки въпроси. Стига се до невралгичния момент, когато Елена Дойнова пита госта, не са ли негови думите срещу комунистите, които той третира като престъпници.

 – Как може? – учудва се Александър Йорданов. – Не съм казвал такова нещо. Моят тъст, когото много уважавам, е комунист. В моето семейство има комунисти, които са достойни хора. Как мога да кажа такива думи?“^[48]

Навярно това е станало след „един добър ден за българската демокрация“, съгласно незабравимата Сашко-Йорданова оценка. Което неизбежно ме връща към комуниста Желю Желев, все още изповядващ марксизма, и към истинските създатели на „опозицията“. В спомените на Огнян Дойнов четем за една среща на Андрей Луканов с Михаил Горбачов, проведена непосредствено след 10 ноември 1989 г. в Москва. Тогавашният посланик на Народна република България Георги Панков, бивш Живков министър, е запечатал в паметта си меко казано странния диалог между тукашния министър-председател и генералния секретар на ЦК на КПСС.

 „… Луканов моли, ако е възможно, на другия ден да излезе в съветската преса голямо съобщение, че новоизбраният български президент Желю Желев кани Михаил Горбачов на официално посещение в България. Тогава Горбачов казал:

 ─ Но Желю Желев е против комунистите и против Съветския съюз.

 ─ Не е вярно, другарю Горбачов – отвърнал Луканов, ─ така му казваме да прави.

 ─ А защо тогава казва „долу!“ и сочи с палеца си към земята?

 ─ И това сме му казали да прави – отвърнал Луканов.“^[49]

По времето на Филип Димитров на пръв поглед от нищото изникна вечната „демократка“ Надежда Михайлова, сега Нейнски. Тази „Цола Драгойчева“ на тоталитарната демокрация беше женена за комуниста Камен Михайлов, син на другар от средния ешелон на комунистическата номенклатура. Заедно с мъжлето си е живяла в Египет под крилото на Държавна сигурност.

„Далеч преди генерал Велинов от 6-о управление на ДС да напише своя доклад от 23 януари 1989 г., отнасящ се за лицата, одобрени за „нова ръководна класа в условията на демокрация на Народна република България“, Надежда Нейнски е била забелязана. Защо точно, предстои да изясним, но тя пътува на обучение в САЩ, където представя реферат за политическите убийства в Америка, вкл. и това на Кенеди. Когато се връща в България, Нейнски става най-младият член на Съюза на преводачите, а също и секретар на Леда Милева и на съпругата на Александър Лилов – Анна Лилова. Това не са случайни неща. По време на демокрацията Леда Милева стана член на „Генералското движение“, в което бяха събрани ключови фигури.“^[50]

Сегашният съпруг на Надежда, прочулият се със „София Ленд“ Светлин Нейнски от Белоградчик, е братовчед на доскорошния главен секретар на СДС д-р Ваньо Шарков. Както виждате, не разчоплям явно зарасналата седесарска рана за приватизацията на гаража на ЦК на БКП, нито за начина, по който тогавашното семейство Надежда и Камен Михайлови „изтеглиха“ банков кредит в размер на повече от 840 000 долара (тогава доларът беше скъп).^[51] Даже не ровя около приватизацията на сградата на Института за металорежещи машини в София. Нито за недосегаемата бивша счетоводителка на Нейнски, излязлата от фокуса на общественото внимание Мария Мургина, снаха на бившия шеф на ДС във Враца. Не закачам и връзките с групировката СИК…

Стигаме до Иван Костов, едновременно сатанизирания и венцеславен „Доган“ на СДС. За рода му узнахте. За компартийната му другарка Елена от село Драгалевци – също. Ала известно ли ви е, че през октомври 1989 г. той е бил приет в БКП? Партийният билет не му е връчен не само заради 10 ноември, но и поради други, секретни обстоятелства. Време е за тях Иван Ценов да проговори.

Освен че искаше да спасява БКП – от кого и от какво, може би от самата нея – такова е заключението му в дълго прикриваната негова статия във вестник „Работническо дело“, в биографията му все така има тъмни петна. Даже не е това: „В годините на прехода доста политици се облажиха от трапезата на властта. Но за повечето от тях тя се оказа шведска маса, от която можеха да похапват до насита, но само в движение и набързо. Само един-единствен политик неизменно оцелява и остава постоянен участник в тайната вечеря на властта – Иван Костов. Самообявилият се за „най-голям реформатор на демократична България“ е в центъра на българската политика от 1989 г. и за целия този период той се проявява като майстор на политическото оцеляване в условия на постоянен преход. Днес той не обича да си спомня, но тъкмо к.и.н.  доц. Иван Костов застава начело на реформаторите в БКП и неговата статия в сп. „Отечество“ от 11 юли 1989 г., озаглавена „Анатомия на илюзиите“, става основа за доклада на Андрей Луканов на разширеното заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 13 юли с. г.

Само за една нощ преподавателят по политикономия на социализма доц. Иван Костов се превръща в главен идеолог на реформаторите в БКП и щатен експерт на КНСБ на Политическата кръгла маса. По-късно е предложен за депутат във Великото народно събрание от БСП. Но през май 1990 г. умира кандидатът на СДС в Пловдив и някой издига на негово място Иван Костов.  Така реформаторът-горбачовист от БКП става реформатор в новосформираното движение СДС. И неизменно е във властта – с изключение на един кратък период от декември 1994 до декември 1996 г. по време на управлението на Жан Виденов.

Иначе преди това той е министър в две правителства и замалко не остава на поста си и в правителството на Беров! Депутатите от БСП били готови да подкрепят неговата кандидатура, но той просто не бил предложен. Но все пак предава щафетата на свой човек – заместника си Стоян Александров, който след това сдава поста в правителството на Виденов на втория заместник на Костов – Димитър Костов.

Така че освен във властта Иван Костов неизменно стои близо до основния ресурс на държавата – нейните финанси. И поради това няма нищо случайно, че кариерата му през целия период на демократични промени е съпътствана от скандали. При това не толкова политически, колкото с фондации – най-напред „Сапио“, сега и с „Демокрация“.“^[52]

В мои телевизионни предавания Янко Янков и Николай Колев-Босия са свидетелствали как още в самото начало на Кръглата маса чули Костов да моли Луканов да го вземе в експертния екип на БКП. Но главният „реформатор“, избраният от западния елит за представител на „антикомунистите“ у нас, го изпратил в СДС – при Берон. Мога да представя още свидетелства, но тези освен че са автентични, са от хора, на които поне аз имам доверие.

Нито Костов, нито Петър Стоянов, а най-малко Надежда Михайлова са се притеснявали от връзките си с Алексей Петров и неговата „Лев Инс“, и с братята Маргини – част от явната върхушка на СИК.^[53] Тайната, но истинската, е кръгът „Банкя“, от доста време наричан „Монтерей“. Някой ден и контактите на седесарските лидери с тази групировка на алчно червената фашистка мафия ще лъснат на светло.

Както напълно укриваните делови отношения на Иван Костов с комунистически величия от ерата на Живков. Не споменавам фирмата „Булс“ и близкия до СИК сръбски аферист Зоран Ристич. Нямам предвид добре замъглените съдружия със Славчо Христов – бивш кебапчия от Орландовци, познат в този квартал като „Жената“. Особено курортните и банковите. Иде реч за нещо съвсем друго.

Починалият преди малко повече от година секретар на ЦК на БКП Емил Христов е признавал, че е отговарял за създаването на Християн-демократическия център в СДС. Бизнес-партията на децата на активни борци и на приближени на дуета Луканов-Дойнов, като Венци „Коня“ Димитров и Божидар Данев – агенти на ДС, Любомир „Пъпката“ Павлов и неговия ординарец Стефан Софиянски. Нейната абревиатура нарасна с „О“ от „Обединен“, за да бъде запомнена като ОХДЦ.

Та този Емил Христов разкрил, „че с Иван Костов сме били съдружници и колеги в общата фирма „Маркос“ ООД… Покрай нея сме ходили в командировки, включително и в Италия.“^[54]

Спирам до тук, без да се впускам в припомняния за роднински назначения в митниците, за контрабандни канали, за „фирмата „СИС-Индъстрис“, покровителствана от Иван Костов“,^[55] и т.н.

Някогашният седесар, а сетне „царски“ мандатоносител Тошо Пейков  е анализирал идеите, изложени в публикациите на „учителя“ Андрей Луканов и „ученика“ Иван Костов.  И е „стигнал до заключението, че Андрей Луканов и Иван Костов са двете страни на една и съща монета“.^[56]

Министърът на правосъдието Петър Корнажев – социалдемократ, беше председател на Комисията за проучване на причините за икономическата криза на Великото народно събрание. Той съставил „списък с имена на хора които са получили незаконно партийни капитали… „Предадох списъка лично на Иван Костов. И от този момент нататък следите му се изгубиха“ – казва Корнажев.“^[57]

Стига ви да знаете само това, за да ви светне от какъв зор „антикомунистът“, „десният“ съветски възпитаник Иван Йорданович Костов, подари държавната икономика на номенклатурна класа на БКП. По този начин изпълни възложената му от Вашингтон и Москва задача. Което му осигури личен просперитет и недосегаемост. Той, Филип, Сашко, Надка и подобните им ратаи на алчно червената фашизирана номенклатура ръката на закона не ги лови. Най-много да изпере биографиите им, както стана със Стефчо „Усмивката“ и Марчето Мургина… 

Сетнешните лидери на СДС са такива нищожества, толкова незначителни фигури – все родствено или ченгесарски свързани с Луканов и БКП, че не си струва да губим време с тях.

Останалите? Та посочете ми една т. нар. партия, която да не произлиза от БКП и да не е свързана с ДС. Достатъчно е да се запознаете с признанието на генерал Любен Гоцев, попитан как би коментирал изказване на Станишев че „Б.Б. е грешка на БКП.“ Одиозният командир на ято „политици“ и „бизнесмени“, отговорил: „Ако приемем нещата така, то в нашата партия не само Бойко Борисов е грешка. Има и много други. Всички знаят, че навремето Бойко Борисов е напуснал службите, защото е бил член на БКП и е искал да си остане такъв. Казал, че остава в БКП и напуска службите…

При Кунева част от членовете са от средното поколение, а друга част са бивши бесепари, косомолци.“^[58]

Да не знаете, че марксизмът беше необходимата антитеза на интернационалния финансов елит, който създаде комунизма и комунистите, както и техните „опоненти“ – фашистите и нацистите – все произлезли от световното социалистическо движение, е доказателство за огромно невежество и изостаналост. Нима Сталин и Хитлер не бяха съюзници? По същия начин, по който Сталин, Чърчил и Рузвелт се бяха прегърнали.

След време и единият, и другият дослук, се разпаднаха и прераснаха в обратното – във война. В първия случай – в най-трагичната катастрофа, преживявана от човешкия род. Във втория – в Студена, която се водеше само в медиите и то за прикритие. Но в нейните рамки бяха изработени и продадени колосални количества оръжия и загинаха милиони невинни хора!

Простете, но не по-малка непросветеност е и да възприемате комунизма по познатия догматичен начин. Крайно време е поне малко мислещите от вас да проумеят и запомнят, че: „Комунизмът не е борба на бедните против богатите. Комунизмът е заговор на супербогатите срещу целия свят и на първо място против средната класа.”^[59]

„Комунизмът е тип „обществена формация” със закони, обусловени от „живота в комуна”, където доминиращата обществена връзка е тази на „шеф” и неговите подчинени, без да има обществена необходимост, само по нареждане. Веднъж установена, тази организация може да съществува без компартия, без марксистка идеология и дори с многопартийна система.“^[60]

Ако всичко изложено до тук няма значение, щом да се знае кой какъв е бил, а почти всички отказват да провеждат своя лична лустрация – да отхвърля не само от живота, а да не допуска до съзнанието си даже споменаването на имената на онези, които „бяха допуснати да ни известяват от телевизионния екран и медиите“, няма какво да очаквате. Освен естественото – стопяване и изчезване. За да дойдат други хора, осъзнаващи се като народ. И да се радват на тази прекрасна земя, събрала „като в една човешка длан“ хубостите на цял континент. 

Да сте наясно, че всички видове въоръжени сили винаги, неизменно, неотлъчно са били в ръцете на върхушката на БКП, и да вярвате в някаква „различност“ на „политици“ и във възможна „мирна“ промяна, е признак на съвършена тъпота.

Ако не знаете всичко това и допускате, че войската, милицията и т.н. са били под друго командване, следва да отидете при вашите „различни“ т. нар. политици и да ги попитате защо, когато бяха управляващи, не смениха Системата? Това е чиста проба предателство.

Да допускате нещо друго, като например спазване на законността и прочие залъгалки за невръстни или приказки за малоумни, е израз на пълно неразбиране на действителността, на обществените процеси и на начините за влияние върху тях. То е все едно да искате от наемния убиец високо да цени човешкия живот. А комунистите са масови убийци, изтрили от лицето на земята повече от 120 милиона души!

Многократно съм цитирал покойния земеделски лидер Георги Михов Димитров, който през 1948 г. заявил пред комисия на американския Конгрес, председателствана от тогава все още бъдещия президент Ричард Никсън, „че законът не би бил от голяма полза в борбата срещу комунистите, тъй като те непрекъснато работят извън него. Те много добре съзнават, че могат да бъдат победени само със средствата, които използват срещу своите врагове… Срещу тях трябва да се използват собствените им конспиративни методи.“^[61]

Четете, момчета и момичета, другарки и другари, обвинители.

Бих се обърнал към вас с препоръката на Шекспир, отправена чрез неговия трагичен герой, датския принц Хамлет: „По-добре вървете в манастир!“

Ако пак не схванете, бъдете напълно сигурни, че вината не е моя. Проблемът е на онези, които отстояват подобна, внушена им позиция. Нарича се индоктринация, а те са жертви на догматиците. Няма как да помогна в такива случаи. Безсилен съм.

Както затворниците са пълни с невинни, така и идиотът никога няма да осъзнае и да признае, че е такъв.

Той е непобедим!…

Понеже съм умерен песимист, на финала, като вид разтуха, предлагам необичаен поглед към онова, което привлекателното Царство България е създавало. Как родните продукти са били помнени и то от какви личности. Вече малцина помнят добрата наша държава, както е изглеждала преди да бъде обезглавена и повалена от меча на левитския Интернационал.

 

Що за държава е тази, която гони своите чеда? Убеден съм, че никой няма право да обвинява бягащите от тук. Но няма как да пропусна да ги предупредя: Ако не сте уредени като наследниците на комунистическата номенклатура, помислете, кое е по-достойно.

Дали да слугувате на западняците? Често те не са местни хора, а имигранти от трети страни, успели по един или друг начин. По-вероятно – с непочтени средства. Пък и кризата на Запада, макар и бавно, го влачи по нашия път.

Или да съберете сили и да се опитате да си върнете държавността.

Първото е по-лесното. То е бягство от проблемите и трудностите.

Второто е почти невъзможно, но е страхотно предизвикателство.

Нямам право да коря, нито да давам съвети. Онези, които изберат тежкия път у нас, могат да разчитат на мен и на скромните ми знания. Стига да са почтени люде.

Ако жребият е хвърлен и късметът е присъдил в полза на първото, преди да прекрачите прага на бащиния дом навън, помислете още веднъж.

 

 

 

За връзка с автора:

www.diagnosa.net