Loading...
„Скъсването на връзките с олигархията” за броени седмици се превърна в новия шлагер на недоволството. Универсално лекарство, подобно на пиявиците от зората на медицината, само че насочено срещу метафоричните пиявици.
Ако се взирате в хората, които вечер пълнят площадите и търсите какво ги обединява и за какво мечтаят след предсрочните избори, ще чуете точно това: Не на олигархията!
Ако попитате какво означава «олигархия», ще ви посочат Корпоративна банка и медийната империя на Делян Пеевски или, според пристрастията на питания – лицата на КРИБ и дори президента Росен Плевнелиев. Някои вероятно ще се сетят за обръчите от фирми, за «Батко и Братко»… Споменете ли мафия, като по синждир ще се нанижат енергийната мафия, имотната мафия, захарната мафия, фармацевтичната мафия, зърнената мафия, «зелената» мафия и, да не забравяме, – футболната такава. И твоята банка също.
Ако умело подавате въпросите и балансирате между враждуващите лагери, можете да успеете да «обхванете» над 90% от икономиката. Хиперболите вървят ръка за ръка с модните тенденции.
Дали е така обаче е трудно да се прецени «на око». Изискванията към един икономически анализ са по-различни от изискванията към добър плакат (за съжаление на икономистите). Те включват прецизиране на понятията и измерване/числа. Тези две неща драматично отсъстват в публичните дискусии през последните месеци, всъщност, отсъстват от години.
Какво все пак е олигархия? Не ви трябва Google, знаете го – срастване на икономическата върхушка с държавата. Ще рече – не всеки голям бизнес е олигархия, само този, който ползва нечестни предимства. По времето на ГЕРБ малко се говореше за олигархията, обаче се говореше за рекет върху бизнеса. Някои бяха профилактирани показно, даже им се наложи да разпродават бизнеса си. Интересен казус: ако даден бизнесмен е получил на доверително управление първоначалния си капитал (от траншовете в куфарчета) и невинаги е работел според закона, но си е плащал, само че в един момент е отказал и това е стоварило цялата държавна репресия отгоре му, той какъв се явява към дадения момент – олигарх или жертва? Явно зависимостта не е еднопосочна.
Историята на последните две десетилетия е белязана от един въпрос, на който до момента няма окончателен отговор – ако първоначалното раздаване е било нечестно, възможна ли е честна игра? Дълго време разчитахме на вярата, че ако държавата е силна и наложи правилата, някак ще надраснем първородния грях. Влизането на България в ЕС бе повод за оптимизъм точно заради тази вяра в наложените с външна помощ правила. Днес тази надежда е по-слаба отколкото преди 2007 г.
Можем ли сами да демонтираме олигархията? Вероятно, но по трудния начин. Фактът, че налагането на правила не се получи преди шест години, не означава, че сега са нужни якобински (ако предпочитате, болшевистки) методи.
В редица сектори олигарсите или бизнесмени, които имат негативен публичен образ, държат преобладаващата част от активите. Не могат да бъдат експроприирани, не могат да бъдат изгонени. Дори когато са в тежко положение невинаги най-доброто решение е да им се помогне да фалират. Нарича се системен риск. Too big to fail. Твърде големи са, за да бъдат оставени да фалират. Дори са твърде големи, за да бъдат принудени да продадат бизнеса си. Може да няма на кого. Щом искаме да изгоним олигарсите, трябва да имаме идея кой ще дойде на тяхно място. Тъй като сценарият с предаването на капитала на народа е наивен и вече изпробван, остават два варианта: да си внесем капиталисти от чужбина или да сменим лошите олигарси с добри. Критерият за лош и добър олигарх е литературен, а не икономически, затова да се концентрираме на първото: за пет месеца всичко на всичко в България са влезли чуждестранни инвестиции за 505 млн. евро (под 3% от БВП). Дълго има да чакаме, за да си сменим капиталистите с вносни, а когато го направим, най-вероятно ще установим, че те бързо са усвоили нашенските лоши бизнес практики – каквито наблюдения вече имаме спрямо монополистите в комуналните услуги.
Ето затова правилата са важни, а налагането им обикновено е мъчителен и бавен преход. Той изисква обществен консенсус за това кои са лошите бизнес практики и законови ограничения срещу разширяването им. Държавата би могла да даде пример, като откаже да прави бизнес (да отдава на концесия, да допуска до обществени поръчки и прочие) с бизнесмени, които са злоупотребили с еврофондове или са били глобени за нарушаване на закона за конкуренцията или са били уличени в продажба на опасни храни, били са замесени в ДДС измами или са уличени в подкупване на политици… Само че такъв подход изисква силни и смислени институции, а не кпукита.
У нас има малко случаи на целенасочено прочистване на бизнеса. Може би най-яркият пример за своеобразна лустрация е изхвърлянето на силовите груповки от застраховането. И до днес фирми и лица, които са се занимавали с охранителен бизнес, имат забрана за участие в осигурителни и застрахователни компании. Отнася се дори за най-законния охранителен бизнес (да, и за бившия премиер Бойко Борисов). Подобна забрана имат и лица, свързани с фалитите на банки.
Обезмутряването на застраховането мина сравнително лесно, защото (освен че властта бе единна) се сведе до преразпределяне на пазарен дял, а не до прехвърляне на активи и дългосрочни ангажименти, както би било например в осигуряването.
Днес, търсейки демафиотизацията на икономиката, можем да стигнем до сътресения – фалити, зрелищни скандали, политическа нестабилност и дори възход на популисти и авторитарни лидери, обещаващи да се справят с олигархията.
Перспективата за бързи спекулативни печалби преди шест-седем години, когато икономиката растеше и се залагаха новите правила, попречи да наложим по-лесното решение на проблема с първородния грях. Сега предстои дълъг и неравен път.
* Твърде големи да бъдат игнорирани
На снимката: Заместник председателят на ЕК Вивиан Рединг на посещение в София на 23 юли. Олигархията и демокрацията са смъртни врагове, каза тя. Влизането в ЕС обаче не ни помогна да изкореним проблема. (photo credit: president.bg)
Иванина Манчева / economix.bg
