Евроизбори

Студентите в Париж предпочетоха кафенетата на Chаtelet

Не гласуваме, защото не ги познаваме, казва българската бодра смяна

7 юни, 13,00 ч. посолството на Република България в Париж. Пред сградата, която се намира в сърцето на френската столица, е необикновено оживено. Преминавам през металните порти и не мога да повярвам на очите си. Дълга опашка от хора, които търпеливо и безшумно изчакват реда си. От сутринта поне 200 човека са дали гласа си, обяснява млад мъж, който се е ангажирал в организацията на изборите. За да стигнеш до тъмната стаичка са необходими поне час и половина, разсъждавам на глас. Така е, съгласява се човекът-организатор, но обяснява, че хората, които имат полет, могат да минат напред.   Чакащите мълчаливо се съгласяват.

Обаче имам странното усещане, че тази опашка от мераклии да са евроизбиратели е особена. И докато се ориентирам в попълването на декларациите /повечето тук гласуват без да фигурират в официалните списъци/, изведнъж откривам, че поне две-трети от хората на опашката са мъже, 30-40-годишни. Заслушвам се и всъщност разбирам, че езикът, на който говорят не е български, още по-малко френски. Това са български гастарбайтери, етнически турци, уморени до смърт от работа, но всъщност дисциплинирани и верни гласоподаватели. 

Това ли са нашите сънародници в Париж? Разбира се, че не са. Хиляди български студенти живеят и учат в многомилионния европейски град, но единици в неделя се отбиха в нашето посолство, за да упражнят правото си на глас. Вярно е, че парижани са хора-бохеми и от петък вечер до неделя късно след обед градът не заспива. Българските студенти, както и техните чуждестранни колеги обожават Chаtelet. Култовото място кипи от живот особено в нощта на събота срещу неделя. Проблем е дори да намериш място в някое от безбройните кафенета и барове, въпреки че чаша обикновено вино е 5 евро, а за голяма бира трябва да платиш 7.

Уморена от нощния живот на Chаtelet българската бодра смяна проспа и тези избори. Защо не гласувате, попитах две млади и амбициозни госпожици. Защото не познаваме тези хора, които са се подредили в листите, отговориха лаконично девойките. После се отнесоха в разговора за собствените си планове, които за съжаление не включват родната им България.

Защо не им пука на младите българи кои ще са българските евродепутати? Отговорът е изключително лесен. Тези момчета и момичета, които прелитат през границите само с една лична карта, изглежда са загубили усещането си за национална принадлежност. Те са там, където се чувстват по-сигурни.

Как живее един български студент в Париж?

Действително градът е твърде скъп. Наемът за малко жилище от двадесетина квадрата в хубавите квартали е около 500 евро. Кметството, обаче има специална политика към хората с ниски доходи, общината поема 25 – 30% от наема. И няма никакво значение дали ли французин, италианец, българин, японец или мароканец. Щом законно пребиваваш във френската държава, имаш право на тази компенсация. Откакто страната ни е член на ЕС нашите студенти имат право и на стипендии в зависимост от дохода на семействата им. Българските заплати са най-ниските в Общността и децата ни получават годишно между 4000 и 4300 евро. Но организацията, която изплаща стипендиите, поема също таксата в университета, която е около 300 евро за година в държавните ВУЗ-ове, както и здравната осигуровка, която е приблизително 200 евро. Дали е нужно да споменаваме, че университетските библиотеки са пълни с безплатните учебници, че едномесечната студентска карта за транспорта е 30 евро, а музеите са отворени безплатно в почивните дни и през ваканциите за младите хора. Същите тези двадесет и няколко годишни момчета и момичета имат законното право да се трудят по 21 часа на седмица, за което получават 600 – 700 евро за месец и нямат никакъв проблем да си намерят работа.

С какво може да ги върне обратно собствената им държава? Само една носталгия не е достатъчна. Не познавам, обаче български студент в Париж, който категорично да е затворил вратата към родината си. Напротив, в по-голямата си част те твърдят, че ще се върнат обратно. Но не сега, малко по-късно, след години…

Но годините се нижат една след друга. Така както се извъртяха последните 20. Точно преди две десетилетия техните родители, на същата тази двадесет и няколко годишна възраст, ентусиазирани и екзалтирани, прегракнали от скандирания, неуморимо висяха по софийските митинги в очакване на чудото, наречено демокрация.

Но двадесет години са напълно достатъчни за една илюзия.

Дали пък не е по-добре, че децата ни се оказаха имунизирани срещу илюзии.