„И ще узнаете истината, и истината ще ви направи луди.
Сега, когато вече сте луди, нека ги забием!”[1]
ЗА КОЖАТА И СЪЗНАНИЕТО НА ЕДИН НАРОД
Мрачни спомени за черните комунистически зверства ● Каква е стойността на човешкия живот според болшевишкото „ценообразуване” ● За гоите и хората – ще се загуби ли homo sapiens Bulgaricum
Съжалявам, но отново ще бъда по-обстоятелствен. Темата го налага. Защото истината е затлачена, покрита е с повече от половинвековен пласт от пропагандни лъжи и медийни измами. (Литературата също е медия.) Вече изясних, че от август 1939 г. до 22 юни 1941 г., когато Хитлер напада истинската родина на комунистите – Съветския съюз, болшевиките по света са съюзници с нацистите и фашистите. В това число, разбира се, и добре платените, мислещи единствено за пари и гуляи нашенски следовници на батушката Сталин – покорни слуги на пияницата с второкласно образование Георги „Тарабата” Димитров. Дори вече в шумата, те мислели единствено за материалните благини. Добри Джуров – Лазар си спомня: „Стефчо и Васко отидоха в София да занесат доклада за работата на отряда и да се свържат с Калоян. Баето и Васко заминаха за Етрополе да се срещнат с нашите ятаци и да сменят малко от жълтиците и доларите за български пари. Една група партизани се отправи към селата, за да изнесе брашно и картофи в скривалището под [връх] Баба.”[2]
Какво е правила през това време Обществената безопасност? Къде е гледал „суперполицаят”, социалистът Никола Гешев, носил ковчега при погребението на Димитър Благоев – Дядото? Дали не е ръководил всичко това? А къде са били цар Борис ІІІ, полицията и войската? Защо не са бранили държавата от платеното от Вашингтон и Москва нашествие на терористите? Или така е трябвало… Затова ли шумкарите са разполагали с… долари?
В ИМЕТО НА ИСТИНАТА
“Memoria necessarium vitae bonum est.”[3] Да не забравяме! Затова нека разгледаме незначителна част от зверствата на комунистите, за да завършим с престъплението на онези, които след промените на 10 ноември 1989 г. и досега ги спасявят от народния гняв и бесилото. В обемистото си изследване „Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище” ст. н. с. Тодор Балкански разкрива една отдавна изопачена истина – тази за рязаните партизански глави. „Да, отрязани глави в историята на българското партизанство съществуват – потвърждава д-р Балкански. – Тази варварска практика, която никъде няма законова основа, в историята на българското право и обичаи е регистрирана многократно. В конкретния случай става въпрос за отрязаните партизански глави, поставени пред пленените след Разгрома на антонивановци четирима седнали партизани и три партизанки, изправени (вж. снимката).
Тази снимка е поместена в книгите на всички мемоаристи, които пишат за отряд „Антон Иванов”. Преди присъстваше и в учебниците на българското образование. Агитационната цел беше да представи варварството на българския фашизъм. Варварство действително е съществувало, но при липсващ фашизъм!
Много учени се усъмниха в комунистическата интерпретация на фотографията. Накратко: още преди Промяната в криптоговора се носеше мълвата, че фотографията е направена от полицията, за да илюстрира зверствата на партизаните, които по този начин, с брадва, с топор, са обезглавявали падналите в похода към смъртта антонивановци. Досущ като историята с атентата в църквата „Света Неделя”, за който моето поколение знаеше от учебния материал в училището, че е „дело на българските фашисти”.
Моето участие в разшифроването на енигмата с фотографията е следното:
През 1975 г. описвах топонимията в Пещерско. Един от информаторите ми беше стар, най-старият горски от Батак, когото наричаха Чичката, По тогавашната линия за издаването на книгата „Топонимията на Пещерско”, която беше тема в Научно-изследователската програма „Родопи”, трябваше да бъдат включени задължително и имената на партизанските обекти, като Ровно, Техеран и подобните им.
Като разбра интереса ми към истината за партизанското движение в неговия горски участък, старият горски се усмихна под много добре поддържания си хайдушки мустак. Тогава ми разказа тази история, която записах:[4]
„Когато войската подгони партизаните, те започнаха да правят много беля в моя участък. Където видеха хижа или сграда на Горското, в която бяха останали провизии за зор-заман, разбиваха вратата и влизаха вътре; обираха всичко и я запалваха. Така до Караджа дере. Тръгнах след цялата шумотевица. Партизаните напред, войската след тях. Аз с коня по високото. Те вървят. Аз вървя. И гледам от време на време с бинокъла. Падне партизанин, шумкар викахме тогава. Един човек излизаше от редицата с брадва или топор в ръцете и му отсичаше главата. Падне друг партизанин – същото. Който падна – режеха му главата. Войската и полицията вървяха отзад и събираха главите.
В далечината не можах да позная по лице човека, който сечеше главите на падналите. По-късно, като се върнах в село и разказах какво съм видял, вече се говореше, че тая работа я вършел един нашенец. Той не остана жив. Живееше наблизо.”
За съжаление името на екзекутора не съм отбелязъл в записките, но не можех да го забравя. Казваше се Чолаков. Като малкото му име съм забравил.[5]”[6]
Онова, което засега, подчертавам – засега, не е доказано документално, е, че шумкарите са получавали парична награда за отрязаните глави на своите „другари”! Рано или късно и това ще стане. „… Защото няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае”.[7]
Такива са примерите за партизанския „героизъм” и „битка за правдата”. Добри Джуров настоява, че шумкарите били водени от „една-единствена дума: ВЯРА! Вяра в безсмъртната правда на нашата велика партия!”[8] Хората от моето поколение и още по-възрастните помнят – партийният поет Христо Радевски беше писал: „Аз знам, аз вярвам, че си права и когато съгрешиш дори!”[9] Комунистите, шумкарите, членовете на тази „безгрешна” партия, клали собствените си другари – ближните си.[10] Те изповядвали парифразата на старата фарисейска максима: „Падналият не ти е другар.” И пак вършели всичко от страх пред закона – огромна част от тях били банални битови убийци и крадци, намерили убежище в гората; и заради пари.
КЛАХА НАРОДА СИ ТАКА, КАКТО ТУРЧИН НЕ ГО Е КЛАЛ
Българинът Лазар Чипилов бил „средно заможен селянин” от с. Величково, Пазарджишко. „Стопанството му е ограбено още преди Девети: откраднат е един работен бивол, уж да бъде предаден за храна на партизаните. Всъщност е продаден за месо в Юнаците. Тъстът на Лазар повдига въпроса за бивола в кметството. Лазар си мълчи. Така се създава ситуация на ненавист към двамата величковци, които на бърза ръка, заради опита да защитят имуществото си, са определени за „фашисти” и „злостни врагове”. Партизаните се справят с тъста Стоян Бодуров още на Девети. Одисеята на Лазар продължава до 18 октомври 1946 г., когато е отвлечен в частен дом, където партизанските съпруги се гаврят с него и където е убит с уточнена дата 25 октомври 1946 г. Явно, когато палачите са укривали тялото в местността Зюмбелика до Тополница, жертвата е била още жива. Защото в дробовете при аутопсията е намерен пясък. Зарит е плитко с вързани ръце. След около три месеца ловни и овчарски кучета откриват трупа. Хората виждат напълно обезобразен труп, от който са рязани устните и други части от тялото.”[11]
Как и защо е ликвидиран този напълно невинен, трудолюбив български селянин? „Разказва Иван Костадинов Добрев: „Бяха му отнели единия бивол. Казаха, че е за партизаните. Лазар не търсеше нищо. Тъстът му, дядо му – Стоян Бодуров – Чомката, започна чрез кмета да търси бивола. Така се създаде амбиция. Една нощ измъкват Лазар от къщи. Завеждат го в къщата на Кръстьо Васев. Найдена, жената на Кръстьо, давала на Лазар да пие пикня. После е откаран някъде и утрепан. За тоя бивол го утрепаха. Уж го бяха откраднали, за да го карат в Балкана за партизаните. А го продадоха за мръвки.
Разказва Петър Консулов: „Лазар Чипилов го бяха заровили жив в Зюмбилюка. Намериха го след два месеца… Това беше най-кроткият човек от всички, където избиха. После се разбра, че са го трепали Милан Васев, Борис Кънчев и още един, на който името съм забравил.”…
Разказва Мария Чалъкова – Бодурова: „Лазар ни беше зет… Мария, жената на Милан Гешев и сестра на [партизанина] Иван Стоянов Чавдаров, беше вързала очите на Лазар с черна кърпа. С тая черна кърпа на Гешевата Мария намерихме мъртвеца, когато водата го беше разрила. Друга една жена – Ристена, на Стоян Чавдаров жена, му е давала да пие урина, когато бате Лазар е искал водица. След като го мъчили една седмица, откарват го в Зюмбилюка и го заравят до реката… Устата му бяха изрезани. Ръцете му бяха вързани.”[12]
Какъв хуманизъм! Такава е представата на комунистите за човеколюбие. Даже днес да им паднем, децата и внуците им ще ни режат на късове и може би ще ги продават за „мръвки”. Вълкът козината си мени, но нрава не! Затова Бог ни е предупредил: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете.”[13] Затова искам декомунизация. Защото ние, нормалните хора, сме „овци посред вълци”.[14] Иначе рискуваме да изчезнем като вид – homo sapiens Bulgaricum!
„После се разбра, че убийците, освен Милан Васев, са били от целия род Чавдарови. После, като настъпи Промяната, от СДС, които изследваха жертвите, бяха ходили да разпитват Милан Васев. Жена му Таня беше директор на Селскостопанския техникум. Тя скри мъжа си. Потулиха всичко.”[15] До ден днешен погубеният от тези касапи на хора Лазар Чипилов се води „безследно изчезнал”! „Демокрация”, „демократични сили”… Нима жертвите не обвиняват нас, оцелелите? Никак не ме успокоява фактът, че почти всички изверги, участвали в описаните престъпления, или измрели без време, или полудели. И да не помислите, че това е единственото зверство на другарите? Цялата им история представлява своеобразна енциклопедия на садизма, жестокостта и изумителната зверска изобретателност.
ЧОВЕШКИ ЖИВОТ СРЕЩУ КИЛИМ
„Разказва: Анка Герова-Костова от Стрелча: „След като убиха баща ми на 27 септември 1944 г., аз бях у дядо ми Стойо Геров, на татко баща му. Ние с баба стояхме на леглото. Дойдоха партизаните. Изкараха ни отвън. Баба и дядо ги изправиха до коловете на асмалъка. Мене ме хвърлиха в ръцете на баба. После влезнаха в къщи и обраха всичко, което можеше да се обере: килими, ковьори, юргани, стенен часовник. Всичко, каквото намериха. Помня този обир. Знам, че един от мародерите беше Пенчо Енчев Фингаров, сестрин син на дядо [племенник].[16] Часовникът и килимът още стоят у Луко Савов, а ловната пушка е у сестриника му Пенчо.””[17]
Ето какво вършели разбеснелите се „народни синове”. Едва ли и перото на Достоевски е в състояние да опише техните свирепи беззакония и безнаказани злочинства. Да опитаме да представим няколко примера на убийства за пари и вещи, на мародерства на комунистите: „Групата партизани, ръководена от Атанас Семерджиев,[18] след като прострелва в Дервишката река командира Методи Шаторов, ограбва чантата с парите на зоната, носени в него.
Изцяло е ограбен при акция домът на Димитър Поп Константинов в Симеоновец, след като е убит зетят Гено Разпопов.
Иван Шутлеков от Панагюрище ограбва трупа на Стефан Хамбарски в Шута Кория.
Политзатворничка от Ежови, Панагюрище, ограбва трупа на Стефан Хамбарски от Баня.
Костадин Мавриков, политзатворник, съблича труповете на избитите от него дорковци [от с. Дорково] при Черния мост.
Дело Чапкънов – Свети Петър, и Марин Такучев – Македонски, стрелчански партизани, убиват Георги Андонов и ограбват парите, които е приготвил за покупка на стока от Ботевградско.
Тошо Михов ограбва труповете на убитите и от него дорковци при Черния мост.” Същото прави на пак на това място и Кольо Симеонов -Маслинката.[19]
Списъкът е извънредно дълъг. Всички тези зверства стават след „великата” за другарите дата 9 септември 1944 г. Няма съд, има раздаване на някаква болшевишка „справедливост”! Някои автори споменават неписаната устна заповед за „40 безотговорни дни”. Няма как да обвиним в антикомунизъм Поля Мешкова и проф. Диню Шарланов. Поне последният е членувал в БКП. Ала те твърдят, че през октомври 1945 г. пратеникът на американския президент Хари Труман Марк Итъридж получил от Антон Югов и Цола Драгойчева данни за броя на жертвите на комунистическите издевателства между 8 септември и 31 декември 1944 г. В тях ставало дума за… 10000 убити! Сякаш е нищо. А проучванията на двамата историци доказали, че става дума за не по-малко от 30000 жертви.[20]
Всичко е добре обмислено, планирано и се извършва организирано. Заповедите идват лично от Георги Димитров, тогава в Москва. Във вече широко известна на интересуващите се Телеграма № 10 на ЦК на БРП до Георги Димитров в Москва от 13 септември 1944 г., написана на руски език, се казва: „Антифашистката революция победи. Фашизмът е свален… Но борбата не е преустановена. Още не са ликвидирани всички гнезда на фашистката съпротива… Фашисткият звяр все още не е доубит…
В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали… От въоръжени партийци и комсомолци ще бъдат негласно създавани ударни групи за особено отговорни задачи. Въстаническата бригада на Славчо [Трънски или Радомирски[21]] е преобразувана в гвардейска дивизия, довъоръжена с артилерия и миномети и е готова да бъде насочена към фронта, за да се бие срещу немците.”
Кои били „злостните врагове”, с които били „разчистени сметките”? Селяните като „безследно изчезналият” Лазар Чипилов ли? Избитите край Черния мост дорковци или партизанският командир Методи Шаторов? Кои? Кметовете, само защото изпълнявали задълженията си, или даскалите, понеже писали двойка някому? Кой е предоставил това право на „въоръжените партийци и комсомолци”? Масовите убийства на невинни българи ли били „особено отговорните задачи”, заради които „негласно” били „създавани ударни групи”? Забележете, че телеграмата е написана едва четири дни след Деветосептемврийския преврат и ден преди съветските войски да влязат в София. А вече е имало такава организация, че някакъв партизански отряд бил „довъоръжен с артилерия и миномети и е готов да бъде насочен към фронта”! Кой е помогнал за това? БКП или военните масони от кръга „Звено” начело с Кимон Георгиев? (По-рано комунистите обявяваха „звенарите” за… „фашисти”, извършили „фашистки” преврати през 1923 и 1934 година.)[22] Къде се е изгубила тяхната клетва? Имали ли са въобще чест и достойнство, та са допуснали тази небивала разправа?
На 25 септември 1944 г. е изпратена поредната Телеграма № 43 на ЦК на БРП до Георги Димитров в Москва. В нея се съобщава: „Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.” В тази „негласна ликвидация” не загиват никакви „най-злостни врагове” на България, а хора, служили вярно на род и родина; напълно невинни люде, работили за своите семейства и за държава си. Вината на повечето е, че са били трудолюбиви или пък са били намразени на лична основа от някои шумкари. Справедливост по болшевишки или обикновен фашизъм? Не – просто комунизъм, което е многократно по-лошо!
Ала на 1 октомври 1944 г. е изпратена нова Телеграма № 59 на ЦК на БРП(к) до Георги Димитров в Москва. В нея четем: „Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законни пътища. Работата ще се извършва внимателно. Ще бъде организирано отвличането на най-злостните и опасните врагове и палачи, в печата ще бъдат широко оповестени сведения за техните престъпления, до правителството ще бъдат организирани делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти, които ще поискат възмездие. Ще бъде организиран обществен натиск спрямо минстрите социалисти и земеделци, които и досега държат в своите [партийни] апарати злостни врагове, саботиращи работата.
Ще ускорим организацията на дирекцията на народната милиция… В наши ръце са отделите за държавна безопасност и разузнаване.”
Само че чистката не продължава още седмица, а чак до 10 ноември 1989 г., а тайно и след това. Какво друго бе убийството на депутата Свилен Капсъзов например? Тогава, от 1945 г. насетне тази чистка придобива някаква псевдозаконна форма. Приетата Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея влиза в сила от деня на обнародването си в брой 219 на „Държавен вестник“ от 6 октомври 1944 г. Тя е в нарушение на действащата Търновска конституция, сиреч – противозаконна е. Ама какви закони? Комунист и право са противоположности. При комунизма действа един-единствен закон – този на джунглата, който дава право на по-силния.
„ХУМАНИЗЪМ” ПО БОЛШЕВИШКИ
Буквално преди дни действащите (анти)български общински власти в София отмениха собственото си решение да нарекат улица на, казват, големия български учен-археолог проф. Богдан Филов. Признавам, че не ми е симпатична фигура. Най-малкото поради неговата принадлежност към масонството[23] и заради своята пристрастеност към юдеонацизма на евреина Адолф Хитлер и неговото юдейско „политбюро”. Имал съм не малко поводи в книги да изложа своята непоносимост към всички тоталитарни антихуманни идеологии и практики, в т.ч. комунизма, социализма, ционизма фашизма, нацизма и т.н. Скоро ще разберете каква е връзката между случая с несъстоялата се столична улица „Проф. Богдан Филов” и следващия разказ, който кара косите на нормалните хора да настръхват от ужас.
След като се завръща от имиграция, чрез която избягва справедливо наложената му смъртна присъда за противодържавна и шпионска дейност, земеделският водач Георги Михов Димитров – Гемето се сблъсква със своите съюзници комунистите. И то така, че започва да пари под петите му. По това време – 1945 г., в правителството има негови съпартийци, земеделци. Те (съ)участват в чистките на почтени българи, в „негласната ликвидация”, за която вече стана дума.
Обаче когато около него става съвсем напечено, Гемето дири спасение чрез посолството на Великобритания и САЩ в София. При успешния си опит за бягство той за кратко намира подслон – нищо повече, у своята бивша секретарка Мара Рачева. Двадесет и тригодишната девойка работи като техническа помощничка на министъра без портфейл Никола Петков. Г. М. Димитров остава буквално минути при нея. Тя само го придружава до негов приятел-чужденец. Но на 24 май 1945 г. по заповед на комуниста Антон Югов – министър на вътрешните работи, Мара Рачева е арестувана заедно със семейството на Гемето. С академична прецизност покойният американски професор Чарлз Мозер е описал случилото се с нещастното и напълно невинно момиче. То „умира на 28 май след зверски изтезания. Официалната версия за смъртта й е, че се е самоубила, скачайки от четвъртия етаж на дирекцията на милицията в София, но за българските условия от онова време подобно обяснение е равносилно на признание, че затворникът е починал по врме на изтезания. На 30 май в разговор с министър-председателя [Кимон] Георгиев Барнс протестира срещу това зверство. Георгиев отговаря само, че „вътрешното министерство съжалява, че е починала точно преди да разкрие интересна информация”. По-късно полковник С.У. Бейли – човекът, който прекарва Димитров през съветския кордон до вилата на [американския представител] Барнс – докладва във Форин офис за раните върху тялото на момичето:
„Лекарят, който при отварянето на ковчега се грижеше за майката на момичето, ме осведоми, че освен раните от огнестрелно и хладно оръжие са установени следните наранявания – които трудно могат да бъдат обяснени с падане дори от четвъртия етаж.
1. Ноктите на краката са изтръгнати до един.
2. Три пръста от лявата ръка са отсечени при втората става.
3. Двете уши са отрязани.
4. Отрязана е дясната гърда.
5. Езикът е изтръгнат и всички зъби са извадени.
6. От една страна на талията е съдрана ивица кожа, широка около два инча.
Искането за изготвянето на протокол, констатиращ тези факти, разбира се, е било отхвърлено.”
На 30 май Барнс изпраща във Вашингтон своя информация за състоянието на тялото на Мара Рачева след смъртта й, която в общи линии съвпада с тази на полковник Бейли. Чуждестранните наблюдатели стигат до заключението, че тя е починала по време на изтезания в дълбините на дирекцията на милицията.”[24]
Как ви се струва? Това дело на човешки същества ли е било? Начело на вътрешното министерство, което вместо да се покае (комунист и съвест?!), „съжалявало, че [девойката] е починала точно преди да разкрие интересна информация”, стоял полуграмотният садист Антон Югов. За него д-р Тодор Балкански пише: „Антон Югов дава заповед за екзекуцията на Атанас Шатев от Црънча, докато е министър на вътрешните работи, после става и министър-председател на Народна република България.”[25] Значи Югов е бил рецидивист. По-лошо – знае се, че непосредствено след 9 септември 1944 г. лично е избивал хора в мазетата на милицията. И се е хвалел с това. Така както дългогодишният главен редактор на вестник „Работническо дело” Георги Боков[26] се пъчел (например пред Радой Ралин) как „убил с 400 шамара” издателя на вестник „Щурец” Райко Алексиев![27]
На това място удря часът на връзката с пресния случай около ненаименуваната на проф. Богдан Филов улица. Един от първите, които скочиха срещу решението на Столичния общински съвет, бе настоящият приближен на лицето Яковлевич Станишев, бившият съветник на вътрешния министър Румен Петков, близкият до „Гоце” Първанов и Петър Стоянов донеотдавнашен председател на Организация на Евреите в България „Шалом”,[28] потомственият комунист Емил Аврам Кало. В новото предаване на единовереца му и правоверен агент на Държавна сигурност с псевдоним Алберт този другар бурно се гневеше от възможността столична улица да получи името на такъв „антисемит” като проф. Филов! Макар да сме съученици с него, никога не съм чул Кало да се възмути от това, че в любимата му държава Израел е издадена пощенска марка в чест на фашисткия терорист Абрахам Щерн с псевдоним Яир. Същият, който през 1940 г. предложи сътрудничество на Мусолини. А когато след съответните консултации с властелините на света дуче го пренебрегна, се обърна към нацистите с програма за съвместни действия в Палестина. Неговата организация Иргун Цевай Леуми се превърна в… израелска армия. За бившия гаулайтер на „Шалом” и за евреите по света това е нормално! А Богдан Филов е страшен „фашист” и „антисемит”?! Дори професор Милен Семков не е издържал и заявява категорично: „Няма автор, изследвал професионално историята на Европа между двете световни войни, който да твърди, че в България е съществувал фашизъм на власт… С изчезването на мита за български фашизъм задължително изчезва и митът за българския антифашизъм.”[29] И това трябва да се има предвид по-нататък.
Няма как да отминем връзката на Кало със садиста Антон Югов. Не само в общото им членство в компартията, но и по линията на масовите кланета на българи, извършени от нейните членове през годините. В книгата си „Тодор Живков и личната власт” дългогодишния най-близък съветник на правешкия диктатор Тодор Замфиркьов-Живков – Нико Яхиел, разказва за дружбата си с бащата на този Емил – другаря Аврам „Берто” Кало. Оказалият се агент на израелските тайни служби Моссад си спомня: „Берто [Кало], по това време секретар на Георги Чанков,[30] преди Девети ми беше партиен отговорник.[31] Среден на ръст, със сини благи очи, мълчалив и спокоен, с бавна походка, той излъчваше доброта и добродушие.[32] Включил се отрано в антифашистката борба, Кало заедно със своята сестра Лиза и другарката си Естер изпълняваха всеотдайно поръченията на партията. В тежките години на нелегалната борба те бяха верни ятаци и явки на Антов Югов, Георги Чанков, Йорданка Чанкова и други отговорни дейци. По-късно Кало беше интерниран в концлагер в Кръстьо поле, другарката му Естер попадна в затвора след тежки инквизиции, а сестра му Лиза загина като партизанка край село Голец, Ловешко.”[33]
Ето кои винаги, неспирно са действали срещу българите, българщината и човечността изобщо. Садистите от кръга на убиеца Антон Югов се гаврят с нас. Някои ще рекат, че съм краен и мразя. Да разберем мнението на стар ремсист, комунист и активен борец като Радой Ралин. По повод убийството на Райко Алексиев, извършено от бащата на Ирина и Филип Бокови – журналистическия хардлайнер Георги, покойният сатирик се произнесъл: „Естествено, ако бащите отговарят за децата си, то децата не отговарят за бащите си… Но ако някои бащи са причинили смъртта на други бащи, редно е техните синове поне да се извинят на другите синове, поне да се извинят… Такива неща у нас, в България, не стават…”[34]
Защо никой не пита: А в какви условия са се формирали като личности тези синове на убийци? Едва 19-годишен, моят приятел Георги Константинов – анархокомунист, попада в преизподнята на комунистическото следствие и оттам в концлагера Белене. Заради „нечуваното престъпление” – гътнал бюста на „бащицата” Сталин в градинката, където днес е срамният за нацията ни паметник на Червената армия. Той си спомня: „Към обяд се чу, че на обекта към шпицкомандата се е присъединил и началникът на плевенската ДС [генерал Аргиров]. Отново строиха всички ни. Бяха извадили и карцираните, които се олюляваха от изтощение. Генерал Аргиров беше облечен с яке и голф. Приличаше на хипопотам… Той почти изрева:
– Не искате да строите карцери? Тогава се пригответе да изкопаете гробовете си…
И започна да задава един и същ въпрос, сочейки с пръста си случайно попаднали в полезрението му затворници:
– Ти искаш ли да строиш карцери, бе?
Повечето запитани отговаряха утвърдително. Само петима казаха: „Не!”
На всеки от тях Аргиров казваше:
– Излез от строя, мръсна гад, и застани тук, с лице към бригадите… Водете ги в карцера! Следобед ще решим съдбата на гадовете…
След това свитата тръгна към административната постройка, където ги очакваше „малък банкет, организиран в чест на другаря генерал” и останалите височайши гости на „Трудово-Възпитателното Общежитие”. Петимата бяха отведени в подземията на складовете при Йоцов, а нас ни разпуснаха. Откъм импровизираните карцери се чуваха викове. Беше гласът на Йоцов, когото, изглежда, джандарите биеха. В същия момент в тоя кръг на ада през портала влезе някакво дете в къси панталонки. Придружаваше го началникът на обекта, вече старши-лейтенант Йонко. (Пред очите ни „израснаха кадрите на социализма”. Тези, чиято кариера в концлагерите и тюрмите бе започнала при Сталин. Същите, с които сега Хрушчов провеждаше своя „нов курс на преодоляване на грешките на култа” и опитите си… да построи нов бардак със старите курви на Сигуранцата”.[35]) Детето и палачът прекосиха двора и се насочиха към подземието, откъдето идваха заглъхващите викове на Васил Йоцов. Със Серафимов бяхме на повече от десетина метра от дупката, в която ритаха беззащитната жертва, когато край нас минаха старши-летенантът и детето с късите панталонки, упътени към отворите-отдушници, от които се разнасяха стенанията на нещастния приятел. Някой каза, че това дете е синчето на полковник Томов.[36] Йонко му показваше „как се калява стоманата” и как е нужно да се постъпва с врага на „народната власт”. То приближи до амбразурата на склада, опитвайки се да надзърне в полумрака на подземието. В този момент Йоцов извика: „Убийци!” А копелето му недно… се смееше. Очевидно, след обилния обяд, приготвен от робите на баща му, то изпитваше нужда да се… забавлява. (Един ден то ще стане най-добрият копой сред българските журналисти и кореспондент сред шпионите – Тома Томов. След „демократичната” подмяна на част от персонала в бардака то ще продължи да оглупява „медийно” лековерната си публика със „спомени” за бащата, чиято кариера „пострадала” от „хуманното” му отношение към „питомците” в затвора на острова. Съдбата ме срещна случайно с него в „правителствената болница”, край леглото на агонизиращия и бълнуващ от наркотиците д-р Петър Дертлиев – той боледуваше от рак. Бяхме дошли с Ценко Барев да се сбогуваме с умиращия приятел, когато Томов-„жуниор” влезе в болничната стая. Той беше изпратен от колегите си да преслуша стария социалдемократ – вече в клинична смърт – като го залъгваше, че ще прави филм за героичния му живот. Използвайки човешката суета, Томов-младши искаше да изтръгне и запечата с магнетофона последната блага дума на Дертлиев за палачите му от БКП-БСП. След като разбра кои сме и че можем да развалим „сценария”, той побърза да се изниже от раковия корпус. В очите му се четеше омраза и страх. Страхът от все още живите свидетели, които любящият папа не бе успял да оземли на „Шести обект”. Така затворниците наричаха незнайното гробище на острова, за чийто гробарски ритуал Томов-баща беше изложил писмено предложенията си до небезизвестния Мирчо Спасов… Очевидно, духовното сродство между детето и бащата бе пълно. Иначе физическата им разлика беше колосална. То навярно беше дело на някой комшия, докато Томов-старши е подривал и подготвял гибелта на британския капитализъм, предвидена още от „най-великия мислител на хилядолетието” – Карл Маркс.”[37]
Многозначително и красноречиво е, че след „промените” от 10 ноември 1989 г. същото това болшевишко-ченгесарско „копеле” в буквалния смисъл прави филми и предавания изключително за Израел и за ционисти. И бе главен редактор на свързания с със същата нацистка държава съветски еврейски олигарх Майкъл Чорни (Михаил Шварц), на всекидневника „Стандарт”! И той, както и Емил Кало, е добре приет от т. нар. опозиционери и преди всичко от бившия президент Петър Стоянов. Е, преценете дали Радой Ралин е бил прав. Или нашият Господ Бог Исус Христос е отсъдил истински справедливо, когато ни е предупредил и наредил: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете.”[38]
Спазваме ли Божия завет? Или и Господ е „краен”? Може би пък народът прекалява? Нали е казал: „Крушата не пада далече от дънера.” Преди години братовчедът на Надежда Михайлова, пожизненият депутат от СДС, прочутият страхливец и конформист Лъчезар Тошев преодоля себе си и се осмели да поиска от БСП да поеме вината на своята предшественица БКП. Плю в пазва и дръзна да го стори от трибуната на Парламента. Тогава синът на убиеца на Райко Алексиев, настоящият дипломат Филип Боков отговори в типчния за болшевиките нагъл афористичен стил: „Помемаме вината с мезета.” Максимата гласи: „Кажи кои са приятелите ти, за да ти кажа кой си.” А роднините? Не е ли съвсем вярно, че в каквато среда си расъл, такъв си станал? И искате да се помиря с тези и подобните им? Да не съм гузен като „дисидент” или назначен „опозиционер”, че да го правя?…
Самият Емил Кало от рано „се вля в редиците на БКП”. И с помощта на родителите си и със закрилата от страна на чичо си Нико Яхиел обслужваше алчно червената мафия. По-точно казано – бе част от нея. И продължава де е. Почти не крие принадлежността си към масонството. Той бе сред носачите на ковчега с останките от алчно червената мутра Илия Павлов. Друг въпрос е защо тогава т. нар. православни попове допуснаха извършването на масонски траурен ритуал в храма „Света Неделя”? Досещате се защо – поради същото юдео-масонство, което изповядват.
Жалкото е, че общинските власти, пък и ние самите, се държим като гои – стадо, готово за клане. Ще продължа с разяснение за т. нар. концлагери преди 9 септември 1944 г. В тях се работело до обяд. Лагерите действали от пролетта до есента, зимата – у дома! Почти никой не се е оплаквал от условията и храната. Например в лагера Еникьой нямало изворна война или водопровод. Всяка заран затворници с каруца, натоварена с големи бъчви, отивали до селото, за да налеят от живителната течност. Криели в съдовете хляб, кашкавал, салам…, защото децата в Еникьой гладували. Та „концлагерниците” се грижели за тях, хранели ги. За това свидетелства майката на кинорежисьора Георги „Джеки” Стойчев в негов документален филм. Жената бе потомствена комунистка. Двамата с баща му бяха активни борци против фашизма и капитализма. Мъжът й бил в лагера Еникьой и разказът е от първа ръка, така да се каже. Сравнете всичко това със следдеветосептемврийския комунистически триумф на ужаса.
Отново подчертавам: не хваля Богдан Филов. Но е обидно, че позволяваме подобно отношение към нас, българите. И допускаме чужди, враждебни сили, да се месят в нашите вътрешни работи, да направляват съдбите ни. Жалкото е, че „вождове” като Б.Б. и Иван Костов, някакви самозвани „писатели” и пр. болшевишка измет се присъедини към юдео-масонския и израелския хор.
Ако перифразираме думите на убития в Лондон писател Георги Марков от писмото му до Любомир Левчев и ги приложим спрямо Емил Кало, можем да цитираме: „Или да вземем думите ти, че „Богдан Филов е антисемит”. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за него е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито фашист, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „мерцедеса”, в който те возят, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил… Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на правдата и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат „идеализмът” да им се плаща, искат „героизмът” да им се плаща, искат да им се плаща загдето „вярват”, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.”[39]
И винаги има чужди интереси, и другарите винаги лъжат и хвърлят обвиненията от виновната върху праведната глава. Свикнали да мразят за пари, да убиват за пари, да лъжат за пари… Комунисти!
ЗАЩО ТЕ „ПАК СА ТУК” И ПАК СА СЪЩИТЕ
Понеже не друг, а БКП отгледа своята собствена опозиция, както квачката пиленцата си. Да припомня: „Фактически партията създаде опозицията. Опозицията не беше двигател на събитията, а продукт. Твърдяха, че 10 ноември бил резултат на борбата на опозицията. Чак да ти стане смешно! Къде, кога и срещу кого се е борила опозицията? Какво е представлявала борбата й?”[40] Това са думи на бащата на настоящия премиер. Като секретар на ЦК на БКП по международните въпроси и участник в Десетоноемврийския преврат той знаеше много неща. Досега никой не го е опровергал и няма как. Откъде ще се намерят аргументи срещу истината? А и нямаше как да бъде другояче. На 11 ноември 1989 г. и след това цялата власт, но преди всичко въоръжената армия, въоръжената милиция, въоръжената Държавна сигурност, въоръжените Транспортни и Строителни войски, облечените в униформи жепейци и пощаджии принадлежаха на Партията и преди всичко на нейната номенклатура. Коя бе онази сила, организирана и способна (разполагаща с финансови средства, медии и оръжие) да повали подобна мощ? Има ли смисъл да се залъгваме, че дейците на т. нар. опозиция бяха внимателно избрани и подготвени в идеологическите институти на БКП, на Държавна сигурност и дори на съветските репресивни тайни служби. Поведението на щрауса няма да ни помогне, а напротив. Изминалите години доказват, че то неизменно вреди. Затова е добре да знаем кой кой е – в миналото и понастоящем.
Не си ли задавате въпроса защо другарите останаха недокоснати. Два пъти уж „антикомунисти” ръководеха страната,[41] а никой не одраска комунистическите убийци, все още живите виновници за лагерите и преименуването на мюсюлманите, за целия непосилен терор, смазал духа на българите. Да видим от какъв род е „първият демократичен министър-председател”. Ст. н. с. Тодор Балкански признава: „Някъде бях чел, че все още не са открити капки за дебелоочие!
• читателю, бях потресен като романтичен привърженик на „синята идея” в България след 1989 г. от това, което научих в Огняново [Пазарджишко]:
• човекът, който остана в българската история с бащиното си име Филип Димитров – адвокатът, който учредява първото монархическо дружество в България, който през 1990 г. става заместник-председател на Координационния съвет на СДС;
• човекът, който през 1991 г. стана председател на предизборния клуб на СДС;
• депутат с това име в 36-о, 37-о, 40-о Народно събрание;
• министър-председателят на България през 1991-1992 г.;
• представителят на България в ООН и пр., и пр.,
е роден от първа братовчедка на огняновския партизанин Огнян (Гайтана – неговата майка, е нейна леля, сестра на баща й Филип).
Стефка, която връзва очите на нещастниците [при масовото убийство на невинни хора в с. Огняново], е сестра на Гайтана и също нейна леля.
На 6 октомври 2006 г. разказах тази история на д-р Александър Попов, най-добрият писател-разказвач в Краището. И му казах:
– Виж на какви хора сме разчитали да водят най-достойната идея за промяната? А нас ни преследваха дори затова, че определените за „гадове” Иван, Стоян и Драган са наши далечни родственици!
Роднинската връзка на Филип Димитров с огняновските сатрапи Гроздан и Методи Стоилови е открита от пазарджишката журналистка Невена Петрова (вж. статията й „Филип Димитров имал партизанска жилка. Негов вуйчо е организирал екзекуцията край Луда Яна”. В. „Труд”, 13 март 1993 г.).
В тази статия е поставен въпрос на Гроздан Димитров, смятан за главен подбудител и режисьор на убийствата:
– Какъв ви е Филип Димитров?
Отговорът е:
– Няма да ви кажа!
Продължението на диалога е:
– Той ви е племенник, нали?
– Като знаете, защо питате?
Знаещият много за убийството край Луда Яна или за Кървавия Огняновски помен остава изненадан, когато прочита във вестника „грешни сме били, Господи, ни убеждава журналистка от първа страница на в. „Труд”, 30 март 1993 г. Автор е Андрей Андреев, който обяснява, че роднинството на Гроздан Димитров с Филип Димитров е по „съребрена” линия. Забравил е обаче да посочи, че самият той е син на същата тази Стефка, която връзва очите на жертвите.
Същите тези Гроздан и Методи Димитрови, които организират и провеждат Кървавия Огняновски помен, фалшифицират историята на дядо си. За да го представят за другар на Левски вместо огняновеца Хайдуков, сват на Лазар войвода (вж. при Т. Балкански – „Лазар войвода”, София, 2002 г.).
Преди да стане монархист и демократ, родственикът [им] Филип Димитров се е гордеел със силните хора на Огняново и е ползвал привилегиите на роднинството.[42] Когато нещата се разкриват, той упорито мълчи! Този морален проблем предоставям на историята да отсъди.”[43]
Ето я нравствената пропаст между нормалните люде и подставените лица на комунистическо-ченгесарската номенклатура, която кукловодите се постараха да запълнят чрез подчинените им медии. Неотдавна в предаването „Телевизионна утрин” изтъкнатият комунист и офицер от Държавна сигурност Горан Готев обясни, че не се плаши от Иван Костов. Напротив, сподели как се засекли в чужбина. И тогавашният журналист от вестник „Дума” поздравил действащия прекалено мургав за българин министър-председател, задето „не се разправил с комунистите”.” На което Костов възкликнал от изненада: „Как така? Нали родителите ни бяха комунисти?”[44]
Какво говореше на митингите през януари 1997 г.? Колко бързо забрави, че учеше БКП как да се реформира, за да оцелее! И го правеше след промените, когато човек вече имаше избор, стига да не бе зависим от миналото си… Грях ли е да припомним на Командира Гаргамел завещаното от първия официален учител по риторика Квинтилиан правило: “Mendacem memorem esse oportet.”[45] У нас тя явно не важи. Защо ли? Поради късата памет на хората. Ала само Костов да бе, мед да му носим.
Другарите и наследниците им не се отдръпнаха, не отстъпиха крачка назад. Това е и една от основните причини декомунизацията да не се състои, а другарите „пак да са тук” и да са още по-безскрупулни отпреди. Вече преживели непознатата в човешката история метаморфоза от крайни отрицатели на капитализма и борци срещу него до архикапиталисти! При това без да положат и секунда истински труд – чрез измамата, наречена „нежна революция”. И пиша „една от основните причини”, защото тя не е най-главната.
Преди всичко това бе решение на онези скрити сили, които повече от два века въртят света на малкото си пръстче. Двигателят на това движение се нарича пари. Сега, когато „великите сили” уж се борят срещу вече почти ядрената Северна Корея, си спомних тъжния епизод от спомените на съветника по военните въпроси на американския президент Дуайт Айзенхауер полковник Филип Корсо. По време на Карибската криза той работи в Пентагона. Началникът му генерал Артър Трюдо е определен за главнокомандващ на американските въоръжени сили във Виетнам. Става дума за 1962 г., когато конфликтът в Индокитай е все още в зачатъка си. И макар според Корсо шефът му да притежавал „изключителни качества за един военновременен командир”, подмолните политически интриги довели до отстраняването му. „Обаче както двамата с генерал Трюдо установихме – посочва авторът, – тези качества можеха да се окажат онова нещо, което да те направи уязвим в армията от политици по време на една Студена война. Става дума за онази войска от жадни за власт люде, които водеха битка срещу враг, когото не можеха да видят и чието присъствие се усещаше само индиректно.
– Вече няма Порк Чоп Хилз,[46] Фил, – каза ми генерал Трюдо, след като узна, че генерал Максуел Тейлър с подкрепата на ръководството на армията е надделял над него по пътя към длъжността на командващ в Южен Виетнам. Това означаваше, че това е неговият последен пост на командир и ще се пенсионира като генерал-лейтенант. – И се опасявам, че това е война, която армията ще води със средствата на политиката вместо на бойното поле.
– Бихме могли да победим, ако ние бяхме там, генерале, – рекох аз, като усещах как гневът се надига в гърдите ми. – Вие и аз знаем какво научихме в Корея.
Може би генералът бе в състояние да забележи как лицето ми почервенява, защото каза:
– Не, навярно щяха да ни изправят пред военен трибунал заради онова, което научихме в Корея. Само помисли как щяха да се разправят с нас, ако бяхме спечелили тогавашната война. – След това се засмя и ми разказа как дирил начин да се пенсионира. – Щяхме да направим така, че комунистите да изглеждат лоши и да им причиним зло. Добре знаеш, Фил, че нямаме право да го сторим.”[47]
Кой както иска да го приема. „Конспиративни теории” ли? Нима сте слепи и глухи за ставащото край вас и по света? Не виждате ли, че заради открития петрол в Африканския рог и околните страни войната в Аденския залив е почти неизбежна? Да вярвате в някакви „сомалийски пирати” с лодки тип джонки, е все едно да приемате за истина старозаветната легенда за Давид и Голиат. Това е литература, сценарии за бъдещи действия, превърнати от медиите в „действителност”. По-скоро Северна Корея ще стане „демокрация” от нашенски тип, отколкото да предизвика атомна война. И това ще се случи, когато му дойде времето… Нали знаете: “Historia vitae magistra.”[48] Липсва продължението: „Никой не се учи от историята.”
Мога още дълго да разказвам за комунистическите зверства, които замаскирани под някаква псевдодемокрация продължават и в наши дни. Предстои ми да покажа незначителна част от тяхното продължение в затворите и концентрационните лагери на комунизма. За тях „демократичният” свят вече не обелва и дума. Сякаш ги е нямало, не са били, всичко е измислица… А жертвите? Повечето преминаха в отвъдното. Мнозина от останалите спазват закономерността, че жертвата се привързва към палача си. Затова следват потомците на своите мъчители – лидерите на някаква измамна „синя идея”, „ново време” (да не би „старото” да си е отишло), движат се с откровени ченгета „напред-назад”, чакат от милиционерските послушници „ред, законност и справедливост” и прочие болшевишки атавизми. Повечето от нас без да искат, неусетно постъпват според древната максима: “Cras, cras et semper cras et sic dilabitur aetas.”[49] Все отлагаме или оставяме друг да свърши онова, което сами сме длъжни да сторим – тук и сега. Защото: “Militia est vita hominis.”[50] А Братството не само не отстъпва, то продължава своя поход на изток. Интернационалният комунизъм крачи по планетата с бодра стъпка. Предизвиканите от него икономически кризи са най-хранителната му среда, в която избуява като плевел след дъжд.
Вече не бива да се молим само за България, но и за християнската цивилизация. Разбира се, ако вече не е късно. Бог и времето ще покажат.
Следва.
[1] Мото на американското списание за консервативно мислещи хора “Contact”, The Phoenix Project: A Light in Every Mind!, Las Vegas, NV.
[2] Добри и Елена Джурови – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г., стр. 447.
[3] „Паметта е необходимо благо за живота”, лат.
[4] В архива на Тодор Балкански. Историята е призната донякъде и с половин уста и от летописеца на отряд „Антон Иванов” Давид Овадия.
[5] Може би Тодор Димитров Чолаков, роден през 1925 г.; убит на 4 март 1944 г.?! Бел. на Т.Б.
[6] Тодор Балкански – Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище”, ИК „Знак’94”, Велико Търново, 2008 г., стр. 467-468.
[7] „От Матея свето Евангелие”, гл. 10, ст. 26.
[8] Добри и Елена Джуров – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г., стр. 689.
[9] Христо Радевски – „Към партията“, 1932 г.
[10] Мойсеевите заповеди се отнасят единствено за юдеите. „Обичай ближния си” означава да обичаш своя ближен израилтянин. „Не убивай” означава да не убиваш представителите на твоя собствен [еврейски] народ. [Юдейската] традиция учи, че същността на Тората е задължението да обичаш своите ближни като себе си. Като терминът „ближен” се прилага само спрямо „евреин”.” (Charles Liebman – “Religious Trends Among American and Israeli Jews” в: Robert Wistrich – “Terms of Survival: The Jewish World Since 1945”, Routledge, London and New York, 1995, стp. 313.) Съвсем същото обяснява и равинът д-р Луис Джейкъбс. (Вж. Louis Jacobs, Editor – “The Jewish Religion: A Companion”, Oxford University Pressр New York, NY, 1995 г., стp. 324.) И Менахем Герлитц прави идентично разкритие: „Обичай ближния ки като самия себе си – това е важно правило от Тората. Всеки евреин трябва с цялото си сърце да обича своя ближен евреин. Баал Шем Тов обичал да обяснява това, както следва: „Нашата Тора ни учи да „обичаме Хашем – вашия Бог с цялото си сърце”. Как можем да докажем на самите себе си, че изпълняваме тази заповед? Само чрез искрена любов към всеки евреин, към всеки син на „богоизбрания народ”, който Хашем е избрал сред другите народи, за да обича така, както човек обича сина на своя най-добър приятел.” (Menachem Gerlitz – “In Our Leaders’ Footsteps”, Volume One: The Baal Shem Tov. “Oraysoh”, Publishers and Distributors of All Judaic Works, Jerusalem, 5743, 1983 г., стр. 195.)
[11] Тодор Балкански – Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище”, ИК „Знак’94”, Велико Търново, 2008 г., стр. 68.
[12] Пак там, стр. 71-73.
[13] „От Матея свето Евангелие”, гл. 7, ст. 15-20.
[14] Пак там, гл. 10, ст. 16.
[15] Тодор Балкански – Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище”, ИК „Знак’94”, Велико Търново, 2008 г., стр. 70.
[16] Въобще не злословя, когато твърдя: комунистите са готови да продадат бащите си и да легнат със своите майки, стига това да им донесе пари или да помогне на кариерата им. Ужасяващ е случаят от 29 май т.г., когато на едно милиционерско тържество в обявения от правителството Ден на траур заради ужасната катастрофа на автобуса „Чавдар” край Ямбол, единият от гуляйджиите имал починал близък, и то същия ден! Дори се хвалел с това. Само и само да не пропусне шанса да се отърка около шефовете си.
[17] Пак там, стр. 471.
[18] За награда е изпратен да учи в СССР. Става генерал-полковник, началник на Генералния щаб на (анти)Българската народна армия – всъщност партийна, министър на вътрешните работи в „демократичното” първо Луканово правителство. През лятото на 1990 г. основателят на СДС и „син” президент Жельо Желев лично го предлага за свой вицепрезидент. Което става с гласовете на „демократите”. Ето ви пример за пряката връзка между ръководените от Кремъл терористи и убийци от БКП и направляваните от оста Вашингтон-Москва послушници от СДС. Малкият син на Семерджиев умира на 42-годишна възраст. Древните са отсъдили: “Quails vita, finis ita” – „какъвто е животът, такъв е и краят”. При тях – на децата им, но според техните собствени дела (престъпления) в миналото.
[19] Пак там, стр. 472.
[20] Вж. Поля Мешкова, Диню Шарланов – „Българската гилотина: Тайните механизми на народния съд”, Агенция „Демокрация”, София, 1994 г., стр. 163, достъпна от online: http://www.chitanka.info/lib/text/2020
[21] Ръководител на бойните терористични групи на комунистите, когато държавата, добра или лоша, е в условия на война. На съвестта на тези бандити тежат маса убийства. Едно от тях е на генерал Христо Луков. По признанието на самия Славчо Радомирски убиецът е офицерът от тогавашната Обществена безопасност Боруджиев, доколкото ми е известно – роднина на настоящата „политоложка” със същата фамилия. Славчо Радомирски твърди, че лично „един непознат другар”, който се оказва Методи Шаторов, поискал убийството на генерала. По онова време Луков вече е в запаса. Преди да го ликвидират той е на театър заедно със социалдемократа Кръстьо Пастухов, участник в Отечествения фронт. (Вж. Славчо Радомирски – „Под открито небе – спомени”, „Военно издателство”, 1978 г.) Впоследствие и Шаторов, и Пастухов разбират каква е „милостта” на собствените им другари, които без никакви скрупули ги ликвидират.
[22] Вж. същото мнение и в: Проф. Милен Семков – „Митът за антифашизъм у нас рухна с мита за фашизъм: Съединение и разединение”, в. „Труд, София, понеделник, 9 септември 2002 г., стр. 14.
[23] „Приет за масон в началото на 1923 г. в Берлин (сп. „Свободен зидар”, кн. 1-4, 1924 г., стр. 19). В книгата си за свободното зидарство, издадена през 1938 г., Димитър Иванов Ведър отбелязва, че проф. Богдан Филов е масон. Доказателство за горните твърдения е протокол № 20 на ложа „Светлина” от 9 юни 1924 г. „Присъстват като гости от П.(очитаемата) л.(ожа) „Фридрих Велики” в Берлин, Б. Филов и Атанасов…” (Недю Недев – „Българското масонство (1807-2007)”, ИК „Хермес”, София, 2008 г., стр. 613.)
[24] Проф. Чарлз Мозер – „Д-р Г. М. Димитров: Биография”, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец”, София, 1992 г., стр. 192-193.
[25] Тодор Балкански – Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище”, ИК „Знак’94”, Велико Търново, 2008 г., стр. 581.
[26] Баща на днешните болшевишки дипломати Ирина Бокова – посланичка във Франция, и Филип Боков – в Словения.
[27] Вж. слово на Радой Ралин по повод на тържественото честване на Райко Алексиев в Народния театър, София, 8 март 1993 г., в: Ивайла Александрова – „Горещо червено”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2007 г., стр. 68. Райко Алексиев с псевдоним Фра Дяволо – чудесен български художник, карикатурист, фейлетонист; неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България. Автор е на няколко сборника с хумористични разкази и фейлетони.Участва в няколко художествени изложби. Пребит до смърт през септември 1944 г. Умира вследствие на този побой през ноември 1944 г. През март 1945 убийството му е узаконено, след като е осъден посмъртно заради „антисъветска” и „прогерманска” пропаганда от т. нар. народен съд по известното Дело № 6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити. През годините на Народна република България книгите му са забранени. След смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година Райко Алексиев е реабилитиран. Нима не е ирония, че неговият син, американецът Алекс Алексиев, бе съветник на криптокомунистическия министър-председател и потомък на болшевишки убийци Филип Димитров, подробности за когото ще узнаете след малко.
[28] Така е правилно – евреи в България. Няма „български евреи”, както често грешат повечето нашенци. По същия начин, по който е невъзможно да има „дървено желязо”. Защото или си българин, или си евреин. Само преди дни израелският Кнесет прие закон, който задължава всеки, подал документ за гражданство, да полага клетва за вярност на държавата „като еврейска и ционистка”. И да отбива задължителна военна служба. (Вж. “Israeli Arab committee slams “racist, fascist” bills” by Jack Khoury, Haaretz Correspondent, “Haaretz”, Haaretz.com, Tel Aviv, Thursday, May 28, 2009 г. Sivan 5, 5769, online: http://www.haaretz.com/hasen/spages/1088949.html) Представяте ли си как се чувстват арабските граждани на Израел, когато им се наложи, бидейки войници, да стрелят срещу своите сънародници? А у нас?
[29] Проф. Милен Семков – „Митът за антифашизъм у нас рухна с мита за фашизъм: Съединение и разединение”, в. „Труд, София, понеделник, 9 септември 2002 г., стр. 14.
[30] Изявен сталинист, яростен терорист, жесток убиец. От 1944 г. е член на Политбюро на ЦК на БРП (к). После е министър, заместник-председател на Министерския съвет, с една дума, от най-големите комунисти. „На Чанков, оказва се, дължим качването на нашия бивш Първи върху стълбата на властта.” („Георги Чанков се изповяда”, в. „Сега”, София, 13 юни 200 г., online: http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=1812§ionid=7&id=00001) Пред Народния съд този „герой”, чийто секретар бил Аврам Кало, заявил: „Георги Чанков: Мнението е, че народният съд държи твърде меко с подсъдимите. Не може ли да бъдат съдени едновременно с физическите убийци.” (Протокол, Централен партиен архив, ф. 146, оп. 5, а. е. 191, л. 87-91, в: Поля Мешкова, Диню Шарланов – „Българската гилотина: Тайните механизми на народния съд”, Агенция „Демокрация”, София, 1994 г., Приложение № 5, достъпна от online: http://www.promacedonia.org/pm/pm_pr5.html) За морала на тези другари можем да съдим и по спомените на сина на дългогодишния висш комунистически функционер и председател на Президиума на народното събрание Райко Дамянов: „През 1957 г. Живков, който се отличаваше с неблагодарност и злопаметност, се разправи с Георги Чанков: временно се съюзява с Антон Югов и [двамата] подлагат Чанков на кръстосани обвинения – не бил съгласувал действията си с другарите от Политбюро, действал авторитарно и на своя глава, крил някакво писмо, което така и не се намерило… Накрая решението е за пълно освобождаване на Чанков от Политбюро и от ЦК. Даже се стига до срамни изпълнения – името му да бъде заличено от всички книги, портретите му да бъдат късани, а съпругата му Йорданка Чанкова (известна партизанка) беше преименувана в Йорданка Николова.” (Лазар Ильов – „Дамян Дамянов: Тато уреждал секса на Червенков с Нели Карова!”, в. „Шоу”, Агенция БЛИЦ, София, 28 август 2008 г., online: http://www.bulpress.net/article/6640) Петилетка по-късно Живков смазва и Югов. Но независимо, че двамата му патрони вече ги няма, Берто Кало оцелява… Нико Яхиел бди над главата му като орлица!
[31] Аврам „Берто” Кало бил партиен началник на Яхиел! Значи по-голям терорист и от него.
[32] Да пази Господ!
[33] Нико Яхиел – „Тодор Живков и личната власт: Спомени, документи, анализи”, Издател M-8-M Михаил Мирчев (син на секретаря на ЦК на БКП и партиен идеолог Стоян Мирчев Михайлов – днес „политолог”), София, 1997 г., стр. 27.
[34] Слово на Радой Ралин по повод на тържественото честване на Райко Алексиев в Народния театър, София, 8 март 1993 г., в: Ивайла Александрова – „Горещо червено”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2007 г., стр. 68.
[35] Названието на тайната политическа полиция в Кралство Румъния.
[36] Началника на комунистическия концлагер Белене.
[37] Георги Константинов – „Аски калейдоскоп: Спомени на затворника в два тома”, Том ІІ, Издателство „Шрапнел”, София, 2006 г., стр. 259-260.
[38] „От Матея свето Евангелие”, гл. 7, ст. 15-20.
[39] Георги Марков – „Писмо до Любомир Левчев – поет”, Електронно списание LiterNet, № 9 (82), 10.09.2006 г., online: http://liternet.bg/publish10/gmarkov/pismo.htmhttp://liternet.bg/publish10/gmarkov/pismo.htm
[40] Димитър Станишев, бивш кандидат-член на Политбюро и баща на настоящия министър-председател Сергей Станишев, в интервю от 15 януари 1996 г., в: Илия Троянов – „Кучешки времена: Революцията менте – 1989”, Издателство „Балкани”, София, 2008 г., стр. 82.
[41] От 9 септември 1944 г. насам тя е ръководена и никога не е управлявана. Комунистите не могат да мислят, забранено им е. Още по-малко – назначената „опозиция”. И едните, и другите изпълняват заповеди.
[42] Отдавна се говори, че Филип Димитров е влязъл в английската гимназия и в университета с привилегии на АБПФК. Май ще окаже вярно.
[43] Тодор Балкански – Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище”, ИК „Знак’94”, Велико Търново, 2008 г., стр. 219.
[44] Николай Колев в разговор с Горан Готев, „Телевизионна утрин”, Телевизия „7 дни”, София, четвъртък, 28 май 2009 г.
[45] „Лъжецът трябва да помни какво говори”, лат.
[46] Стратегическо възвишение, което по време на Корейската война американците неколкократно превземали. Накрая под командването и с личния пример на генерал Трюдо го завзели окончателно, за което става дума в първия том на тази книга.. Буквално названието Pork Chop Hill означава Хълма на свинската кайма, англ.
[47] Col. Philip J. Corso, William J. Birnes – “The Day After Roswell”, Simon & Schuster Pocket Books, New York, NY, 1997 г., Electronic version pdf, стр. 107. Предстои да излезе на български език като: Полковник Филип Дж. Корсо
с Уилям Дж. Бърнс – „Денят след Розуел: Бивш служител на Съвета за национална сигурност и на Пентагона разкрива шокиращи правителствени тайни за дългоукриваното присъствие на НЛО”, Том ІІ, ИК „Огледало”, София, 2009 г.
[48] „Историята е учителка на живота”, лат.
[49] „Утре, утре, винаги утре и така минава животът”, лат.
[50] „Животът на човека е борба”, лат.