ТОВА НЕ Е АНТИКОМУНИЗЪМ, А БОЛШЕВИШКА ЛУМПЕНИЗАЦИЯ

ПО ПОВОД НА ЕДНА ПУБЛИКАЦИЯ В МИЛИЦИОНЕР-КОМУНИСТИЧЕСКИ ВЕСТНИК

Разшаваха се. Тошковчета, Бойковчета и Костовчета. Те са червенотиквеновчета. Точно така – тикви, при това червени. Изконно. По рождение. Незаличимо алени и алчно отгледани.

Засети са с мичурински семена. Обилно са наторявани с комунистическа доктрина и затова са избуяли такива – едри, но грозни; досущ като хора, но всъщност тъпанари.

Страната на червенотиквеновчета – най-тъжното място на света

Да, пак се разшетаха. Едните сочат с пръст и осъждат от медиите. Другите имат претенции за власт, която, когато им беше подарена, прилагаха в полза на алчно червената фашистка номенклатура и себе си. Но във всички случаи – срещу народа.

И на едните, и на другите, все онова, което никога не е съществувало тук им е виновно – антикомунизмът! Прехвърлят го като горещ картоф из вечно зиналите си усти. Не престават да го охулват, порицават и даже осъждат, където завърнат – най-вече в същите тези медии, които „случайно“ са достъпни все за такива като тях.

Това издава в чии ръце са осведомителните средства, превърнати в дезинформационни. Ето едно от лицата на пропагандата. За какво е цялото усилие, освен, за да убеди народонаселението, че при социализЪма всичко е било „на шест“, както се изразяват младите? Наетите за тази цел са празни твари, без всякаква мисъл и идеали. Те само външно наподобяват човешки същества.

Даже малко преди да избави този свят от себе си, вторият зет на „правешкия каскет“, Иван Живков с моминско име Славков, не пропусна да се погаври с предявяващата претенции да е „дясна“ и в никакъв случай „неука“ пожарникар-премиерка Б.Б. Тя, милата банкянска мома, настояваше, че „не е проста“, а е „докторка на науките“.^[1] И от „десни“ позиции възпя баш комуниста Тато.

Тогава „Батето“ не издържа и полюбопитства:

„И какво е научил Бойко от Тодор Живков?! – Нищо! Какво може да научи от разговорите с Тодор Живков? Има книги, да вземе да прочете – политикономия, марксизъм-ленинизъм, кейсианство,^[2] има какво да прочете Бойко. Една книга се чете много бързо и може дори да си подчертава.“^[3]

Да повторя „класика“ от Коньовица, перифразирайки го: „И какво можете да научите от Григор Стоичков, Георги Йорданов, Стоян Михайлов, Петър Междуречки, Павел Писарев, Костадин Чакъров и останалите комунистически престъпници, които електронните и печатните медии непрестанно натрапват?! – Нищо! Каквото е можело да се научи от разговорите с Тодор Живков?“

Как тези средства за всеобщо промиване на мозъци и масово затъпяване нито веднъж не поканиха автентични антикомунисти? Хора, които с пожертвания си съсипан живот са доказали, че са такива. Никой от тях нито веднъж не издигна призив за „разпъване на кожите по стените“! Обратното.

 

 

Но болшевишката пропаганда не спря да изопачава техните схващания и думи. Докато издигаше онези свои аргати, които използваха подобна лексика.

За пореден път ще представя доказателство, как обърнаха наопаки изреченото от политическия затворник Петър Гогов, който основа Българския антикомунистически съюз „Расате“ в самите недра на репресивната тоталитарна системата. Но такива, като водещия на „Всяка неделя“ агент на Държавна сигурност с псевдоним „Димитър“, не спират да ги клеймят наляво и надясно като „закъснели антикомунисти“?!

 

Но Гогов продължи с това, че „черпаците на номенклатурата за голямото лапане вече са готови“. Тази негова реплика е изрязана и изхвърлена от видеоархивите. Ето къде другарчетата ги стяга чепикът. Затова не допускат на светло действителни антикомунисти. Може да се окаже привлекателно, даже заразно в положителен смисъл!…

За комунистическия „антикомунизъм“

Вместо тях – мъчениците на режима, постоянно и с угодническо изражение на муцуните канят разните имитации – ментета. Те даже се сдобиха със свой образ – протагонист, така да се каже – Слугарев. Така и ги наричат – Слугареви… Ето ги:

В замяна, като контрапункт на неподправения антикомунизъм, наблюдаваме реставрация на злото под формата не на дефилиране, а направо на манифестации в медиите на одъртели комунистически „величия“ – истински духовни и морални нищожества, съвършени мерзавци.

Поводът да започна така е статия от млада другарка, израснала в поле от красные тыкви – червенотиквеновка. От посттоталитарен, но все от отечественофронтовски сорт. Изтипосала е някакви „нови десни“ – ментетата на старите ментета. Като гледах „интелигентните“ мутри на костоваците, не  се въздържах и ги обрамчих със снимки на „очарователната“ таварашутка – Тошко-Тошевата авторка. (Виж илюстрацията.)

Вината не е моя. Така изглеждат. Да се сърдят на примитивните си родители и предци. При авторката даже се забелязва еволюция. От фотография на бюст паметник на Зоя Космодемянска е заприличала на портрет за паспорт на късната Дража Вълчева или на ранната Надка Михайлова… „Конграчулейшънс“ – както с неподражаем маниер кривеше език една от любимите комунистически „антикомунистки“ от този сорт червенотиквеновчета. Поздравления!

В една тукашна версия на песента “Bony Moronie”, която научих не от оригинала й от Лари Уилямс, а от Бил Хейли,^[4] се пееше:

„Браво, доволен съм, напредък има…“

Не, няма расизъм, фашизъм или каквито щете етикети още. Да видят образите си. Огледалото е измислено още в античността. Имат претенции да водят хора. А момата – да ги поучава.

Фашист ли е бил Антон Павлович Чехов, когато е заявил, че „В человеке должно быть все прекрасно: и лицо, и одежда, и душа, и мысли.“?^[5] Лицето е витрината на душата. На тези твари им личи, че тяхната същност е черна, сатанинска.

Тъй като въпросното „произведение“ на товарищ Кодинова е тиражирано в Тошко-Тошковата газета „Преса“. Като знаем псевдонима на „издателя“ – агент-явочник „Бор“, можем да допуснем, че зад това заглавие се крие местно продължение на Лениновите „Искра“ или „Правда“…

Самата „демократична писателка“ е продала душата си на дявола в лицето на червения по произход и убеждения днешен депутат от БСП Мартин Захариев, който се беше вапцал в синьо като дегенератите от фотографията – списание „Егоист“ (2000-2003); и на още по-страшния шейтан – произлизащия от КПСС-КГБ израелски гражданин Михаил Шварц – Майкъл Чорни – вестник „Стандарт News“ (1997-1998). Носителка е на наградата „Паница“. Призът е наречен на предателя и русофила по наследство, издънката на престъпния българофобски род Паница,^[6] американския, но навярно и съветския шпионин Димитър „Дими“.

На свой ред, Дими Паница беше близък с правешкото семейство Златеви, което управлява интересите на клана Живкови.^[7] А според един посланик на САЩ в София, поне един от тези Златеви – другарят Валентин, служи на съветското, извинете – на руското, разузнаване…

Чиста работа!

Невежеството е сила!

Но да вървим към самия повод. Той начева така:

„Американецът Джоузеф Маккарти води твърде предвидим живот до февруари 1950 г. Роден е в бедно многодетно фермерско семейство, завършва гимназия чак на 20 години, лута се каква специалност да избере в колежа, накрая се дипломира като юрист.“^[8]

Ако днес попитате хиляда граждани на САЩ, едва ли и десет ще знаят кой е Джоузеф Маккарти. На никого от тях няма да му мине през ума да го обяви за „най-великия американец“. Другарката Елена Кодинова демонстрира „ерудиция“. И справедливо взима на подбив американския сенатор, който се беше превърнал в символ на борбата против нахлуването на комунизма в родината му.

Милият, наистина е завършил гимназия на двайсет. Нещо не му е достигало. Затова е водил битка срещу сянката на собствените си господари. Иначе щеше да знае, че от 1913 година насам комунизмът се е настанил в Белия дом и в Конгреса на САЩ, заел е солидни позиции в тях. И няма намерение да се откаже…

Защо се спирам на това и споменах „най-великия американец“. Ами, понеже хората и народите с комплекси за малоценност от безславното им минало, все излъчват такива – „най-“ и „по-“. Няма да чуете за „най-велик англичанин“. Нито за „най-велик французин“. Или германец, холандец, люксембурец, финландец… Макар Нидерландия и Люксембург да са били под испанско владичество. А Финландия – под шведско и руско…

 

 

Тук комплексарството избива поради непознаване на истинската ни древна история. Тя не е достатъчна, за да живеем добре. Но стига за истинска гордост. Тъй като ние не само „сме дали нещо на света“, каквото беше заглавието на радиорубрика нявга. Цялата цивилизация на белия човек произлиза от нас – първите жители на континента Европа. И това е доказано чрез генетични изследвания.^[9] Но моят глас е немощен като на викащия в пустинята…

Та поради комплекси и за да заприличат на западняците – предимно на американците, тук взеха да правят всякакви класации. Всички те са лишени от смисъл, за да не ги определя като безумни. Даже и за спортистите. Тъй като – първо, вкусовете и пристрастията са различни; и второ – няма как да бъдат изравнени условията, различните епохи.

А да подреждате исторически личности, писатели, композитори, творби… това е лудост! Класациите – т. нар. „Върхови 20“, или „50“ или „100“ – “Top 20” и т.н., тръгнаха с търговска цел от книжарниците и магазините за грамофонни плочи на Запад. Така, по броя на продажбите, определяха кой е „най-популярен“ в конкретен момент, а не „най-добър“. Даже днес е същото…

Хубаво, но тук, след като откъснаха българите от вярата в Господ и ги отродиха от техните хилядолетни традиции, им внушиха, че трябва да загърбят Божите заповеди и да си създават идоли, кумири. Най-силно и всеобхватно това беше извършвано по времето на комунистическия гнет. По този начин обсипаха страната с тотеми на престъпници – терористи, които срещу заплащане са се борили за чужди, антибългарски интереси.

Да припомня отзива на германски журналист, който в качеството си на страничен наблюдател по-обективно е зърнал това:

„… За престъпленията от комунистическата епоха никой не говори. Напротив – на техните извършители са кръстени градове и площади, а кръвопролитията им са обвити с мълчание.

 

Прекосяваме Димитровград, издигнат по времето на социализма, който днес прилича на сметище. С името си този град отдава почит на един от най-страшните комунистически убийци – Георги Димитров. Не са преосмислени нито личностите, нито икономиката от онова време, а това дава шанс на всевъзможни проповедници от различните марксистки разцветки да приписват вината за днешната мизерия на… пазарната икономика. По тази точка Европа търпи пълен провал.“^[10]

Така стигаме до „най-великия българин“. Вече усещам, как съвременните червени Гьобелсовци се хващат за кобура. Нека го сравним с Джоузеф Маккарти, към когото червенотиквеновката Елена Кодинова не се е отнесла никак ласкаво. Нека видим каква е биографията на Васил Кунчев по същия показател – учение и образование. Ама истинската му животопис, а не захаросаната от разни политпросветници и пропагандатори.

 

 

Ако се вгледаме обективно и непредубедено в личността на Васил Кунчев, сина на Гина Кунчева от Карлово, ще открием не само несъвършенства на характера, но и известна деградация. Подстриган за послушник, известно време бъдещият Левски живее и учи заедно с вуйчо си йеромонах хаджи Василий в Стара Загора. Там негов съученик се оказва бъдещият поп Минчо Кънчев Стоянов, оставил ни безценни свидетелства за онази епоха в своята „Видрица“.^[11] Ето какво си спомня той за „иконата“ на няколко поколения българи:

„В него време беше с нас заедно и Васил Гинин^[12] [т. е. Кунчев], който много пакости правеше: кой да хвърли камък в турски двор – Васил Гинин; кой да се сбий с турчетата и гони еврейчетата из улиците – В. Гинин. Кога се надскачвахме, само той и Васил Тошев ме надскачаха. Вуйчо му хаджи Василий какъв добър духовник беше! Понякогаж дохождаше с мене в село (Арабаджиево, Старозагорско) и по пътя – беля. Веднъж беше добил едни турчета, да го бяха удирили, обесен беше. Умът ни беше и на двамата, кажи, еднакъв, а и за това се много обичахме и слушахме с него. Вуйчо му много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети.“^[13]

В моето детство и юношество наричаха такива неподлежащи на възпитание деца гамѐни и даже хулигани.

Пенчо Славейков е отсъдил така: „… Ние тук имаме работа с нещо мъчно, неуталожено, буйно, нещо, което зашеметява със своя кипеж, а не обистря, както би трябвало да прави онзи, когото поставят за учител на младежта.“^[14]

Чети! То сляпото окато прави…

Директорът на Църковноисторическия и архивен институт при Българската Патриаршия ст. н. с. д-р Христо Темелски припомня:

„… Тези спомени… разкриват интересни страни от характера на бъдещия духовник… Васил Кунчев вече ни е разкрит като немирник и пакостник, буен по природа, търсещ справедливост и възмездие. Не трябва да забравяме обаче, че той бил вече 20-годишен младеж,^[15] на всичко отгоре послушник – готвещ се за духовен подвиг. По негово време това е било доста зряла възраст. Известно е, че още 14-годишен Бачо Киро Петров станал даскал в с. Коевци, а той бил само две години по-голям от Васил Кунчев. А П. Р. Славейков, който бил десет години по-голям от бъдещия духовник, започнал учителската си кариера на 16 години. Подобен е случаят и със севлиевския просветител и книжовник поп Пенчо Димов (1794-1835), който на 18 години бил ръкоположен за свещеник, което означава, че вече бил женен.“^[16]

Не е особено похвално за любимия на повечето нашенци Левски. Издава инфантилност, забавено развитие, незрялост. Особено, ако приложим критериите на боркинята против антикомунизма, Тошко-Тошевата другарка Елена Кодинова, плод на градината с червените тикви.

Вярващите християни са приели заповедта, която и Господ Бог Исус Христос не отхвърлил: „… Не си прави кумир и никакво изображение на това,… не им се кланяй и не им служи; защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който, за греха на бащите, наказвам до трето и четвърто поколение децата, които Ме мразят, и Който показвам милост до хиляди поколения към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.“^[17]

Бог да ни е на помощ!…

Назад, или по-скоро – напред към повода.

 

 

Авторката разказва вкратце по-нататъшното битие на онзи, когото са й наредили да нарочи като еталон на „антикомунизма“ – сенатора Джоузеф Маккарти. Ама резултатът е като неговия – „напънала се планината, та родила мишка“, както е казал народът. Нищо.

Навремето Маккарти искал да гони комунизма, като не разбирал – или се правел, че не вдява, как това зло е завладяло върхушката на Съединените щати. Да беше прочел поне мемоарите на министъра на отбраната Джеймс Форестал или спомените на майор Джордж Рейси Джордан.^[18] Щеше да узнае техните съвсем основателни съмнения, че поне по време на войната, а и известно време след това, Белият дом е бил на подчинение от Кремъл. Даже американците са предоставили целия проект „Манхатън“ – за атомната бомба, барабар с чертежите и някои по-сложни детайли, непостижими за съветския работник – бивш крестиянин, товарищу Сталину…

Антикомунизъм се прави от антикомунисти. При това – от автентични, умни, образовани, подготвени, представящи необорими факти и аргументи. А не с фалшиви фасадни претенции на комунисти, забравени социалдемократи, ченгета и техните наследници. Нито само с викове „Долу!“

Убеден съм, че ни е необходим нов покръстител. Който да повтори Божията обязаност:

„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч…“^[19]

Тази истина е проумял един отчаян невярващ в Бога. Което за пореден път ме връща към наистина вече далечното време, когато Братството изобрети „Студената война“. Тогава земеделският лидер Георги Михов Димитров ─ Гемето, който след сътрудничеството си с другарите успява да се измъкне от желязната им хватка и да избяга в САЩ, бива изправен пред подкомисия на Конгреса, разследваща дейността на комунистите в САЩ. Вече е станал убеден антикомунист. Животът е направил него – левичаря, такъв.

Годината е 1948-а. От Гемето се иска да даде показания за дейността на комунистите в Щатите и „за връзките им с българските и славянските имигрантски групи”. Към края на разпита конгресменът Ричард Никсън – бъдещ президент на Съединените щати, настоява да узнае повече за това дали въведеното някога в България законодателство за ограничаване на дейността на комунистите е било ефикасно. Гемето се мъчи да заобиколи преките отговори. Но Никсън настоява.

„… И Димитров казва, че законът не би бил от голяма полза в борбата срещу комунистите, тъй като те непрекъснато работят извън него. Те много добре съзнават, че могат да бъдат победени само със средствата, които използват срещу своите врагове… Срещу тях трябва да се използват собствените им конспиративни методи. Необходимо е да се използват всички средства, които биха възпрепятствали дейността на международната конспирация, при това без никакво отлагане, защото по-късно вече няма да можете да използвате тези средства, дори да искате.“^[20]

 

 

Бедният д-р Г. М. Димитров. Години трябвало да минат, та неговото пребиваване в Съединените щати да му отвори очите за истината: Комунизмът се роди и потегли от там и от Западна Европа. Той беше пренесен в Русия и Изтока.

Не толкова отдавна отговорих на моя духовно близка, макар физически непозната наша имигрантка във Франция:

Тя ме беше попитала:

„Накъде отиваме? Как може да променим хода на българската си съдба? Можем ли?“

Отвърнах:

Драга, далечна като разстояние, но близка до сърцето ми Маргит. Вие се вълнувате и т.н.

Сега бих й обяснил, че не си заслужава да хаби нервите и емоциите си. Но ще повторя своите схващания:

Можем, ако елитът, онзи – дремещият, се сдобие с трибуни, надигне се и се наеме да обяснява на нисшите духом. Белким загърбят бабаитите и припознаят морала и разума. Без троглодитите на номенклатурата. Онова „съешение на сатаната и антихриста“, за което преди век е писал руският философ Бердяев-Бердичевски. Ако критично мнозинство от хора прогледне, загърби мнимите си кумири и се обедини срещу номенклатурата.

В противен случай ще свикнем с мизерията. Нейните контури са очертани. Постепенно, като в детска рисувална книжка, ще забелязваме и цветовете й, които ще запълват разчленената карта на родината ни.

Самообречени на нещастие?

Преди няма и седмица „Евростат“ показа мрачната картина на нашето отечество, експонирана върху цялостния европейски пейзаж. „Българският Северозападен регион е най-бедната зона в ЕС“, гласеше известието.^[21]

За нас то не беше новина. Опасността е стаена във факта на нашето привикване към подобни не печални, а трагични факти. Толкова ли обръгнахме на лошото, че дори за миг не си представяме съдбата на онези наши сънародници, които все още теглят хомота в един прекрасен, изобилстващ от световни културно исторически ценности край – земята на Белоградчишките скали, Рабишката пещера (Магурата) и извиращата от дълбините й река, образуваща едноименното карстово езеро, на Видин, Лом, Оряхово, на древното Чипровци, на кой знае защо „помонтанчената“ Кутловица – Аугуста (от там и реката Огоста – Августа), на Вратцата, Черепишкия, Клисурския, Раковишкия, Изворския и другите манастири, на античната Рациария, на реките Дунав, Тимок, Искър, Вит, на Новоселската гъмза, на Берковица, Козлодуй…

Обаче от трето място надолу в тази възможно най-непрестижна класация крещят с присъствието си още четири наши региона: Северен Централен, Южен Централен, Югоизточен и през една позиция ─ Североизточен.^[22]

На практика цялата Народна република се е изкачила на върха на стълбата, която води към дъното. Само преди 74 години тя бе в челната десетка на страните с най-висок жизнен стандарт на Стария континент. Какво се случи?

 

 

Ами нещастната ни татковина и нейният по-рано умен, трудолюбив, предприемчив и даровит народ бяха прегазени от ботуша на Червената армия. С цената на небивали български жертви нейните танкове наложиха мрачното болшевишко робство. Днес ни ръководят наследниците на онези предатели, които заробиха собствения си народ. А групата на обезумелите клакьори ни съветва да не им връзваме кусур. Това е „комплексът на латентния хомосексуализъм на другаря Ленин“, констатиран и изследван от Харвардския проект на ЦРУ.^[23]

Той е поразил умовете на милиони нашенци. Повтарям, как вие с болка ме питате, драга Маргит:

„Накъде отиваме? Как може да променим хода на българската си съдба? Можем ли?“

Вие отговорете: Възможно ли е тяло без глава да върши нещо, камо ли полезно? То е обречено. На българите им липсва онзи най-важен за всеки организъм орган, който взима решенията и чрез нервната система предава командите до останалите „изпълнителски“ части.

Нямаме интелигенция. Тя беше разстреляна още през първите дни след трагичната дата 9 септември 1944 г. Може би народът се превърна в труп даже още по-рано, на 28 август 1943 г. Тогава си отиде последният български държавник. Днес той е забравен. Преди шест десетилетия другарите разровиха гроба му и хвърлиха неговите тленни останки на кучетата. За да берат плодовете в наши дни.

Понастоящем любимец на тълпите, истински кумир е едно добре познато ми недоразумение от софийското село Мировяне, което разчита името на Обединителя на нацията ни така: „Борис Три.“

Това посадиха другарите. Замениха интелигенцията с интелигенстващи. После ме разубеждавайте в непременната, в изконната преданост на Божия завет…

Обаче нови „демократични писачи“ квичат:

„Антикомунизмът носи всички белези на това, което отрича – непримиримост към чуждото мнение, обвиняване на всеки критик за предател и незабавна разправа с него, агресивно налагане на „правата линия“. Както ни показва тъжната история на сенатора Маккарти, пък и на някои родни особено гръмогласни громители на комунизма, много често той е реваншизъм и кариерно престараване, комплекси и опит за нарцистично привличане на вниманието. И в крайна сметка се превръща в чист комунизъм. Защото комунизмът е мироглед, не е политическа доктрина или идеология. Той е склонност да слушаш и да обожествяваш лидери и да не си задаваш въпроси, да заспиш в една идеология като в утроба и така да се лишиш напълно от лична да те ползват и манипулират, като ти забраняват да критикуваш под заплаха от насилствено прогонване и изолация. Ето такъв комунизъм много обичат както диктаторите в ляво, така и диктаторите в дясно.“

 

 

Бедната Тошко-Тошевата другарка Елена Кодинова. Нейното съчинение е издържано напълно в отечественофронтовски стил от петдесетте. Тогава ни убеждаваха, че социализЪмът е победил окончателно и ни чака „нова ера“ с „факела на нова вера“. Само че „бодрите червени ескадрони“ продължаваха неуморно и все в името на тази „нова вера“ да избиват „демократично“ и „в името на народа“.

Не, драга Кодинова, комунизмът не е онова, което си фантазирате или папагалски ви карат да повтаряте. Той е нещо далеч по-страшно и опасно. И въобще не е отминавал, а настъпва и то по цялата планета.

Иначе, за реваншизма сте налучкала нещичко – но несъщественото, повърхностното. Аз го искам и настоявам за реванш, но за добро. Не за разправа, а заради справедливостта и нейното тържество. Тя се въздава от Темида, нали?

Но Елена Кодинова, сиромах, е изляла душата си, така както знае и може. Сиреч – както е възпитана. И се е… оляла:

„Вече от 13 години сме в XXI век, който има свои специфики и проблеми, породени от масовото навлизане на високите технологии в живота ни… Десните имат широко поле за действие и генериране на идеи как страната да дръпне напред. Защото, ако са истински десни и представляват бизнеса и предприемчивите хора на нацията, именно с това трябва да се занимават. А не да вадят мухлясалите лозунги на антикомунизма от 90-те години и да търсят противопоставяне по толкова демодиран и нелеп начин. Единственият им идеологически събрат, който би видял в сегашното им поведение нещо положително, би бил само Джоузеф Маккарти. А хора като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър не биха ги припознали за свои съмишленици. Защото те и двамата вършеха нещо „за“, а не „против“.“

Боцвам последната „мъдрост“ на старата си шапка. Ала държа да изтъкна: Винаги и навсякъде по света комунистите са били диваци и варвари – неуки плодове на обратната еволюция, които нѝ приемат, нѝ предават. Доста отдавна, тяхното невежество ме възмущаваше. Да припомня кои бяха те – вождовете на такива като авторката Елена Кодинова.

Прост, по-прост, най-прост, комунист

В дневника на прословутия садист и палач Лаврентий Берия, на датата 16 октомври 1938 г., е записано следното:

„Току що се върнах от другаря Сталин. Разговорът беше важен. Само той, аз и Георгий Маленков. Разногласия нямаше, после Коба задържа само мен. Когато пристигнах, той бе сам и каза: „Сега ще дойде Маленков, трябва да се поопознаете, често ще се засичате. Той също е недоучил инженер, като теб.“

 

Бях готов да реагирам, но ми каза да не се горещя, че ме разбира, нали и той бил недоучен. Направи пауза и рече: „Какво да се прави, не на всички им е писано да са академици.“^[24]

Да не би тук да беше по-различно?

 

 

На датата „19 декември 1945 г., сряда“, в своя дневник Неделчо Ганчовски, личният секретар на Георги Димитров, е записал как неговият господар попълнил някакъв въпросник.

„… Диктуваше отговорите си и те се нанасяха на машинка; после взе формуляра, прегледа написаното,^[25] сложи датата и се подписа. Ето въпросника с отговорите:

 

Трите имена – ГЕОРГИ МИХАЙЛОВ ДИМИТРОВ.

 

Образование – ВТОРИ КЛАС.“^[26]

Ами Вълко Червенков?

„През 1925 г. е задочно осъден на смърт за множеството планирани убийства, наредени от БКП и Коминтерна, и заминава за СССР. В Москва през 1928 г. завършва Международната ленинска школа. В нея е аспирант по марксизъм-ленинизъм като учи и в Комунистическия университет за национални малцинства… Завербуван е от НКВД с кодовото име „Спартак“. Завръща се в България в края на септември 1944 г.“^[27]

Международна ленинска школа! Какво ще кажете? Какво е научил в Комунистическия университет за национални малцинства, българите разбират месеци след пристигането му обратно у нас. Този масов убиец, който е най-голям позор за родната му Златица, изпълнява заповедите на Сталин и Коминтерна за потурчване на българите в Родопите и за помакедончване на нашенци в Югозападна България, наричана Пиринска Македония! Дали Тошко-Тошевата „писателка“ Елена Кодинова е чувала за това?

Какво образование имаше кървавият диктатор, който цели 35 лета се разправяше с нас? Тодор Живков безчинстваше из България с диплома за средно образование, за която се знае, че му е връчена „за очи“ и заслуги от баш полицая Никола Гешев, когато Тато бил на… 31-годишна възраст. Далеч надминал Джоузеф Маккарти и Васил Кунчев…

Когато посеете шестокласник,^[28] неминуемо изкласява малоумник, когото тайните служби са дарили със Свидетелство за средно образование на близо… 31-годишна възраст. За да пожънете пожарникарка с „докторска дисертация“, да ме прощавате!…

Но да „откопчая“ от ка̀пата си споменаването на „хора като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър“, дето нямало да разпознаят „десните“ като такива. Първо, тези, които прокламирате за „десни“, нямат нищо общо със същността на това понятие, пък било то и условно, меко казано. Нито родово, нито идейно, нито поведенческо. Те са елементарни у̀раджѝи от масовката на спектакъла, наречен „преход“, който беше възложен на БКП от Интернационала.

Второ, Рони Рейгън беше второкласен актьор, а Маги Тачър – провинциална даскалица. Те не бяха кръвно свързани с онова, което разбирате под „дясно“. Въпреки че представите ви са твърде смътни. Само преди месеци в истински консервативната британска преса припомняха вродената класова омраза към аристокрацията на dame^[29] Тачър. Пролетарският поет го е писал: „Вековната злоба на роба“…

 

 

Доста отдавна, поне от около три столетия, момчета като Рейгън и момичета като Тачър биват рекрутирани, за да оформят витрината на властта. За разлика от английския, в който думата authority напълно отговаря на ролята им, в българския език не намирам подобно слово.

Всички решения в сферата на финансите, реалната икономика, политиката, социалните дейности, културата, а от век – даже в спорта, биват взимани от тесен кръг интернационалисти. По правило те са преди всичко банкери. И „нямат националност. Те са космополити.“^[30] Отделните автори ги наричат по различен начин – Братството (Чарлз Хайъм), „Клубът на 300-е“ (Джон Коулмън), „Орденът“ (проф. Антъни Сътън)…

Властта им е неограничена и за нея използвам английската дума power. Тя означава нещо повече – мощ, могъщество. Това народните маси и конкретно авторката на пасквила в Тошко-Тошевата газета „Преса“ няма как да възприемат. Ще го отхвърлят, лепвайки му етикета „конспиративни теории“. Така е най-лесно. Ако глупостта можеше да лети, небето над България щеше да е затъмнено от нашенци…

Датският религиозен философ и писател Сьорен Киркегор е отсъдил: „Хората настояват за свобода на словото като компенсация на свободата на мисълта, която рядко използват.“

На свой ред, нашумялата американска писателка Лоръл Хамилтъне на мнение, че: „Не можете да накажете глупостта със смърт. Ако беше възможно, щеше да има страхотно намаление на населението на земята.“^[31]

Албърт Айнщайн пък съвсем не на шега рекъл: „Две неща са безкрайни: вселената и човешката глупост. Не съм съвсем сигурен за вселената…“

Най-тежка е присъдата, завещана ни от Джордж Оруел. Единият от трите основополагащи лозунга на тоталитарната държава в неговата антиутопия „1984“ гласи: „Невежеството е сила!“

Уви…

Все в тази връзка да попитам: В кой век е била 2007 година според авторката Елена Кодинова? Защото тогава бившият министър на отбраната Николай Свинаров, заяви публично:

„… Струва ми се, че е крайно време през 2007 година държавата да спре да се управлява от ДС.”^[32]

Напълно съм убеден, че другарят министър Свинаров знае повече от авторката Кодинова. А вие?

Днес вече е 2013-а, а нищо не е помръднало. Разбирате ли за какво иде реч? Изобщо достига ли до съзнанието ви истината, че ние продължаваме да сме под игото на комунистическата номенклатура? С юдейска надменност тя не допуска, че ние можем да отнемем дори най-малко късче от нейната властова баница!

Никой не мисли как да промени себе си^[33]

 

 

Нас ни няма, въобще не фигурираме в плановете на болшевишката върхушка. Все едно не съществуваме. А ако някой покаже главичка, трябва да бъде фраснат за назидание на останалите.

Вместо това, със засилваща се честота се явяват „тръбачи“ на болшевишката „правда“, които непрестанно свирят тревога и зоват:

Да спрем с антикомунизма! Докога ще се делим на комунисти и антикомунисти? Антикомунизмът разделя нацията! Само глупакът не се променя…

И тям подобни.

Тук, особено сред подставените лица, нахлуващи в „агората“ ни, също изобилства от подобни същества със затъмнено съзнание. Имам конкретно практично предложение към тях.

Да се срещнем и разберем – по човешки, а не по комунистически. Болшевишкият начин е со много кютек. Предложението ми е конкретно към другарката Елена Кодинова.

Да се видим и вие, Кодинова, да подпишете декларация, че истински вярвате, дълбоко сте убедена, как всеки има право да се променя. Само глупакът – не. Моя милост – също. Непременно, задължително мога да се радвам на тази благина и да я ползвам – да се променям.

След това да заверим документа пред нотариус. Като в него изрично подчертаете, че той важи пред органите на МВР, следствието, прокуратурата и съда. Както и пред т. нар. обществено мнение.

Когато приключим с това, наистина ще се променя и ще ви извадя едното око. И ще ви се извиня. Като обещая, че пак ще се променя и повече няма да вадя очи.

Вие ще ми простите и няма да подирите съдебна разправа с мен.

А аз ще спазя дадената дума. Няма да вадя очи. И за пореден път променен, ще ви счупя единия крак. След което вие отново ще постъпите по горния начин. Докато ви превърна в купчина ненужна, едва пулсираща плът.

Тогава ще се съглася, че всеки има право да се променя.

Не знам, дали забелязахте, бедна ми другарко Кодинова, че изобщо не съм краен. Предлагам да ви вадя по един орган от вид. В сравнение с онези, с които вие предлагате да се помирим – или по-точно да се примирим – съм направо хуманист. Те избиваха, без съд и присъда, и с каквото им падне – с шмайзери, пушки, пистолети… Но това беше мечта. Вършеха го със садистична наслада, доста по-бавно и мъчително – с брадви, търнокопи, кирки, удушаваха вързани хора с голи ръце, с кабели и въжета. Но и това е нищо!

 

 

Няма да споменавам себе си и моите роднини. Обаче имам приятели, които са държани с дни прави, без да могат да подгънат крак. Бащата на един и дядото на друг – цели двадесет дни. Почти без сън. Цялото това зверство – съпроводено с побоища.

Когато направили очна ставка между единия от споменатите страдалци с неговия също арестуван син, младежът щял да припадне от гледката. Краката на татко му били придобили слонски вид – надебелели от отоците и посинели от заседналата кръв… Как оценявате комунистическите палачи – като хора или като изверги, зверове?

Сравнението е обидно за дивите животни. Те поне не посягат на своите и се задоволяват с необходимото за оцеляването им…

Накрая мнозина от тези българи, превърнати от другарите в клетници, измрели. Други били хвърляни посред зима върху нарочно залят с вода циментов под – за да издъхнат бавно и в нечовешки мъки.

Дядото на мой изключително близък и високо ценен истински приятел е загинал така в концлагер край Перник. Гробовете на повечето от тези достойни българи са неизвестни. Предстои да разберете защо от свидетелството на един истински герой.

Как дефинирате тези „хуманни“ практики на „милите хора“?

Знаете ли откъде са прихванали? Преди всичко от гена си. Италианският професор по психиатрия, д-р Чезаре Ломброзо, евреин, смятан за „баща на криминалистиката“, е доказал, че престъпникът се ражда.

На второ място, то е било привнесено от техния образец за следване, от онези, на които до ден днешен не са престанали да служат, от съветските им другари.

За да не решите, че опитвам да изопачавам истината и да подвеждам, ще ви предложа кратък откъс от спомените на Благой Попов. За онези, които не знаят, той беше един от „по-малките герои“ на прочутия Лайпцигски процес. Ако въобще имате представа за какво иде реч. Деец на Коминтерна, през 1937 година го арестуват и натикват в карцера на „Лубянка“.

Няма комунизъм с човешко лице, неосъществим е

Предлагам далеч не най-ужасния епизод от мемоарите му. Той разказва как в тясната килия, в която бил задържан с още… стотина души, докарали „представител“ на знаменития Червеноармейски хор под диригентството на професор Александров, казваше се Михаил Шулман, беше административен директор на хора. Сам не беше певец, но с музикално образование. Непокорна млада натура. В килията едвам се сдържаше да не пее с пълен глас, но в клозета, когато отивахме да се мием, пееше непрекъснато.

 

Неговото пеене видимо се харесваше на самите надзиратели и те дълго се правеха на глухи, че не чуват какво става в клозета… Най-сетне някой е донесъл на по-горното началство и след две-три предупреждения нашият „славей“ бе изпратен за шест дена в карцер. Върна се оттам съвсем посърнал.

 

 

 

– Братци, не е шега, едвам издържах! Първо, не разбрах в какъв карцер са ме вкарали, но скоро почувствах зъзнещ студ. Съблякоха ме гол, оставиха ми само една риза, няма къде да седна, да се опра, навсякъде студен цимент, нито креват, нито скамейка. А така ми се спеше, просто умирах за сън…

 

Последните два дни ме преместиха в друг карцер. През него минаваха няколко горещи тръби. Тук беше още по-лошо. Разсъблякох се сам от горещината. Викам да ми дадат капка вода, никой не ме чува. Страшен карцер…“

 

След няколко дни „славеят“ се посъвзе и пак започна да пее, но вече с тих гласец…“^[34]

Знаете ли, че тези, с които настоявате да се прегърнем – комунистите, „винаги са разглеждали историята преди всичко като инструмент на политическата борба и „ковка“ материя, годна за манипулация с тежките чукове на пропагандата. Поколения българи учеха за фашисткото управление на „кръволока“ Цанков, макар професорът да взима властта две години преди Мусолини да се самопровъзгласи за Дуче (1925 г.)…

 

Имайки предвид това, не се изненадах особено от новия вид на преиздадените от „Изток-Запад“ спомени на „героя от Лайпциг“ Благой Попов. Томчето, в което Попов описва ареста, сталинската пародия на процес и 17-те си години заточение из съветските лагери на смъртта, излезе за първи път в България през 2009 г… Заглавието – „За да не се повтори никога вече“, такова каквото сам авторът бе избрал. То е важно, защото разкрива мотивацията на Попов да седне зад белия лист в последните месеци от живота си. Именно в заглавието е и директната присъда на комуниста (той все пак остава такъв до края) Попов над болшевишкия терор – това никога не трябва да се повтаря!

 

„Изток-Запад“ обаче, пуснаха мемоарите с ново заглавие – „От Лайпцигския процес в сибирските лагери“, макар в книгата да няма и ред за Лайпциг, за процеса и за коминтерновската борба срещу фашизма. Повествованието започва със заминаването на Попов за СССР и завършва със завръщането му в България през 1954 г. След мое запитване, на какво се дължи тази промяна, от издателството отговориха, че са взели правата от Българското освободително движение в Париж, където през 1984 г. книгата била отпечатана с това заглавие.

 

И така да е, подобна промяна на оригинала за мен е странна. Още по-странна е в комбинация с предговора на проф. Искра Баева, видна червена фалшификаторка на история…^[35] Та… имаме диаметрално противоположен по смисъл и съдържание текст на Искра Баева, директна пледоария в защита на Георги Димитров, посочен… и от самия Попов, като основен виновник за трагичната му съдба.“^[36]

 

 

Това, другарко Кодинова, представлява само едно от лицата на комунизма – лъжи, измами, обръщане на фактите на сто и осемдесет градуса, манипулации.

Така се случи в живота ми, че израснах врата до врата с един от братята на Благой Попов. Макар и бегло, го познавах…

Сега ще предложа друг спомен от лично преживяване на комунист, който също изложи ужасите на системата в книга. Пак има някаква връзка с моя скромност. Той е лежал в комунистическия концлагер „Белене“ заедно с напълно невинния роден чичо на съпругата ми. А неговите мемоари ми бяха подарени от сина му.

И така…

Комунистите за самите себе си

По собствените му писмени признания, Стефан Богданов, неговият баща и братя са били вербувани от НКВД. По-големият брат – Петър, е осъден и разстрелян в големия процес срещу ЦК на БРП (к) от 1942 г. За да е съвсем ясно – заедно с Никола Вапцаров.

След 9 септември 1944 г. Стефан Богданов става един от основателите на Държавна сигурност. Което означава – освен терорист, какъвто е бил преди това, и убиец. По време на Царство България е бил арестуван. Втори път това правят неговите другари, преследващи „врага с партиен билет“. Инквизиран от своите, той прекарва близо шест години в „трудовоизправителното общежитие“ Белене.

Като всеки комунист, погрешно употребява термини не на място. Например той пише:

„Когато в миналото бях търпял мъки и побоища от фашистката полиция (които по жестокост не могат да се сравнят със сегашния ужас), аз имах стимула на силата на нашата идея. Сега виждах и търпях без никаква вина едно страшно насилие от моите довчерашни другари, с обвинение против едно верую, за което сам цял живот съм се борил.“^[37]

В телевизионни предавания и в статии съм доказал: У нас фашизъм е съществувал единствено през периода 9 септември 1944 – 10 ноември 1989 година. Освен това, Богданов и всички останали комунисти, земеделци, отечественофронтовци – нелегални, са се борили срещу законната държавна власт.

Кога и къде е било възможно това да остане безнаказано? Днес и тук, когато някакви „протестиращи“, противно на правилата на т. нар. демокрация, напълно незаконно блокират кръстовища и пречат на нормалните граждани, доколкото са останали такива. Как е възможно това? Ами то бива допускано само в случаите, когато всичко е пиеса, сценарий. А вождовете са платени наемници. По-рано от Москва, днес от Вашингтон или Брюксел. Ако се интересувахте повече, щяхте да знаете, че то е все едно…

 

 

Но това да бяха греховете Стефан-Богданови, мед да му носим.

Той продължава своя потресаващ разказ:

„В първата година нечуван физически терор, а после пък смесица от терор, морални изтезания и глад. Ето само някои бисери от общия гердан на следствието: държан съм прав непрекъснато при побой и тормоз, без абсолютно никакъв сън и почивка, веднъж 17 денонощия, веднъж 11 и още 5 денонощия. В минималните интервали на тия денонощни сеанси трябваше да лежа с вирнати нагоре крака, за да спада отокът на подутите с месеци крайници.

 

В справките, които се пращат до ПБ [Политбюро], се съобщаваше, че съм се правил на луд. Аз твърдя, че бях загубил разсъдъка си да мисля като нормален човек, а всеки би могъл да си представи, какво би представлявал след 44 денонощия безсъница, прав, при непрекъснати гаври и побои над него. От мен отчаяно се искаше само едно – да призная, че на полицейска база Трайчо Костов ме бил вербувал в своя вражески антипартиен център. Упорито отхвърлих тая жестока клевета при най-жестоки удари, които се сипеха върху ми: хиляди удари – удари по лицето, удари по главата, удари в гърдите, удари по врата, с прозвище „катюши“, удари, от които отначало не падах и затова се налагаше с дни да ме лишават от арестантска храна, за да съм отслабнел по-бързо.

 

Отчаяно молех да се проверят по-добре тия клеветнически обвинения, но насилието беше неумолимо и жестоко, като държеше и показваше подписа на В. Червенков върху постановлението за задържането ми и от това черпеше сили за най-безогледен терор. Исканите от мен показания бяха многократно формулирани в тезисни въпроси от следствието, което ги придружаваше и със съблазнителни обещания за сън, хляб и почивка…

 

Заслужава внимание мъчението – изобретение – „касата“: поставят ме на ниска табуретка и ме принуждават да си вдигам високо краката върху желязна каса, без да се опирам другаде, като в безкрайно уморителни мъки да си хващам с ръце ходилата. В напрежение, безсилие и цял в пот падах треперещ сред удари с дърво от моя пазач. Това продължава часове и нощи – срамно, страшно, тежко и позорно!

 

Мъчителното изобретение „манастирска раница“ – закопчаните с белезници ръце прехвърлят отзад и ги свързват с гайка на панталона така, че изпитвам страшна болка, когато отмалеят и искам да ги сложа отпред, но не мога. Падах от мъчителни болки и напрежение, но следваха остри ритници и бой…

 

Непрекъснати удари по цялата глава, околовръст челото, докато се получи венец от подутини, които след това бяха лекувани с компреси от специалната санитарна служба, която аз нарекох „алхимици“. Ударите се придружаваха с вокален акомпанимент от побойника Н. Дворянов.“^[38]

Значи другарите милиционери биели и пеели… Обикновен комунизъм! Но вие, другарко Елена Кодинова, едва ли проумявате и възприемате това…

 

 

А става дума за незначителна част от преживелиците на комунист и съветски – разбирайте Ротшилдов – агент, лично създал тази машина за екстремно насилие. Какво е ставало с останалите – т. нар. „фашаги“? „Виновни“ само за това, че не са подкрепяли терора. Рожбите им бяха жигосани за цял живот с осъдителната стигма „дете на враг на народа“! Вратите към бъдещето се оказваха заключени за потомците на честните българи.

Предлагам многозначителен случай с виден масон. Той е бил чичо на починалия не чак толкова отдавна писател Атанас Славов. Двамата с бащата на псевдоимигранта, проводен от ДС в Англия, а сетне в САЩ, през двайсетте години получават огромни суми от НКВД. С тях Петко Славов става крупен земевладелец. А какво става с неговият брат – чичото на Атанас Петков Славов?

„Друг характерен случай за безогледно насилие, станало и със знанието на министър Антон Югов, бе самоубийството на добродетелния фабрикант на фабрика „Фурнир“ Кирил Славов, жертвал много средства за закриляните от него преди 9 септември нелегални и партизани. Славов не издържа на изтезанията и гаврите на садиста [евреин]Бачи Зеев и се хвърли от прозореца на стаята му по време на чудовищното следствие.“^[39]

Поне петнадесетина години преди промените се запознах с тази трагедия и то по две линии, все на мои най-близки роднини и приятели. Кирил Славов бил женен за еврейка, вдовица. Съветски агент, той бил толкова уплашен, че не посмял да признае тази своя зависимост или това е било укрито в протоколите от разпитите му. Драмата на вдовицата му представлява сага за садизма и болшевишкия гьонсуратлък.

За капак, комунистът трето поколение Иван Йорданович Костов подари БГА „Балкан“ на израелския внук на комунистическия изверг Бачи Зеев! Прочее, пак по време на Костовото управление убиха Илия Минев в Правителствена болница. Петър Гогов и Георги Жеков – изключително близките на страдалеца, са готови да свидетелстват за това.

Малцина имат представа, че значителна част от българската буржоазия е въртяла руски, а впоследствие и съветски пари. Най-известният от тях? Банкерът Атанас Буров – яростен русофил, чиято дъщеря, като агентка на Държавна сигурност, е донасяла срещу мои изключително близки.^[40]

Отново познатият похват “divide et impera” – „разделяй и владей“, основан на алчността…

Нищо общо с антикомунизма. Но дали ще го схванете?…

За кожата на нормалните и свестните българи

Предлагам да се запознаете с кратко свидетелство и на един от най-големите мъченици на комунистическия режим. Илия Минев е прекарал повече от 26 години зад решетките. Освен това е бил арестуван, бит, изселван, подлаган на мярката „подписка“ три пъти всеки ден – по-късно два… Чак до… април 1990 година, когато за последен път вече „демократичните“ милиционери пребиват този вече стар човек. На всичко отгоре – без никаква негова вина!

 

 

Лишаван от всякакви права, този френски възпитаник, състудент на покойния президент Франсоа Митеран, разкрива:

„Най-елементарното изпитание, нещо като „добро утро“ в нашите затвори, беше бой по главата и краката. Бият те с гумени маркучи, в които има някаква тел. Разчетено е ударите да не водят до фатални последици, но да боли достатъчно, за да те стреснат и да те направят послушен. Може да ти сложат под колената желязо така, че като те повдигнат, да им е по-удобно да налагат по петите. После не можеш да стъпиш на краката си! Друг обект на ударите е гърбът – след боя не можеш да се изправиш! А налагането с юмруци в областта на сърцето, освен че е болезнено, затруднява и дишането.

 

Естествено, такава съвременна придобивка като електрическия ток също не е пренебрегвана.

 

След като са те съсипали от бой, за освежаване, потапят подпухналото ти грохнало тяло в буре със студена вода. Разбира се – през зимата! Един, два, три, четири пъти! После те оставят. Ако оцелееш – жив да си!

 

Този тип „термична“ обработка си има и своите варианти. Лятно време събират 20-30 души в неголяма килия. От потните мръсни тела и тясното пространство за кратко време става невъзможно да се диша. Ако драснеш клечка кибрит, няма да се запали, защото във въздуха няма кислород!

 

В най-големите летни горещини те турят под нажежената капандура на затвора. Чувстваш се като риба на сухо. Мишките и плъховете лазят по теб. За сметка на това, през зимата „случайно“ прозорчето на карцера или единочката се оказва счупено. При спане от цимента те защитава една дървена скаричка от най-много 5 десетсантиметрови летви. Гледат да те вкарат гол – облечен в стари, тънки, изтъркани затворнически дрехи. Летни, разбира се! Дават ти одеало, в което циганите са уринирали. От тази работа – то изгнило, като го туриш отгоре си – все едно серкме за ловене на риба! А от счупения джам снежецът си вали върху тебе… Куче да вържеш – няма да изтрае! Чудя се как сме оцелявали…

 

Разполагаха и с естествено химическо оръжие. [Покрай Сирия темата е актуална, другарко Кодинова.]В карцерите имаше специално помещение – два на метър и половина, през което минаваше открит отходният канал, да каже там се разширяваше. Легнал си на една педя разстояние от фекалии и какви ли не мръсотии! Воня ужасна! А лежиш със седмици! Да не споменавам Сливенския затвор с тоалетни, в които почти цяло лято нямаше вода. Няма чинии, а клекала и всеки – където завари! Трябва да минеш през дебел слой от нечистотии! И как търпяха това! Вярно, че началникът на затвора живееше навън. Но нали край нас бяха старшините!

 

 

 

Изобщо, в Сливен като че ли беше най-тежко. Карцерите нямаха отдушник – само една малка шпионка. Всичко е цимент! Няма постелка. Едни налъми! Цървулите ги въведоха по-късно. Пред теб циганите са омърсили всичко. Единият налъм го туряш на стената, за да се облегнеш върху цимента, а на другия си пристъпил, защото около теб са изпражнения. Страшна воня! Нищо не са газовите камери на Хитлер. Там умираш за няколко минути, а тук – по малко всеки Божи ден – дълги месеци наред. Минат 5-6 дни – хоп! – пак те върнат в дупката. Целта им е да капитулираш, да станеш доносник, клеветник. Те не могат без това!

 

В някол­ко зат­во­ра са ме зах­върл­яли в дру­го от­де­ле­ние на кар­це­ра, слу­же­що за мор­га. Ле­карят е ус­та­но­вил, че съм мър­тъв. Оби­кно­ве­но към еди­н ча­са ид­ва чо­ве­кът от „пос­лед­на гри­жа”. На­бут­ва мър­тве­ца в ци­мен­то­ва тор­ба с гла­ва­та на­вът­ре, а кра­ка­та стър­чат на­вън. Мята го в ма­га­реш­ка или кон­ска ка­руч­ка и го из­воз­ва до хен­де­ка.

 

Зад все­ки зат­вор има хъл­мче. Там оп­не, кол­ко­то да не е хич – някъ­де 60 см. Не те за­равя це­лия. А и не е нуж­но. Ве­чер­та ски­та­щи­те нао­ко­ло ку­че­та из­глоз­гват мър­тве­ца. До­ри да нас­тъпят дру­ги вре­ме­на и да за­търсят ос­тан­ки­те на някой не­щас­тник, кой­то е зас­лу­жил да му се ока­же пос­лед­на по­чит, ни­що не мо­же да се от­крие. Зат­вор­ни­чес­ки кос­ти на кон­крет­на лич­ност до­се­га не са на­ми­ра­ни!

 

Та ид­ва при мен гро­барят да си вър­ши за­дъл­же­ние­то и усе­ща, че съм жив. Три-че­ти­ри пъ­ти та­ка съм се раж­дал от­но­во. Как­ви са при­чи­ни­те да оце­лява­м – то­ва си е Бо­жия ра­бо­та! Във все­ки слу­чай не е бил ду­хът на Маркс или Ле­нин.”

 

В по-ново време, за да не изоставаме от съветските братя, започнаха да прилагат и психотропни вещества – някъде около 1961 г. През 1972-1976 г. бяха много застъпени, през 1980 – също. Лично мен са ме обработвали по този начин три пъти. Системата е следната: викат те на разпит. Почват да те плашат какво ще стане, ако не си признаеш. Дават ти на лист записани въпросите, на които чакат отговор, и те вкарват да помислиш в една мъничка килийка.

 

 

 

Там има радиаторче. Преди това го посипват с някакво прахообразно вещество. От температурата то започва да отделя газове, които влияят върху мозъчните центрове, контролиращи говора и волята. Лъха те някаква миризма и постепенно се отпускаш. Забравяш за затвора и инквизициите. Забравяш, бе! Става ти весело, привиждат ти се красиви цветни картини, като в приказка. Никога не съм пробвал наркотици, непознати са ми тия работи. Но както съм чувал – изпада се в подобен делириум. Трае около един час, но след 30-ата минута не е приятно, само си замаян и вече не разсъждаваш, не си спомняш нищо. На другата сутрин си кукуряк. Викат те наново и почват: „А бе, Илия! Преди да те задържим си се срещал с еди-кой си, говорили сте еди-какво си.“

 

Отговарям, че няма такова нещо, но си остава някакво неприятно съмнение в теб, че след онова преживяване си изтървал някоя излишна приказка.

 

Изобщо, от съветските братя заимстваха повечето изтънчени методи на мъчения и обработка. Нашите инквизитори бяха възпитаници на Москва. Нямаше нито един, който да не е минал през нейната школа. Нито един! Изключвам, разбира се, обикновените старшини, които ще те ударят отляво-отдясно. За това не е необходимо да минаваш специално обучение.

 

Казвал съм го често – всяка мъка и страдание в името на убежденията ми, в защита на човешките права приемам с готовност. Заради тези неща някои ме мислят за луд. И сигурно така изглеждам в очите на тези, които никога не са познали ада на затвора.“^[41]

Не, бай Илия, Бог да те прости. Ако ме приемаш от отвъдното, нареждам се до теб. И мен ме набеждават като луд. За твоя близък Петър Гогов – също и мой приятел, са наричали същото. Както и за Янко Янков. И за Николай Галев, за Жорето Жеков… Направо в очите ми са изричали тези клевети. Едва съм се сдържал, да не посегна.

Нищо, бай Илия. Иван Вазов е завещал:

„Лудите, лудите – те да са живи!“

Няма кой да го прочете. Нито да чуе, че тях – дето ги взимате за луди, трябва да пазите, дьонмета.

Това е част от комунизма, другарко Кодинова. Но той е и фашизъм. Разликата е единствено в това, че фашизмът изповядва корпоративността, държавния капитализъм, в рамките на националната държава. А комунизмът – на интернационално равнище.

Комунизъм или фашизъм – изберете сами

Затова днешният глобализъм е комунизъм, а не фашизъм, както често грешат западните „проповедници“. Даже любимият на гаулайтера на газетата, която ви храни, „първият демократично избран президент“ Желю Желев предпочита фашизма пред комунизма. Не вярвате? Убедете се сами.

Лъжа ли? Но защо хората не проумяват истината? Защото тя е скрита зад доктрини, внушавани от медиите.

Доста от редовните читатели на тази медия^[42] вече знаят, че споделям дефиницията на комунизма, която през 1990 г. направи покойният руски философ и писател Александър Зиновиев в парижкия вестник “Le Figaro”:

„Тези, които погребват комунизма, смятат, че желанията им са реалност. Ако свързваме комунизма с марксизма и комунистическите партии, тогава краят на комунизма е дошъл. Но комунизмът е тип „обществена формация“ със закони, обусловени от „живота в комуна“. Където доминиращата обществена връзка е тази на „шеф“ и неговите подчинени, без да има обществена необходимост, само по нареждане. Веднъж установена, тази организация може да съществува без компартия, без марксистка идеология и дори с многопартийна система.“^[43]

Вчерашните „наши инквизитори“, дето „бяха възпитаници на Москва“, се прегръщат с онези във Вашингтон, Лондон, Париж, Берлин, Рим, Брюксел… Червената армия нахлу в нещастната ни страна с разрешението и под одобрителните погледи на нейните Съюзници – Великобритания и САЩ.

„Британската енциклопедия“ вкратце осветява какво е станало:

„Сталин отдавна беше изяснил, че иска да си присъедини отново трите балтийски републики Латвия, Литва и Естония, както и частта от Полша, която поляците си бяха върнали след Версай. Освен това той очакваше необезпокоявано да сложи ръка върху останалата част от Източна Европа и да разшири влиянието си там. По време на среща в Москва през октомври 1944 г. Чърчил с лека ръка допусна прилагането на този принцип, като предложи 90 на сто съветско влияние в Румъния, 90 процента британско влияние в Гърция, 75 на сто съветско влияние в България…“^[44]

На трагичната за нормалните люде дата 9 септември 1944 г. цялата картина на безметежния, пасторален, сурово прекъсван само от залповете на една чужда война живот, беше покрита с плътни черни мазки. Комунистите, узурпирали властта благодарение на един таен интернационален план и на върховете на съветските щикове, потопиха прекрасното Царство България в мрака на терора. И превърнаха чудесния му, дружелюбен, работлив, но и умеещ да се весели народ, в безформена робска маса. В стадо, лишено от собственост и водачи, изцяло зависимо от волята на враждебни нему чужди пастири и на нашенските им ратаи.

Както отсъжда вече цитирания от мен непрежалим Илия Минев:

„На марксистите им бяха необходими хора, превърнали се в скотове, без разсъждение, да изпълняват заповедите на своите господари.“^[45]

 

 

Тези негодници – комунистите, разчлениха народното тяло, като издигнаха от най-нисшите обществени слоеве онази полуграмотна, завистлива и безмилостна тълпа разбойници, готова да продаде и собствените си майки в името на кариерата и Мамона. И я превърнаха в непозната дотогава привилегирована, номенклатурна каста; в „новата класа“, както я определи един от тях – сръбският комунист Милован Джилас; в пълчище от послушни слуги на чужди господари, без значение от коя столица ги командват.

Днес същите разбойници, до един родени престъпници, и техните наследници, продължават да тъпчат бащиното ни огнище и да беснеят над него така, както никой друг завоевател не го е правил. Синовете и дъщерите на онези, които национализираха, станаха приватизатори и капиталисти, но не с изработена, а с открадната собственост. Нали еврейската поговорка гласи:

„Ако крадеш, ще имаш.“^[46]

Онези, които учеха в СССР, лягаха и ставаха с „крепката и нерушима българо-съветска дружба“ на уста, станаха първи американофили, пропагандатори на НАТО, на Европейския съюз и на „западния начин на живот“.

Мнозина от тях бяха изпратени от партията-майка и от нейните репресивни секретни служби на Запад, за да се ошлайфат в „центровете на цивилизацията“. И сега, от активни радетели за „вечно братство между съветския (?!) и българския народ“ се превърнаха в активни борци против всичко съветско и руско.

Машаллах! Не е ли странно, че Западът ги прие, а загърби мъчениците на макар и оскъдната битка против комунизма?

Усетил това, още навремето, Илия Минев подчертава:

„Влязох в задочен спор с тогавашния държавен секретар на САЩ господин Кисинджър,^[47] като твърдях, че се съдейства за някакъв международен престиж на СССР, което е в ущърб на борбата за свобода, демокрация и законност… Но политиците от Великите сили не смятаха, че трябва да се търсят контакти [с тукашните истински антикомунисти] и да се изработи споразумение.“^[48]

Добре, че бай Илия, Бог да го прости, не е жив. Заради тези слова потомствените русофили, болшевики и ченгета щяха да го изкарат… комунист. Въпреки неговите повече от 26 години зад решетките на комунистическите зандани и десетилетието в изселничество, изтезания и подписки…

Съсипаните горди стари родове, разядени от страх и доносничество, са обречени на изчезване. Няма я селската и градската средна класа – темелът, стожерът на традиционното българско общество. Тя бе заменена с лумпени, произлезли от безродни червени семейства, надянали разноцветни политически ямурлуци. От продажници, които от алчност и егоизъм ни водят към неминуема гибел.

Тези чудовища в човешки облик, изтъкани от комплекси, чрез завладените от тях и повелителите им средства за всеобща дезинформация превърнаха личните си недостатъци в национални. Прехвърлиха ги върху народния стан. Затрупват ни с лавина от полуистини и откровени лъжи, сред които и за мъдреца е трудно да открие светлината на вярата и правдата. Та днес тези вълци в овчи кожи и със сатанински нрав изкуствено внушават възмущение от напълно далечни, незначителни за настоящето събития и факти. А ние имаме изконен, екзистенциален проблем – унищожават ни!

 

 

Първостепенен, основен въпрос: Как да оцелеем и да продължим в грядущето? Без да знаем неговия отговор, е излишно въобще да мислим за път. По-добре да не хабим и без друго изцеждащата се наша енергия и да очакваме края по домовете си, както почти винаги е било.

Писал съм го, ще го повторя: колкото нашенци, два пъти повече мнения. Социализмът отучи хората от доверието в знаещите и можещите. Населението си въобрази, че наистина всички са равни. И каруцарят може да бистри политиката в кръчмата толкова компетентно, колкото и онзи, който цял живот се е готвил за това и има зад гърба си два вагона с прочетени книги.

Измамени надежди

Още в самото начало на тукашното първо престрояване допуснахме да ни предвождат нищожества, които не притежаваха елементарно образование. Нещо повече – да издигат за „народни“ идоли елементарни същества, които никога не са били личности и винаги са треперили пред началниците си.

А другарката Елена Кодинова може би греши, ако не са я накарали да лъже. Тя пише:

„Няма човешка база за дясна партия, която да се грижи за интересите на бизнеса.“^[49]

Съвършена лъжа! На условно „дясното“ – понятията са погрешни и без значение, му липсват условия. Това, което народните маси възприемат като „дясно“, е стремежът всеки сам да определя съдбата си. Средната класа, а не някакви богаташи, е основата на истинското „дясно“. Най-богатите са родителите и опората на комунизма.

„Комунизмът не е борба на бедните против богатите. Комунизмът е заговор на супербогатите срещу целия свят и на първо място против средната класа. Комунизмът е глобалната цел на сатанистите….”^[50]

Някога югославският еврейски^[51] диктатор и агент на Сталин^[52] Йосиф Броз, познат под псевдонима Тито,^[53] като си въобразил, че е недосегаем, взел да откровеничи:

„Комунизмът е просто държавен капитализъм, в който държавата притежава абсолютното право на собственост над всичко, включително и над усилията на хората.“^[54]

Но въпросната авторка, която практически, но съвсем незаслужено, превърнах в „звезда“, продължава с полуистини и откровени небивалици:

„Имаме БСП, която не иска да прекъсне пъпната си връв със старата БКП. Затова все още само антикомунизмът предизвиква емоционални реакции у тези, които, докато бяха в нокдаун през последните години…“^[55]

 

 

И обвинява някакви „десни партии“, каквито от близо 80 лета^[56] никога не са съществували. Но изключително възмутително, нещо повече – цинично, е следното:

„Защото е нелепо хора, които нямат 30 години, да се легитимират като десни с репресиите на ДС и прадядо си, който лежал в Белене. Престъпленията на комунистическата власт вече бяха осветени и категорично осъдени от цялото общество. А дясното мислене изисква биография, но тя не може да бъде на дядо ти, трябва да е твоя. Дясното е предприемчивост, победителски дух, понякога дори хищнически инстинкти за успешно икономическо поведение, индивидуализъм и лична свобода, а не преклонение пред лидери и мрънкане, че не можеш да се възползваш като наследник от фабриките на рода си.“^[57]

Такова безсрамие и безчувственост са присъщи само на закоравелите комуняги и на техните наследници.

Другарко Кодинова, кой можеше да демонстрира предприемчивост? Та нали национализираха, за да поробят българите? Напълно сигурно е, че шепата дребни частници, бяха агенти на МВР и Държавна сигурност. Системата не допусна нито едно изключение. Нито едно!

Кой и как можеше да пише собствена стопанска биография, извън държавната икономика, която следваше „правата линия“ на Партията, разбирайте разпоредбите на алчно червената фашистка номенклатура? Всеки най-невинен опит за различност завършваше или фатално, или с друга трагедия – концлагер, затвор, изселване, забрана за образоване, най-тежка работа…

Комунистите съдеха за хората заради техните родители. Обявяваха децата за „синове или дъщери на врагове на народа“. Клеймо, което издигаше невидима стена пред тяхното бъдеще. Най-малко два милиона нашенци попаднаха под ударите на този меч на партията. Животът на тези хора не беше променен, а прекършен. Също – на техните деца. Не рядко – даже на внуците им.

Как ще реституирате пропиления живот на поколения невинни българи? Понеже ненавиждат комунизма, тоест антикомунисти са, за пореден път искате да ги изправите на подсъдимата скамейка. А защо не направо на ешафода? Отива ви – на комунистите и на потомците им – садисти по рождение. Едва ли сте забравили своите навици…

А ние, видите ли, сега трябва да станем по-католици от папата, и да им простим. Да оставим Евгения, Владимир и Тодор Живкови все така да бъдат най-богатите у нас.

Или да се примирим с такива като вашия господар Тошко Тошев? Този комунистически престъпник, който като агент на Държавна сигурност е донасял срещу моя приятел, високообразования юрист Янко Янков, и с това е допринесъл за неговото осъждане на дълги години затвор?^[58] (Виж илюстрацията.) Вместо заслужено, със знанията и труда си, да расте в преподавателската йерархия на Софийския университет, главният асистент Янков шест и половина години прекарва зад решетките. Две от тях – в единична килия. Пропускам инквизициите, на които е бил подлаган.

Това ли да забравим и да простим?

Да затворим очи и да заличим от паметта си цялата шашма, наречена „преход“, чрез която алчно червената мафия дооплячкоса и без друго обруленото ни Отечество? Така се пръкнаха парвенютата – все от комунистическо-ченгесарско потекло. Наричате ги „олигарси“, но твърде рядко и предпазливо разкривате тяхното минало – лично и родово. Обикновено те са неразривно свързани. И са решаващи за онова, което са станали.

 

 

Да, вие от медиите, останали в окървавените лапи на онези от ЦК на БКП и ДС, насъсквате хората срещу всичко свястно и нормално. Ето това просто няма как да напишете. Нито го мислите, нито ще ви позволят.

Вие сте марионетки, кукли на конци. Превърнахте професията „журналистика“ в равностойна на най-древната. Сама си отговорете, какви сте всъщност. За почтените хора се намират стотици по-почтени начини за изкарване на хляба…

Въпреки че като всяко човешко творение и Царство България не е била идеална държава, все пак като магнит на постижимото благоденствие тя е привличала закъсали хора от цяла Европа. Тук и то през трийсетте, а не в битката за Сталинград, както ви заблуждават, се е родила фразата „изпаднал германец“.

Имате ли съмнение, че Интернационалът постави вашите родители, баби и дядовци като узурпатори начело на властта? Как постъпиха те с представителите на истинския, естествено обособил се елит, и със средната класа? Фактически с – народа? Тъй като повече от 70 на сто от българите са съставлявали различните слоеве на тази средна класа – самонаети, самоиздържащи се свободни люде.

Отнесоха се с българите така, както валякът с горещия асфалт на новостроящ се път – прегазиха ги. До пълно сплескване на тения дух, кураж и достойнство. Ще илюстрирам, като припомня свидетелството на едно Тяхно момче,^[59] каквото несъмнено е кинорежисьорът Атанас Киряков:

„Във втората част на филма за [министър-председателя Иван] Багрянов показах разговори с децата на избитите представители на някогашната интелигенция – ами те бяха полуграмотни и смачкани хора. Синът на Багрянов е бил на 7 години, когато убиват баща му. Единственото, което са му позволявали, е да опложда крави и през цялото време са го подозирали, че може да направи саботаж. И как искате да има интелигенция? Всъщност създаден бе един нов тип интелигенция, по новата система, в щастието на която едни бяха повярвали, а други бяха накарани да повярват. И макар голяма част от тези хора да бяха разочаровани, те вече бяха влезли в капана. Така започна създаването на една продажна класа – новата интелигенция.“^[60]

Ето ви и вас – „продажната класа – новата интелигенция“. С извинение за израза, връткат ви като евтини брантии от западнал публичен дом. Пък и какво друго им остава, щом вие им се подлагате? Затова ви прехвърлят от ръка на ръка, както жадни жътвари – стомна. Днес „изгрявате“ в една медия, утре – в друга. И припявате в агитката на алчно червените фашизирани престъпници.

Комунистическите бандити и техните потомци надменно и с ненавист наричат мъченици като споменатите и още стотици хиляди техни сродни души „реститути“. Никой от т. нар. общество, не надигна глас срещу тях – истинските разбойници, „приватизаторите“, които „като пладнешки разбойници за пореден път ограбиха страната до шушка“ и ни докараха до това дередже. През целия „преход“ създадената и отгледана от БКП и ДС „опозиция“ си траеше и действаше в полза на ненаситната болшевишка номенклатура.

 

 

Помните ли, че:

„Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията?“^[61]

“Pecunia non olet” – „парите не миришат“, както красноречиво и назидателноримският император Веспасиян обяснил на своя гнуслив син, отказващ да прибира такси от обществените тоалетни.

Божковият цинизъм напомня вашия. И не остана ненаказан от Господ. Този син на службите за партийна сигурност беше прекарал половината от своя окаян живот в капиталистически страни. Но се изкарваше „репресиран“ и се саморекламираше като „десен“. Майка му беше от фамилията Бакиш, но дебелият Сашко се пишеше „християн-демократ“, каквото и да означава това.

През „демократичните“ промени наспорѝхме на примери като неговия…

В още едно нещо сте права. Тези от първата фотография, комунистическите отрепки от т. нар. Реформаторски блок, не могат да предложат никакъв изход. Те са третият ешелон на доверените, подставените лица на БКП и ДС. За да ги рекрутират, значи са изтъкани от кусури и дефекти.

Само че, както се е произнесъл френският император Наполеон І Бонапарт: „В политиката глупостта не е недостатък.“

Когато са вербували тези негодници, отговорникът на операцията – еднакво близкият на Вашингтон и Москва генерал Любен Гоцев, заявил пред колегиума на МВР от декември 1989 – януари 1990 г.: „… Вече няма да бъдем управляваща партия… Ние [все така] ще служим на Политбюро, но не можем официално, ще искаме разрешение от прокурора, съдия.“

Ще служат и хоро ще играят. Вече го правят. Преливат от пусто в празно. Кухи са като надути гайди. Лумпен-интелигенция, продукт на покварата „конформизъм“ – на нагаждачеството, застигнала предците на тези нехранимайковци. Нещо псевдо, „фалшиво и нехармонично“, както се произнесъл Пенчо Славейков за подобните им отпреди по-малко от век и половина…^[62]

Да обсъждам лидерите на одиозната мнима „дясна“ компания, е празно губене на време. Любопитно ми е дали някой „новинар“ ще се престраши да попита ръбестия нов генсек на БКП-ДСБ, какво стана с „последната червена кукувица, която се опитва да снесе яйце в синьото гнездо“, както преди година и нещо „пророчески“ втълпяваше неговият патрон Гаргамел.^[63] Май птицата успя. Дали ще измъти?…

А Командира, изглежда, ще чете лекции в High Militia Schoolnear Simeonovo, където ще плува в свои води. Пък и квалификацията му е милиционерска…

Но вие, другарко Елена Кодинова, мамите, като внушавате, че:

„Имаме БСП, която не иска да прекъсне пъпната си връв със старата БКП.“^[64]

Мнозина от високомерните новобогаташи, натрупали имането си съвсем незаконно и на наш гръб, всячески се мъчат, да се избавят от костеливата мъртва хватка на партията-майка. Някои даже посегнаха на своя създател. След което се простиха с живота си.

Онова телефонно обаждане на Илия Павлов до Жан Виденов на 2 октомври 1996 г. сутринта съвсем не е виц. Когато борчето с прякор „Зъбчето“ съобщило вестта на министър-председателя, той спокойно попитал: „Стана ли 9:30 часа?“…

Не бъдете наивна, драга Кодинова. Да имате доверие на комунист е нещо повече от детинщина. То издава глупост.

Обаче времето минава и клановете се роят – на крилца, перца и пухчета. Все повече „млади социалисти“ си искат свободата. Тенденцията е регистрирана не само в тази основна партия. Всички политически организации у нас, които са постигнали нещо забележимо, са клонинги на квачката-донорка БКП. Те са част от нея. Принадлежат й.

Затова не малко „млади лъвчета“^[65] също дирят път извън фаталния червен кръг, начертан от онези от Политбюро.

Грешките ви са толкова много, че май не откривам никаква истина в платената ви вестникарска манипулация, удобно тиражирана и другаде. Пишете:

„… Дясното мислене изисква биография, но тя не може да бъде на дядо ти, трябва да е твоя.“

Нищо подобно. Не грешите, лъжете, понеже не разбирате. Тотално объркана сте. Или действате съгласно плана…

От комунист капиталист не става; само убиец и крадец

Предприемачът, капиталистът, се градят с поколения. Това е ген, предаван по наследство. Наистина е свързан с мисловната дейност.

Той напълно отсъства у комунистите. Липсва, няма го. Болшевикът не може да бъде капиталист, понеже е отучен да мисли, ако изобщо е умеел. Партията мислеше вместо него. А кои олицетворяваха партията, вижте по-горе – в цитатите от дневниците на Лаврентий Павлович и на личния секретар на Георгий Михайлович…

Това нанесе незаличими щети на българите и на България. Тя, милата ни Татковина, умря на 9 септември 1944 г. Комунистите-интернационалисти заедно с техните господари от Братството я утрепаха. Няма как да я възкресите.

Другарите превърнаха страната ни в огромен нужник и изсмукват всяка стотинка от пребиваващите в него. Така е, защото това не е държава, а опит за такава. И експериментът се провежда от… мафията.

„Народът, отучил се да мисли и да работи, нека мре. Той вече за нищо на никого не е нужен.“^[66]

Онова, което остана от България – най-древната държава на земята, вече служи само за подбив в евтини екранни продукции.

Жалко.Боли ме.

Плашат света с нас. Но това е положението, както казват на улицата. Поради все така царуващия комунизъм с всичките му атрибути, в това число простащината, грубостта и насилието.

Тук антикомунизмът, който изисква декомунизация, не се състоя. Какво от това, че комунистическият режим беше обявен със Закон за престъпен, а Българската комунистическа партия за престъпна организация?

Нищо. Защото външно „сините антикомунисти“ се оказаха като дините – червени отвътре…

Законът не представлява нищо повече от декларация. От него произтича само едно нещо: Можете да наричате членувалите в БКП престъпници, без това да им предостави възможност да ви осъдят. Макар на тази разградена територия всичко да е възможно…

Онези, които желаят възстановяване на държавността, възцаряване на справедливостта, равенство пред закона, нов старт на съвсем различна България, биват охулвани от оръфляците на милиционер-социализЪма като „завистливи злобари“, „мразещи“, „некадърници“…

Всеки съди по себе си.

Древните са казали: “Aliter de aliis ac de nobis judicamus” – „не съдим еднакво за другите и за себе си“.

Бог да прости малцината достойни българи и нашата – тяхната и моята – мила майчица България!

За връзка с автора:

mejdu_redovete@abv.bg

 

 

 

 

 

---

+ФорумЪт