И аз – за негласуването

Нормално бе в седмицата преди парламентарните избори те да бъдат основната тема на статии, на разговори. Всъщност основните спорове май бяха не – Кой?, а по скоро – Дали?. Дали да се гласува и защо да се гласува.

Много хора в публичното пространство застъпват идеята за негласуване като начин да постигнем промяна. Дори много от близките ми хора предпочетоха да пасуват, вместо да упражнят правото си на глас, което за мен лично е не просто нелогично. Подобно послание ми звучи като един социален оксиморон. Когато се иска промяна на статуквото, според мен, трябва това да се случва с логично последвала смяна на управлението, управляващите и механизмите на управление. Не ми е ясно как една промяна би се осъществила при масова изборна пасивност. По мое мнение, призоваването към негласуване е призоваване към обществена и лична безотговорност. От друга страна не виждам как негласуващите биха имали моралното право на недоволство и протест.   Недоумявам – как след толкова години ходене за риба, на излет или просто дремене пред телевизорите в изборния ден, на българинът не му стана ясно, че бъдещето си е в неговите ръце и, че негласуването не е наказателен вот. Негласуването е израз на съгласие с провежданата политико-социална линия. Негласуването не е бунт, негласуването е доброволно отказване от право на бунт, от право на обществено-гражданска позиция, от право да изискваш промяна. Така мисля аз. И мисля, че именно пасивността е тази, която позволява говорене от типа на това, което разбуни духовете преди броени дни, то вменява усещания у определени политици, че тяхната несменяемост и неизменност е неоспорима.