Loading...
От споделено омерзение гербери и реформатори преминават към конструктивно смирение и определено то е за добро
Писна ми да чета и слушам разсъжденията на разни дървени философи, които се свеждат до едно – евентуалната коалиция между ГЕРБ и Реформаторския блок е предварително обречена.
ГЕРБ щял да задуши в прегръдката си реформаторите, двете партии щели да се обезличат заради компромисите, които трябва да направят, ситуацията в държавата е прекалено сложна и опасна, за да рискуваш с управлението. Ерго – да вървим направо към нови избори…
По-голяма и вредна глупост от тази трудно мога да си представя, защото задълбочаването на хаоса ще направи проблемите още по-трудно преодолими, ще позволи на няколко крякащи малки партии да вдигнат опасен шум в защита на небългарски интереси, а ДПС да се установи трайно като втора политическа сила в страната. Такава е сега реалността! За щастие, ГЕРБ и основните партии от РБ са членове на Европейската народна партия и дали под външен натиск или в резултат на сходни резултати от анализите са на път да постигнат коалиционно споразумение за съставяне на правителство. Ако към тях официално или не се присъедини и Патриотичният съюз, конфигурацията може да се окаже по-стабилна от очакваното.
Границите на компромиса
Самият факт, че веднага след изборите ГЕРБ предложи и започна консултации с всички парламентарно представени сили е прецедент с голям плюс за българската политическа практика. Смехотворният отказ на „Атака“ да се включи в обсъжданията във възлов за държавата момент си е за нейна сметка.
От първия кръг на разговорите се появи новина, която беше неглижирана от повечето медии, но си е новина отвсякъде: партии с диаметрално противоположни идеологии и политически платформи се изслушаха коректно и сякаш изведнъж намериха допирни точки по някои от важните за страната проблеми. Говоря за АБВ и БСП, естествено. В характерния си стил да гледа с поне два хода напред, дори ДПС обеща да даде 300 дни на бъдещото правителство, да покаже какво може. В превод това означава, че далеч не е речено бъдещото правителство да бъде априорно нестабилно и че е твърде рано да се правят каквито и да било прогнози за неговия скоротечен провал. В крайна сметка ми се струва, че определящи, за евентуален успех ще се окажат именно разумните компромиси от всички страни, но за да бъдат те разумни, всяка партия трябва ясно да изложи границите, които не може да си позволи да премине.
В този смисъл вчерашните разговори между лидерите на ГЕРБ и реформаторите дават надежди. Не е приемливо БСП да бъде в управлението, самата партия има нужда от време да намери себе си. ДПС явно си е направило сметката, че му е по-изгодно временно да се оттегли крачка назад, а за ББЦ и „Атака“ е излишно да говорим. Но нека не забравяме, че границите на компромиса винаги са функция от поставените цели и от политиките за тяхното постигане. А разговорите за целите и политиките предстоят.
Подводните камъни
Те безспорно съществуват и проличаха не толкова по постигнатото съгласие в различни сфери, колкото по тематиката, която не беше засегната в първия кръг на преговорите. На пръв поглед става дума за познати и принципни неща – повече или по-малко държава в икономиката, плосък или прогресивен данък, запазването на бюджетния дефицит под 3% или превишаването на европейската норма с цел даване на глътка въздух за бизнеса, с цената на нови заеми… Типичен сблъсък по оста „ляво – дясно“. Но онова, което поне мен ме тревожи най-много, е фундаменталното различие по линията между евроатлантизма и евразийщината на Путин.
Бойко Борисов, примерно, още в началото на разговорите посочи, че не иска да му натрапват темата за отношенията с Русия. Той може да не иска, но никога и никой български политик не е успял да избяга от нея. Наистина, БСП и АБВ не поставиха под въпрос сегашния избор на България като член на ЕС и НАТО, но от друга страна ясно заявиха намеренията си за осъществяване на руските енергийни далавери „Южен поток“ и „Белене“. Тяхното реализиране при сегашните условия би било в пълно противоречие с декларираната им привързаност към евроатлантизма.
Вчера руският политически анализатор Максим Жаров апелира чрез близка до Кремъл медия Русия да присъства по-активно у нас. „Да задействаме технологиите на „меката сила“, призовава той, да влияем върху политическия живот в България“. Какво разбира руската пропаганда под „мека сила“ не знам, но за мен най-разумният превод е открита намеса във вътрешните работи на страната ни и то чрез рубладжийската пета колона в българската икономика и политика. Използването на близки до властта медии и на скандално известни политици за изказването на това, което висшето ръководство в Кремъл мисли и възнамерява да прави, но не може да си позволи да каже директно, е изпитан похват, демонстриран за последно при анексията на Крим и в Украйна. Затова нека бъде пределно ясно – позицията на щрауса по отношение на руската тематика е не просто уязвима и неуместна, но и опасна за държавата.
Колкото до премълчания засега проблем с КТБ, с който бъдещото правителство и съдебната власт трябва светкавично да се заемат, струва ми се, че компромисно решение в рамките на закона по-лесно ще се намери.
Отговорността на реформаторите
Склонен съм да простя на сините лидери пуешкото им поведение и глуповатите им претенции спрямо потенциалните партньори веднага след изборите. Те сякаш бяха най-изненадани и съответно опиянени от успеха, който реално постигнаха. Но сега, дай Боже като участници в бъдещото правителство, те трябва да бъдат истинския гарант за прозрачността на управлението, за стартирането на закъснелите реформи, за защита на върховенството на закона и най-вече за изчистване на името на страната ни като лоялен и активен съюзник в рамките на ЕС и НАТО. Не на последно място, освен партньори, те трябва бъдат разумен коректив на политиките, които мнозинството на ГЕРБ ще иска да провежда.
Да, всичко това е огромна отговорност, но точно тя е истинската гаранция за бъдещо трайно участие на десните партии във властта.
