Loading...
По няколко причини. Първата е, че България е може би една от страните в Европа, в която профсъюзите са най-тясно приобщените (разбирай инкорпорирани) в системата на държавната власт. Заради така наречената система за социално сътрудничество. Тя бе създадена в началото на 90-те години и моделът, с някои дребни промени, е запазен и досега.
Оставя само да добавя, че тази система бе въведена много преди приватизацията, т.е. още по времето, когато предприятията бяха държавна собственост. И съответно се съотнася към съвсем друго време и към архаични практики, прилагани в държавно дирижираната икономика.
Втората е, че под благовидната форма на социалното партньорство, влиянитето на профсъюзите разпростряно и институциолизирано на твърде широк фронт. Днес те имат огромно влияние върху пенсионната и здравната система, участват в редица трипартидни органи, включително в така наречения Сребърен фонд.
Третата е, че за разлика от политическите партии, които периодично трябва да минават през народния вот, за синдикатите избори няма. Синдикални избори у нас не е имало през изминалия четвърт век. На всичкото отгоре е публична тайна, че профсъюзната плътност нас, т.е. броят на членуващите в синдикати е забележително ниска – под 10 процента от заетите в страната. При това огромната част от тях са в още съществуващи държавни структури, като например „Български пощи“, в държавната администрация и сред заетите в бюджетната сфера (учителите, например).
Четвъртата е, че системата за социално партньорство и критериите за предоставяне на статут на представителност на практика изключват появата на други влиятелни профсъюзни организации на национално равнище. КНСБ и КТ „Подкрепа“ са монополизирали колективното договаряне и присъствието си в държавните органи.
Ето защо няма какво да се чудим, че синдикатите решават съдбините на българските пенсионери. И не само на тях. Те определят съдбата и на днешното активно поколение, по-голямата част от което ще живее в същата бедност, в каквото пребивават сега техните бащи и майки.
И всичкото това, по причина, че всяко българско правителство иска да си има синдикати. Последните, пък на свой ред искат да си имат правителство.
Крайният резултат, че функцията на синдикатите е обърната с главата надолу – вместо да защитават правата на хората на наемния труд, те защитават правителствената политика в областта на труда, трудовия пазар и социалното осигуряване.
Не е ли време за реформа и в тази сфера?
