Loading...
Струва ми се, че като се погледне в огледалото сутрин, Миков вижда Станишев. И още дълго ще го вижда, но…
Годината 2014-та беше черна за БСП. На парламентарния вот листите на партията бяха подкрепени от почти два пъти по-малко избиратели спрямо 2013 г., едва 505 хиляди, а резултатите от евроизборите бяха още по-трагични – 424 хиляди гласа. В резултат парламентарната група на БСП „удари дъното“ с жалките за червените амбиции 39 депутати.
За сравнение – след катастрофалното управление на Жан Виденов през 1997 г. партията разполагаше с 58 народни представители.
По традиция резултатите от анализа на причините за загубата потънаха в черната дупка на „Позитано“ 20, а плахо заявените предначертания за промени приличаха повече на мисловни гърчове, отколкото на ясно заявена политическа решимост за нов курс на партията. След всяко афиширано намерение за действие на БСП неминуемо следва запетая и многозначително „но“, което обезсмисля самото намерение. За социалистите сякаш всичко извън тях е под условие и то до степен, която превръща самата БСП в партия под условие.
Проблемът с идентичността
Вече 20 години след великолепната метафора на Стефан Продев за червените бабички и червените мобифони БСП продължава да се лута в лабиринтите на собственото си минало и мъгливото си бъдеще. Станахме свидетели на безпрецедентно откъсване на партийната върхушка от членската маса и симпатизантите.
На фракциониране в самата върхушка.
На пряк сблъсък между „червените фараони и богатите младоци“.
На антагонистично противоречие между лявата фразеология и дясната политика.
На опити за абсурден баланс между съюзническия евроатлантизъм и путиновото евразийство.
На несполучлива симбиоза между ярко опозиционно поведение и принудителната подкрепа за неизбежни управленски действия.
На желанието на новия председател Миков да се еманципира от наследството на Станишев и липсата на партиен алгоритъм как да стане тая абракадабра.
На прехвърлянето на вината за проваленото управление върху доскорошните партньори в лицето на ДПС и „Атака“, със запазването на опциите за общи действия срещу ГЕРБ и реформаторите.
Мога да продължа до безкрай, но не е необходимо, защото БСП ще продължи да се лута, докато не се обърне към миналото си, докато не приеме престъпното минало на БКП за свое, както прие номерацията на конгресите й, а след това да се извини на целокупна България за вината си, но без мезетата и да се превърне в модерна социалистическа или социалдемократическа партия, като посестримите си в ПЕС. Много трудна работа е това, защото ядрото на членската маса на БСП все още се състои от застаряващи откровени болшевики със Сталин в сърцето, с щампована петолъчка на челото и със залпа на „Аврора“ в ушите. И защото преобладаващата част от ръководството на БСП е много по-близко до определенията „назначен капиталист“ и „олигарх“, отколкото до „водач на народните маси“.
И над всичко изброено до тук тегне сянката на партийните династии.
Противоположният съюз „НО“ и миналото
Наскоро изявеният депутат от БСП Атанас Мерджанов каза нещо несвойствено банално за него: „Търсим начини за повишаване на доверието в БСП чрез редица организационни мерки и механизми“. С две думи – нищо не каза, защото сам знае, че доверие се печели не с „мерки и механизми“, а с откритост, честност, признание на греховете и разкаяние – да не опра до „катарзиса“ на Станишев. Същото демонстрира и Миков – ще подкрепим това, но… Следва условие. Ще се противопоставим на онова, но… Следва застраховка. Ще търсим вътрешнопартийно обединение, НО… как да се загърбят личните и династичните интереси…
Затова споменах за обръщането към миналото. Без разкаяние за престъпленията на БКП, от атентата в черквата „Света неделя“, през избиването на цвета на нацията в първите месеци след деветосептемврийския преврат, през възродителния процес та до умишленото саботиране на демократичните промени след 1989 г., е невъзможно БСП да се промени и модернизира.
Разкаяние, но не като гарнираното с фалшива целувка извинение за възродителния процес на Станишев пред Местан, а дълбоко осъзнато разкаяние без „НО“- та и оправдания от типа „такива бяха времената“.
Защото тогава може да са били, но сега не са. А точно сега нереформираната БСП построи посткомунистически капитализъм по свой образ и подобие – брутален, безскрупулен, без страх от Бога, основан единствено на стремежа за превръщане на политическата власт в икономическа, за да се обединят двете след това в могъща олигархична власт по руски образец.
Всъщност БСП има шанс, но надали ще го използва. Този шанс се крие в подкрепата на радикална реформа на съдебната система, като основна причина за неблагополучията и провалите на държавата през последния четвърт век. Без страхът от Бога единствено страхът от правосъдието можеше да озапти алчността на новоизлюпените червени капиталисти и те се застраховаха още в началото – веднъж с решенията Кръглата маса, и втори път – с новата конституция. Затова най-краткият път към връщане на доверието за БСП минава през подкрепата за съдебната реформа. Това е не само чистилище, това е нейният шанс да излезе от сянката на „НО“-то, от сянката на червените династии и от най-тежката сянка – на собственото си минало. И разкриването на истината за престъпната далавера КТБ и мистерията около Сертов би било първа стъпка във вярната посока. Би било, но…
Снимка: БТА
