Loading...
Ма то било могло, бе…Ма ти било могло, значи. Могло било значи един политик и то не какъв да е, да каже обосновано и убедително защо е против падането на санкциите срещу Русия. И най-вече смело да го каже.
Както го направи Плевнелиев на прощалната си пресконференция. Чест и почитания, господин Плевнелиев.
И нека сега сравним неговото с изказването с това на един друг пресен-пресен политик, направено само три-четири дена преди това. Политик когото измъчената и препатила демократична общност натоварва с поредните си, ако не и последни надежди.
На въпрос на водещия в едно радио:
– Представяте си санкциите да паднат, ако Русия върне Крим или нещо друго?
Същият този обрамчен с последните надежди на измъчената и препатила демократичната общност политик отговаря. /Чуто и „свалено“ буквално/
Начало на цитата :
„Представям си санкциите да паднат тогава, когато се постигне… ъъ… такова решение. Дали това ще включва връщане на Крим или някакъв друг…ъъ…има… ъъ ен на брой…ъъ…възможни режими на такива ъъ… територии познати, въпросът е… ъъ…, да се стигне до то тази ситуация с Крим да се върне на полето на международното… ъъъ… право, по начин който не създава прецедент, който след това да ерозира принципа на нерушимост на границите, включително за България. Защото това е нашият насъщен интерес на България. Ъъъ… всеки един от нас може да си мисли каквото иска за Путин, добър ли е той, лош ли е, харесва го, не го харесва… ъъъ… ъъъ…руските граждани имат право на… ъъъ… ъъъ…, така на свойта… ъъъ… на свойта политика… да мисли за Тръмп, да мисли за всички политици. Но ние сме длъжни преди всичко да мислим за България. За България е важно ние да знаем, че нашите граници международното право ги гарантира по начин, който не позволява утре някой да дойде да ни каже „Кърджали е в мойто сърце“ и следователно трябва да влезне и в моя джоб“.
Край на цитата.
Голямо „ъкане“, значи, голяма мъка…
Защо, бе защо.
Защо „представям си санкциите да паднат…ъъъ…когато се постигне такова решение“
Тоест представя си значи, че санкциите ще паднат, когато паднат. А вие можете ли да си представите такова небивало нещо – санкциите да паднат, когато паднат. А?
Защо бе, защо?
Защо са тия криволици, това извъртане, тази обтекаемост, тази предпазливост, това снишаване и прегърбване.
Че ти, братко, сега засега, между нас казано, от политическа гледна точка си нищо особено. Нито си премиер, нито президент, нито председател на народното събрание, дори народен представител не си. Ти си началник на новопоявила се партийка, която я влезе, я не в парламента, я има някакво влиянийце върху политическия ни живот, я не. Сега му е времето да проявиш твърдост и смелост, да произнесеш на глас онова, които другите тайно си мислят, да се утвърдиш като водач и политик, а не като чиновниче. Сега му е времето, когато нямаш особени отговорности и няма с кого и какво толкова да се съобразяваш.
Защо се скумросваш, от какво се притесняваш?
Защо бе, защо. Защо нашите политици замират и треперят като зайци пред боа стане ли дума за Русия. Дали пък това не е някаква си изконно българска мижитурщина. Както рече някога Радой Ралин „ Беше време турско, дойде време мижитурско“
За Русия те питат братко, не за Кърджали, къде забиваш отговора си в другия край на въпроса, кому е нужно подобно изхлузване.
За ония путиняци, дето усвояват рубли всичко е ясно, не за тях става дума, а за „наш,те“
Защо бе, „наш,те“?
Следвате простолюдските настроения, може би, не искате да губите гласове може би, нагаждате се към „ситуацията на положението“, може би боите се да не ви намразят?
Ама как тогава ще правите реформи бе, другарчета. Няма реформатори, които да не са били мразени, поне във времето, когато са правили реформите си – като се почне от Петър Първи, мине се през Селим Трети, Стефан Стамболов и Кемал Ататюрк и Маргарет Тачър, та се стигне до оня, който по думите на Евгений Дайнов „вкара с шутове българите в Европейския Съюз и НАТО“ – всички те са били мразени.
Мразени са били, защото като тръгне стадото нанякъде, най-често към пропаст или урва, не са се тъпанчили пред него ужким го водят та да се сурнат барабар с него в урвата, а са го отбивали към правия път с убедителност, твърдост и смелост / а някога понякога и с гьостерици/.
Нейсе. Свикнали сме. Май и тоя път няма да го бъде. Още ще има да се мъчи и пати измъчената и препатила демократична общност. А пък за Плевнелиев – чудесната изненада, доброто изключение – още веднъж чест и почитания.
