Loading...
Не съм злоблив човек. Не съм и злопаметен. Мога да поискам прошка, ако съм обидил някого или обратното – да простя, ако съм потърпевш.
Има, обаче един проблем, на който от години търся решение. А как да постъпя в случаите, когато аз съм само един от милионите потърпевши?
Ето, например миналата седмица ме поканиха в сградата някогашния Институт по социология, където на 6 декември 1989 г. вечерта бе учреден СДС. Мислих, мислих и отидох. Казах си: хора сме, годините си вървят, периодично героите от онези времена се преселват по-добрия свят. Не е зле да се видим, защото с някои от тях може да ни е за последно.
На „Московска“, пред входа на Института, струпани трийсетина човека. Първият, с когото се здрависвам е Волен Сидеров, после Петьо Стайков, сетне Константин Тренчев. От там нататък Ивайло Кутов, Ивайло Трифонов, Стефан Стоянов, Сашо Каракачанов, ексминистъра Никога Пушкаров, когото не съм виждал поне от двайсет години. И.т.н.
Малко след това си тръгвам обратно по „Московска“. По пътя ми звънят от Нова телевизия – няма ли да се върна за снимките в мазето на Института. Обяснявам любезно, че не мога. И знаете ли защо? Защото не мога да седна на една маса и да си припомням миналото с хора, които смятат, че сме успели. Аз мисля тъкмо обратното – ние се провалихме. Ние лидерите, а не улицата.
Знам какво е да си сам сред чужди, знам и какво да си сам сред свои. Повярвайте ми… второто е неизмеримо по тежко и дори унизително. Тема на този провал е и книгата ми „ДНК на прехода“, която се надявам скоро да излезе.
Би било добре, ако историята приключва тук. Уви! Вчера вечерта хвърлих едно на предаването по Канал 1 на един от тогавашните учредители в СДС – Емил Кошлуков. Отврат! Слугинаж отвсякъде. Ето защо историята продължава.
И си мисля, че нямаме никакво право да прощаваме.
Ама никакво!
