Loading...
I. ПОСЛУШЕН ЦВЯТ
Нямам име. Само коса и цици. И погледите на хиляди мъже. През мен. Въздух, който всеки моделираше така както му е удобно. Давеше образ на желанията си. Без плътските. Там си бях аз. Празна и куха. Като буркан, който чака да го напълниш. Нямам име. Само коса и цици.
Не съм виновна за живота си. Той просто така ме намери. С раждането си оправдах всичките си неволи. Несгоди. И липса на щастие. Къде е това щастие… Уморих се да го чакам. Рисувах го със пръсти по замъглените от зимата прозорци на рейсове, трамваи, по колите на мъжете водещи ме някъде. Някъде където да забравя колко съм уморена.
Не съм курва, но ми харесва да се мисля за такава. Особено когато съм наранена. А толкова много ме раниха. Оставиха белезите на желанията си на мойте устни. И въпреки това съм красива. Все още. За това ме обичат. Влюбват се и шепнат мойто име. Това е моята молитва, молитва за мен.
Счупиха ме. Някога отдавна. Нямах сили да се събера. Парчетата оставих други да напасват. За това ме обичат, защото съм счупена. Искат да могат да ме поправят. А аз трябва сама. Знам го и ме е страх. Страх ме е да бъда цяла. Не знам как ще изглеждам. Дали пак ще съм хубава? Желана? Дали ще съм млада? Усмивката ми ще се стопи ли в сиво ежедневие на скука?
Искам го. Толкова много бях нежелана. Сърцето ми, моето хубаво сърце, момичешко невинно. Помня лицата им. Присмеха. Погледи весели, мъничка аз. Исках да съм принцеса. Просто принцеса. И го постигнах. Победих себе си. Разцъфтях и им показах. И все още не им пукаше. Толкова трудно постигнах всичко, без ничия помощ – сама. Винаги без ничия помощ. Сама. И пак не им пука. Но и вече на мене за тях.
Моето щастие… Слънцето. Рисувам, рисувам, рисувам. Не виждам любов в лъчите. Няма я, знам, че я няма. Лъжа се, че е там. Или, че ми е ненужна. Не е край. Няма да умра, боже няма да умра. Не така. Ще живея! Ще дишам! Ще летя! Не зная как, но ще летя. Не искам да спя. Ами ако не се събудя? Ако не се събудя никога вече?
Какво е моето щастие? Богиня в очите на вълци? Самотници с нежни сърца. Псевдо богове във своите малки вселени. Страхуващи се да ме пуснат. Да не останат сами. Без мечти. А моя бог, мойто момче… То е толкова силно. Така съм кротка. И толкова плача. Това ли е моето щастие? Хора… Накарах ги да се чувстват значими, важни за мен. С толкова малко внимание. Просяци! Толкова мъничко искат, а толкова много раздадох. Защо са ми? Слаби са те! Слаби! Мойто момче то е толкова силно! Така ме обича!
И аз обичам. Искам да обичам. Обичах преди. Сега ме е срам. Не съм малка, защо да обичам? Кога танцувах под дъжда? Танцувах ли изобщо? Сън ли е? Кога пораснах? Когато ме удариха за първи път? Или последния? Надявам ли се още? Може ли да бъде друго? Къде съм тръгнала? Забавно ми е! Забавлявам се. Хубаво ми е бе. Не, наистина ми е хубаво. Ако го няма това какво ще правя? Къде ще ида? Тук ми е мястото. Срещи, раздели, но винаги тук. Тук ми е хубаво. Имам бъдеще. Може дете. Мое малко момиченце. Без мойте неволи. Обичано! Винаги! Тук ми е хубаво. Дори да не стане. Не знам… Ще стане ли? Искам ли тук? Има още. После още. Рано е сега. Хубаво ми е. Топло. Така се намръзнах. Пролет моя, моя малка пролет…
Обърках се. Къде съм? Защо са ми бели стените? Искам навън! Искам навън! Ще слушам! Моля, ще слушам! Моля, искам навън!
2010
