Loading...
Той ми е приятел, откакто се помня. За да съм по-точна – от втори клас. Израснахме заедно, съвсем заедно. Моята майка му беше като майката, която загуби твърде рано и у дома се чувстваше у дома си. Приятелките ми го намираха за мноого готин, за мен беше единствения брат, който някога съм имала. Синеок, чаровен смотаняк, брат ми. Той. Вечно се влюбваше. Някак си не можеше без да е влюбен. Нямаше да се чувства цялостен. Влюбваше се силно, драматично и обречено. Тя все беше идеалната – красива, умна и неизменно много добра. Добротата, за него, беше задължително условие за влюбване. Влюби се във всичките ми приятелки, несподелено. Също така несподелено се влюби и в момичето, което всеки ден се качваше на неговия автобус с цигулка в ръка. Всяко влюбване го зареждаше сякаш с нова енергия за любов. Един вид сърцето му биеше, благодарение на влюбванията. Обаче след като поредната ЕДИНСТВЕНА, която той естествено наричаше единственаТА, окончателно му разби сърцето, Той откри Бог и Нея.
Тя беше момичето, което не караше сините му очи да греят, Тя го оставяше да се наспи, тя не го правеше по-висок и по-възвишен не ставаше, когато й говореше.
След години разбрах, че дори не й е разкрил и изумителните си сладкарски умения. А той, повярвайте ми, обожаваше да прави разни торти, да експериментира, доставяше му истинска наслада. Беше стихия в кухнята. Дори понякога ме вбесяваше с умението си да нацапа всички възможни налични съдове, след което да ми заяви пред препълнената мивка – аз направих тортата, ти ще миеш! Егати, та аз дори не обичам сладко!
Както и да е… момичето, което не караше сините му очи да греят не след дълго стана негова съпруга. На сватбата му плаках, плака и той… Не знам дали плачехме за едно и също нещо, вероятно никога няма да разбера. Полският католически свещеник ги благославяше, а иначе наситено сините очи на брат ми гледаха напред, обезцветени. Все се надявах с течение на времето да придобият оня искрящ цвят, с който ме пронизваха, докато като картечница ми разказваше за поредната идеална. Не, в този щастлив миг бяха като стъкълца – прозрачно сини, чак призрачни. Чужди.
Годините минаваха, почти не се виждахме, така се стекоха нещата. Момичето и не ме харесваше и не ми харесваше. Не го усетих като загуба. Всъщност, някак си нормално ми се стори. С детството си отиват много неща и много отношения. А братът си е брат, независимо виждаш ли го или не, одобряваш ли го или не. Този вид чувства са обречени на някаква непреходност и на безвремие.
Един ден, както си вървях, безметежно отдадена на финансови разхищения, вместо в поредния магазин, попаднах в мъжка прегръдка. Защо съм си сменила мобилния, ама от кога съм си тук, ама защо, ама как. Ужас – все такава картечница си беше. Успях да се откопча и да го разгледам – безупречен костюм, Boss, обувки, в които се оглеждаше изненаданата ми физиономия. Нямаше и следа от смотаняка. Все така синеоко ми се радваше един елегантен, видимо успял в живота, привлекателен млад мъж. Докато се усетя вече седяхме в близкото кафе и той говореше ли говореше. И се започна – по телефона, по и-мейла… Тя не е идеалната, оказало се, че и забавна не е. И, че единствено Бог ги сближава и децата. Прекрасни деца. Тя обаче е прекалено обикновена, прекалено занемарена, прекалено праволинейна, прекалено досадна, прекалено обсебваща, прекалено обичаща. С две думи – прекалена е. А Той си е все същия – не може без да се влюби. Дори и обикновен колегиален секс, без влюбване не можел. Може би, защото колежката му е кучка, от класа… Или, защото вече самият той е от класа, но ми сподели прозрението си – Тя трябва да е кучка, сестричке, мъжете си падат по кучки, това е.
