Loading...
ЧАСТ I
Вальо се опитваше да избяга, но краката му не го слушаха.
Сякаш от векове тичаше нагоре по покрития със зелена трева склон, а голото скалисто било си оставаше все така далеч. Още миг и покритите със слюнка жълти, остри и криви зъби на мечката ще се впият в плътта му. Вече чуваше хриптивото й дишане, усещаше топлия й дъх върху показалия се изпод разкъсания му панталон глезен. Дробовете му горяха, мускулите по бедрата, с които досега толкова се бе гордял, започваха да се схващат. Имаше чувството, че бяга от началото на света… Не издържаше вече.
Спъна се от едно камъче. Нищо и никакво камъче. Беше покрито с мъх и се сливаше с тревата. Изглеждаше нищожно между мощния дъб от лявата му страна и високата стотина метра канара отдясно, на чийто връх, изглежда, беше кацнало слънцето.
Вальо беше така уморен, че дори не помисли да се изправя.
Само след миг меката, безумно тежка лапа на мечката, притисна тесния му гръб точно по средата.
Той се предаде, примири се със съдбата си. Макар че обичаше живота, помисли, че ще е доста приятно да умре точно в този момент: победен от природата, нямащ време да се отдаде на страховете, които неминуемо щяха да го обхванат, ако чакаше смъртта след дълго боледуване. Какво толкова лошо имаше в това да попадне в безкрайната тъмнина на Нищото – там, където царува Великото спокойствие – и да се рее заедно с безброй други души!?
…
Отвори трескаво очи и машинално посегна да потърси ръката на Огнян. По лицето му се стичаха едри капки пот. През последните седмици постоянно го измъчваха кошмари и имаше нужда от силния мъж до себе си.
Но сега него го нямаше. Вальо трескаво опипа мястото, на което снощи си беше легнал Огнян. Чаршафът беше студен, от партньора му в живота нямаше и следа.
Вальо погледна стенния часовник, който тиктакаше безметежно над боядисаната в бледозелено врата на спалнята. Той мразеше всичко, което се намираше зад тази врата. Спалнята беше неговото място. Тук се чувстваше себе си.
Стрелките върху фосфорециращия циферблат показваха три и половина. “Да не е спрял?”- запита се Вальо и машинално се извъртя към прозореца. Прозорецът обаче приличаше на черна дупка, поглъщаща светлината, а часовникът не можеше да е спрял, защото в тъмната стая се чуваше равномерното му тиктакане-тик-так, тик-так.
Младият мъж се уплаши. Неясно чувство на тревога нахлу с гръм и трясък в нежната му душа. Той окончателно се събуди, припряно затърси с треперещи пръсти ключето на нощната лампа. Ярката светлина го заслепи, но веднага след като свикна с нея, той погледна към мястото на Огнян.
Едно омачкано листче хартия още повече засили тревогите му. Вальо бавно го взе в изящната си ръка с тънки, дълги пръсти.
Изведнъж му стана студено. Дали от лошото предчувствие, което се беше загнездило в душата му, или от това, че още не бяха пуснали парното? Зимата, с нейната досадна меланхолия и ужасяващи температури беше дошла много рано през тази година. Вальо не се побъркваше през този сезон, само защото той бе свързан с една от най-големите му страсти: ските.
Той затвори очи и бавно разгъна хартийката. Отне му около пет минути докато събере смелост да я погледне. “Уморен съм от теб. Искам да остана сам и да обърна внимание на себе си.”
Грозният почерк винаги бе придавал допълнителна мъжественост на Огнян, поне според Вальо. Сега обаче, разкривените едри букви му се сториха като чудовища с отворени челюсти и той се сви на кълбо, прегърна мършавите си колене и тихо заплака.
Толкова изведнъж му дойде! Тъкмо беше издал първия си албум с джаз музика и нещата около него, изглежда, започваха да се подреждат… И Огнян да го изостави точно сега! В най-важния за него момент!
С насълзени очи Вальо стана от леглото и облече най-топлите си дрехи. Изскочи от апартамента, който родителите му му бяха завещали преди да починат – много отдавна – и след като слезе по стълбите, изхвърча от входа. Затича се към брега на бурното зимно море и спря чак когато остана без дъх. Светлините на кея вече се виждаха. Стигна до него и, облегнат на парапета, се загледа в черната като катран вода, изпълнена с отблясъци на крайбрежни лампи.
Вълните блъскаха яростно и поръсваха солени капчици по лицето на Вальо. Те се смесваха с не по-малко солените му сълзи и се стичаха по изпитите му скули. “Искам да се самоубия”- повтаряше си той, сякаш се стремеше да се убеди в думите си, но знаеше, че е прекалено слаб за такава постъпка.
Вятърът проникваше до нежната му кожа и го караше да се наежва и инстинктивно да се свива в топлото си палто. “Какво ще правя сега? Как ще се справям с живота без никой близък?”- питаше се Вальо без да открива какъвто и да било отговор.
След около половин час той тръгна обратно към дома си. Краката му бяха несигурни, а сърцето му беше свито като сушена слива и се беше превърнало цялото в тъга. Главата му беше клюмнала на гърдите му и той пристъпваше машинално.
Стресна го автомобилен клаксон. По мокрия асфалт изсвистяха спирачки и Вальо уплашено се затича към отсрещния тротоар. Зад гърба му извика шофьорът:
-Къде гледаш бе, педал мръсен? Ще ме вкараш в затвора! …
Разстоянието и поривите на вятъра заглушиха продължението на врязващите се като нож във Вальо обиди. Той изкачи задъхано стълбището до дома си и отключи. Ключалката изтрака зловещо и зад вратата зейна тъмният коридор.
Вальо не си направи труда да светне и се тръшна на дивана в огромния хол. Потънал в спомени за последните три години, които беше прекарал щастливо с Огнян, той не усети кога заспа. Този път не сънува нищо.
…
Събуди го звъненето на телефона. Той подскочи като опарен и се докопа до слушалката за по-малко от секунда.
-Да, Оги?- гласът излезе от устата му леко дрезгав и с трепереща нотка.
-Ей, Вале! К’ъв Оги сънуваш, бе?- отговори му боботещ глас отсреща- Ела да ме ‘земеш. Нали се разбрахме!? На ж.п. гарата съм. Чакам те!
След тези думи събеседникът на Огнян затвори телефона.
Вальо последва примера му се отпусна назад и потъна в мекия кожен диван. Нямаше представа кой се обажда. С никого не се беше разбирал да го чака на гарата. Той дори не контактуваше с почти никого в последно време! Но все пак гласът от телефона му се струваше смътно познат. Изтормози мозъка си, но успя само да си спомни, че май беше говорил с някого по телефона наскоро. Но какво и с кого?
Скоро Вальо реши, че е редно да отиде до ж.п. гарата и да разбере каква е работата. Беше си облечен от среднощната си разходка, така че, след като пооправи прическата си, излезе. Времето беше мрачно и ръмеше леден дъждец. Той взе такси.
Шофьорът заговори за някакви евреи, които управлявали света и го водели към неминуема гибел; за Хитлер, който унищожавал евреи с газови камери; за това как би постъпил с тях той, дебелият, злобен таксиметров щофьор, ако бил президент.
На Вальо му писна да слуша, но поклащаше разсеяно глава в знак на съгласие, когато нежеланият му събеседник го поглеждаше, за да разбере каква реакция предизвикват думите му. И без друго Вальо не беше по споровете, а какво оставаше за сега, когато имаше чувството, че светът се е сгромолясал върху него! Стигнаха до голямата, неприветлива сграда на ж.п. гарата. Вальо плати очевидно надутата сметка без да възразява и запристъпва бавно към входа, като се опитваше да съсредоточи мислите си върху ситуацията. Кой можеше да е загадъчния гост? Вальо бе доста подреден човек и записваше старателно в тефтер, който винаги носеше със себе си, всичките си ангажименти. Докато вървеше, прелисти този тефтер още веднъж, но в него нямаше и помен за среща с някого на гарата.
СЛЕДВА
