Loading...
ЧАСТ IV
На другата другата сутрин измъкнаха Вальо толкова рано от леглото, че дори и той избълва една две ругатни. До развиделяване си беше мислил за онази вечер, когато май беше звъннал мобилният му. Вечер преди две седмици. С Оги си прекараха вълшебно, пиха вино на терасата в една от последните топли нощи и дори си позволиха да попушат джойнт.
Към 11 часа купонът вече беше в стихията си. Вальо беше полупиян, но Стоил не го оставяше и буквално му наливаше ракия в устата.
Изведнъж Пенята се изправи и, протягайки напред чашата си толкова рязко, че разля половината й съдържание, изрева с пълно гърло:
-Наздраве за Вальо Скиора!
Всички нададоха истеричен пиянски вой и завикаха един през друг:
-Да живее!
-Вечна дружба между пиринските и варненските скиори!
-Ура!
-Мога да карам!- каза тихо, но твърдо Вальо.
-Не мо’еш! – изрепчи се Пенята- Екипа е нов, ските са нови. Купил си ги и си си ги донесъл направо у гардероба.
Вальо скочи като ужилен. Алкохолът и нервното напрежение си казваха своето и дори той започваше да се ядосва. Отиде до гардероба и с тропане и блъскане извади ските и екипировката. След това ги повлече към мястото, на което седеше Пенята.
-Виж бе, цървул! – каза той и показа ските, по долната част на които имаше миниатюрни драскотини. Костюмът и обувките също бяха едва забележимо захабени.
-Кой е цървул бе, рибо!? – изкрещя Пенята, но се осъзна и до други последствия не се стигна – Значи си ги ‘зел от некой втора употреба- добави той и пиянският смях отново загърмя по-силно от чалгата в касетофона.
Краката на Вальо омаляха от безсилие и той тупна на стола си и остави всичко, което държеше в ръце да се смъкне на земята. Наля си пълна чаша ракия и се опита с нея да прокара грубото отношение, заседнало в гърлото му. Преглътна ракията и очите му заблестяха, но този път не защото се насълзиха от пиенето, а от радост. Той скочи от мястото си и каза с решителен тон:
-Ей сега ще ви докажа, че мога да карам! – наведе се с клатушкане се, събра екипировката, след което я повлече и се затвори в спалнята си.
Гостите се поогледаха един друг учудено, но си помислиха, че той се шегува и продължиха с наздравиците.
След няколко минути вратата на спалнята се отвори и те ахнаха. Първо се показаха две ски, които тропаха по паркета. След това се излезе и Вальо в целия му блясък – пълна ски екипировка, която му прилягаше точно. Бе сложил дори шлем и очила.
-Добре де, никой не е казал, че не мо’еш да се обличаш. На т’ва мо’е и да те е научил баща ти.- заяде се пак Пенята – Казах, че не мо’еш да караш ски.
Споменаването на баща му, с когото той имаше прекрасни спомени и който беше починал толкова отдавна, заби последния пирон в ковчега на благоразумието на Вальо. Злополучният домакин изтри с ръкавицата си издайническа сълза, наведе се, взе щеките си и каза с твърд глас, който учуди другите:
-Елате с мен! – после се обърна и се заклатушка като пате към входната врата на апартамента. Спря се за миг, сложи скиорските очила и помоли Стоил да му отвори, защото ските му пречеха. Всички мълчаха и гледаха напрегнато, мъчейки се да разгадаят замисъла на Вальо.
Стоил отвори. В същия момент музикалната касета свърши и касетофона, след глухо изщракване, млъкна.
Вальо излезе и застана срещу стълбището. В главите на всички едновременно се изясни какво е намислил.
-Недей, ше си строшиш ските! – замоли го братовчед му.
-Стига, бе! – добави Пенята – Само се бъзиках!
-Ш’се утрепеш! – обади се Гъза, но Вальо вече беше минал Рубикон.
Той се оттласна с щеките и, преди някой да успее да направи каквото и да е, полетя по мозаечните стълби.
Гостите се затичаха да видят какво ще стане. За кратка част от секундата опитните им очи на планинци съзряха във Вальо перфектната стойка, изящното положение на ските и на ръцете, по които можеш да различиш добрия скиор от начинаещия.
И изведнъж – каква стана тя! Отнякъде изскочи една бабичка. По-скоро от никъде! Как не я забелязаха, че се качва по долното стълбище!? Ей така. Нямаше я, после – щрак! – и е там.
Беше слабовата, прегърбена, с изписана умора на лицето и разширени, опитващи се да доставят повече кислород на слабото й сърце ноздри. Изглежда качването до третия етаж с пазарски чанти в ръце не й се беше отразило добре.
Вальо се опита да избегне сблъсъка, но това беше невъзможно. Той изви ските встрани и се отпусна назад, за да не връхлети с цялата си тежест отгоре й. Ударът, макар и значително омекотен от бързите му реакции, беше съсредоточен около средата на пищялите на бабичката и изглеждаше сериозен. Жената, която гледаше с физиономия на неописуема изненада приближаващия скиор, падна върху Вальо, но не издаде нито звук. Изглежда беше прекалено шокирана.
Най- бързо възвърна самообладанието си Стоил. Той изтича надолу по стълбите, отмести внимателно бабата от Вальо, изправи го и го задърпа към апартамента. С голям труд преодоляха стълбите.
-Влизай вътре и се обади на “Бърза помощ”! След това веднага се преоблечи!- заповядваше Стоил. Всички бяха изтрезнели- Ние ше стоиме при нея и ше кажеме, че така сме я намерили. Дано да се измъкнеме. – той дишаше тежко – Пеня, само да свърши всичко, ше те пребием от бой, къде се заяждаше!
-Ама…
-Млък! – заповяда Стоил и слязоха при бабата.
Хванаха я под мишниците и я поставиха да седне, облегната на стената.
За учудване на всички, лекарите дойдоха много бързо. Бабата все така мълчеше и не беше променила физиономията си на безкрайно учудване. Сякаш беше видяла скиор по стълбите!
-Какво се случило?- попита единият доктор – приличащ на библейски патриарх висок мъж с брада и очила.
-Прибирахме се и я намерихме тука. – заговори Стоил спокойно – Не издава и звук. Сигурно се е хлъзнала и е паднала, защото беше по очи върху стълбите.
Вальо стоеше най-отзад и се беше прикрил зад Гъза, който беше доста по-висок от всички. На бледото му лице бяха изписани мъка и страх.
Лекарите прегледаха жената и внимателно я поставиха на една носилка.
-Какво е състоянието й? – попита с плах глас Вальо.
-Доста сериозно, но ще се оправи. Има фрактури и на двата крака, сигурно е паднала с цялата си тежест на ръба на стъпалото. Има късмет, че сте били вие, момчета. Благодаря ви от свое и от нейно име! – лекарите сваляха жената надолу.
Приятелите останаха на междуетажието и загледаха втренчено как носилката преминава през дворчето пред входа. Изражението на бабата не се беше променило. Нямаше нито следа от болка. Само огромна изненада.
Качиха носилката на линейката, пуснаха сирената и отпрашиха. Вальо и милите му гости останаха още дълго в това положение без да продумат. После се прибраха и седнаха на масата, но никой не пусна музиката и не се смееше. Само ракията вървеше бутилка след бутилка.
-Я да провериме кога има влак таа вечер, а? – предложи Стоил – Сетих се, че требва да се обадим на майсторите утре много рано, че иначе Севден Червото ше ме изпревари.
Обадиха се на гарата. Оказа се, че трябва да бързат и, след обещания, че ще се видят скоро, в които никой не вярваше, Вальо остана сам вкъщи. Той пи ракия с мрачно изражение на лицето докато не заспа на масата.
…
На другата сутрин се събуди в ужасно настроение. Беше го сграбчила познатата му депресия и той се премести до леглото, където остана цял ден. Сменяше каналите на телевизора без да вижда нищо. Мислеше ту за бабата, ту за Оги.
Депресията не го пусна още три дена и през това време Вальо не излезе от дома си.
На четвъртия събра всичките си душевни сили, облече се и изскочи в мрачния, дъжделив ден.
Заобикаля болниците с букет и бонбони в ръка и разпитваше дали преди няколко дни не е постъпвала възрастна жена с познатите ни контузии.
След няколко неуспешни опита на една информация хубаво, русо момиче му отговори положително, усмихна му се и го загледа предизвикателно право в очите. “Колко е лесно да имаш нещо, когато не го искаш” – помисли си Вальо и попита:
-В коя стая е? Мога ли да я видя?
-Не, господине! – отговори момичето, разочаровано от пренебрежението му – Тя вече не е тук.
-Изписаха ли я? – попита Вальо едновременно учудено и разтревожено.
-Не, господине – сините очи на момичето блеснаха с весело пламъче.
-А къде е тогава? – в сърцето на Вальо моментално се настани безпокойство.
-В лудницата
-Как…?
-Лекарите прецениха, че е загубила разсъдъка си защото, когато най-после проговори, и я попитаха какво й се е случило, отговаряше само, че я е блъснал скиор на стълбите на блока, в който живее.
Благодаря ма моите търновски приятели, че ми разказаха тази история, която си позволих да поукрася.
Ако историята изобщо е истинска, съжалявам за бабата от дъното на душата си. Да ти се случи нещо толкова нелепо….
Пак повтарям, ако историята изобщо е истинска, и някой от участниците не хареса “художествените ми измислици”, му се извинявам най- искрено. Просто се опитах да подсиля сюжета, макар че не съм сигурен, че той има нужда от това…
