Loading...
Виждаше я дори в отражението, което се вглеждаше изпитателно в нея от витрината на скъпия магазин. Беше се наместила удобно на дясното й рамо точно до ръба на безупречно изгладената яка на деловата й бяла риза. Играеше си с един кичур, който си беше придърпала от елегантния испански кок. По едно време й омръзна да навива кичура и леко почука на стъклата на очилата с рогови рамки.
– Аз съм тъгата, мога ли да надникна в очите ти? – попита директно без заобикалки.
– Само за малко, да вляза? Може ли?
И понеже не получи отговор, тъгата прие мълчанието за съгласие и се гмурна в очите й, точно между двете черни точици, настанили се в пъстрото. Една сълза се търкулна и се спря на ръба на горната устна, дискретно проблясваща с гланц, ухаещ на горски ягоди.
– Брррр… студено. – тъгата разкърши телце сякаш в опит да раздвижи празния поглед. Не успя. Погледът не трепна. Тъгата се почувства по-самотна от всякога и реши да се гмурне навътре, на дълбокото, към душата, може би там имаше топлина, която да я стопли.
Неочаквано душата се оказа заключена. Потропа деликатно. Нищо. Потропа пак, малко по-силно. Нищо. Накрая започна да блъска с юмруци по вратата (или по нещото, което смяташе за врата). Чу се тихо поскръцване.
– Кой си ти? – една мисъл надничаше през образувалия се процеп.
– Аз съм тъгата, искам да вляза.
– Защо?
– Студено ми е и съм самотна… замръзвам от самота.
– Не може, не допускаме непознати – отговори учтиво мисълта и понечи да затвори.
– Аз не съм непозната – запротестира тъгата обидено – аз съм тази, която тя носи непрекъснато със себе си, която нарежда дните й, която очертава силуета й, която гримира лицето й. Аз съм тази, която тя вижда в огледалото.
– Ти ли си? – заинтригувана мисълта пристъпи напред и вратата (или поне това, което тъгата смяташе за врата) се отвори широко и ярка светлина я обля. Изведнъж тъгата се почувства странно малка, лека и някак си неистинска.
– Значи ти си тази… ами да… аз те познавам, разбира се! – мисълта сбърчи вежди, оглеждайки тъгата от глава до пети – бледото й лице, слабичкото телце, очите, без поглед – ти си тази, която ме спира да полетя, ти си тази, която превръща пътищата й в трънаци, ти си тази, която натежава на раменете й и те се отпускат. Ти си нейният най-голям враг.
– Аз??? – учуди се тъгата – аз не те познавам, ти какво си? Да не би да си пазачът на души?
– Аз съм копнежът.
