Loading...
Да се събудиш призори
и да не ти достига въздух,
да осъзнаеш,
че животът си отива
с една нелепа мисъл
за нещо незначително и тривиално,
което не си успял да свършиш вчера…
А после –
натрапчива сирена на линейка…
забързани сестри…
угрижени очи на лекар с маска на лицето…
внезапна лека болка в слабините
и приглушения му глас: „Това е всичко”…
и как ти става безразлично…
А след това…
Отново дишаш
и спареният въздух в болничната стая
е толкова… прекрасно сладък…
Системата, забучена в ръката
е толкова… приятна и интимно близка…
Мониторът отдясно на леглото
писукайки отмерва пулса ти
показва ти, че още си на този свят,
че още си в играта…
И вече можеш да се върнеш
дори към тъпата нелепа мисъл
за недовършеното вчера,
че има време и това да сториш,
когато се завърнеш у дома…
Да се събудиш призори…
