Loading...
Все по-скучно и все повече липсваше радостта от живота. Приятелите се изтъркваха и разговорите избеляваха като цветна снимка от детството. Работата вървеше скучно, ден по ден, непрекъснато повторение на вече нещо станало. Дори новите познанства идваха, за да напомнят за скуката, обхванала земното кълбо. От работа в къщи и пак на работа.
Вървеше си Евлоги по улицата, подритваше кестените, нападали с отиващото си лято и се присещаше за всички тези случки, които бяха утвърдили мнението му за безполезността на изминалите дни. Едно нещо му се въртеше в главата и въпреки, че и то изглеждаше еднакво безполезно като всичко друго се накани да го упражни щом се прибере.
Мъката по уличните битки и геройствата в армията не му даваше миг покой и той все повече искаше да изпита насладата от упражняването на глупостта си. Решил беше да понашамари жена си някоя вечер. Без повод, просто за едната занимавка.
Прибра се Евлоги и се опита да подхване разговор с Вера.
– Абе, Веро…ти сготвили, бе?
Не последва отговор. Напоследък нещо беше прихванало Вера, беше се затворила в себе си и не беше разговорлива. Даже доста припряно затваряше всеки разговор.
– Ти знаеш ли, че малко съм изнервен и тия твои номера вече ми писнаха? Ще ходя гладен от сутрин до вечер, щото си мислиш, че тия пари ги изкарвам ей така, а?
Мълчанието не го вбеси толкова, колкото това, че жена му продължаваше да сменя каналите на телевизора и той не можеше да се съсредоточи. Стана взе дистанционното и перна Вера по главата.
– Ох, бе…простако, какво правиш?
Евлоги отиде и си легна със все панталоните и чорапите в леглото.
…
Не се получи добре миналата вечер, обмисляше недоволния мъж. Трябва ми нещо по-добро. Повече подчинение искам. Съвсем се е олабила, тази, моята жена. От сутрин до вечер работя, а вече няма с кого и да се напия като хората.
– Ей, Веро, ма! Сготвили тая вечер?
– Сготвих ти. Ама, нали все те няма…не знаех какво искаш.
– Какво си сготвила?
– Боб.
– Абе, сто пъти ти казах, че боб ми е омръзнал! До кога ще те търпя такава? – Евлоги без да мисли обърна два плесника и отиде да си легне. Почти си събу панталоните но само до глезените.
…
Значи, сега пак ако не ми е сготвила като хората, чудеше се Евлоги, не знам какво ще я правя. Тия два шамара бяха шега. И ако вземе да ми се замисли тая Вера, какво да каже, ще я изпреваря и ще я обвиня, че ми е сложила нещо в храната. И после ще види тя…Ще види! Името ми да не е Евлоги, ако не я накарам да си признае.
Щом се прибра и отвори вратата в краката му се замота пощенски плик. До него малък плик със стари обувки, два -три чифта натъпкани набързо.
Зачете Евлоги писмото в плика:
„Скъпи мой, мъжо! Не ти се сърдя за шамарите и ти не ми се сърди, че отивам на Сен Тропе. Ще го обърна малко на живот, после ще остана да живея при Сашо. Ония, дето когато те запознах с него ти казах, че сме седяли на един чин. Той много ми помогна да призная пред себе си, че заслужавам нещо по-добро. Ти беше готин като се запознахме, умен и забавен и всичко изглеждаше сякаш ще бъде завинаги наред. Уви, смачка те живота, а ти никак не му се опря. Знам, ще ти бъде трудно отначало сам, но мисълта за мен, колко съм си добре, ще те грее.
Винаги ще те обичам, колкото и да си далеч!
От скоро твоя, но не съвсем: Вера.“
