Loading...
Обеща си – никога повече!!! Ама никога, никога! Ще се върне към ежедневието си, онова съвсем ежедневното, в което дните нямат имена, а часовете просто отмерват края на едното рутинно повтаряне и началото на другото. Когато не може да спи – ще чете. Толкова непрочетени заглавия си бе набелязала. Защо да губи време с мисли?! Ако не й се чете може и да гледа телевизия или пък да се отдаде на среднощни флиртове с непознати, далечни, мистериозни, някакви… мъже. Да! Точно това ще направи! Край на мислите, край на мазохистичното раздвоение.
Ще й остане едното безсъние. Какво толкова. Вече беше свикнала с него, дори й се струваше непривично, когато в редките сутрини се събуждаше от звъна на будилника.
– Нора, къде си ? – мъжът й беше спрял да се храни и я гледаше втренчено.
Не му отива брада – помисли си Нора – и тоя кравешки поглед – усети как у нея се надига познатото раздразнение. Напоследък всичко, което Иван казваше или правеше, или не правеше, я дразнеше. Самото му присъствие я дразнеше. Насилваше се да подтиска тези негативни чувства, съзнавайки, че те са единствено и само плод на нейното раздвоение, но не й се удаваше. Връхлитаха я изведнъж и тя изпитваше неистовото желание да кресне в лицето му:
– Глупак! Не виждаш ли, че отдавна не те обичам . Че има нов човек в живота ми. Човек, който ме кара да се чувствам истинска и жива. Който ме кара да мечтая, да трептя, да изгарям, да се чувствам желана, жена…
Естествено не казваше всичко това, а просто преглъщаше. Преглътна и сега, отбелязвайки наум, за кой ли път, че го мрази, презира го. На глас изрече, бавно и с глас, пропит с безразличие:
– Тук съм, не ме ли виждаш? Срещу теб – не искаше да звучи предизвикателно, но нотките бяха точно такива – режещи, дистанцирани.
– Точно, защото те виждам. Виждам и че присъствието ти е чисто физическо обаче . Мислите ти са някъде на друго място. – Иван я гледаше право в очите с онзи поглед, който преди години караше пеперудите в стомаха й да се развихрят. Преди много, много години.
– За нещо конкретно ли ти трябват мислите ми? – въздухът между двамата беше толкова тежък, че Нора усещаше натиска му. Притискаше я и затрудняваше дишането й. Главата й пулсираше. Знаеше, че трябва да спре, да потуши язвителността си, защото после ще съжалява за думите, които беше на път да изстреля, но някаква безпомощност сякаш я държеше в капан и вместо Нора – разумната говореше онази, новата Нора, която се беше създала ей така – от два стиха и няколко разменени погледа.
Иван въздъхна, отпивайки бавно от огромната халба с бира. По брадата му полепна пяна и той я изтри с опакото на дланта. Раменете му бяха уморено отпуснати. Очите му – тъжни и самотни. Нора избягваше да го гледа в очите. Дали от страх, че може в тях да види себе си, дали от нежелание да види него…
– Не ме гледаш – Иван сякаш четеше мислите й и ги констатираше. Информативно някак си, беземоционално. Не изричаше укор, което още повече я вбесяваше.
– Скъпи, само не ми казвай, че и не говоря с теб. Това би трябвало да са мои реплики – беше успяла някак да подтисне раздразнението си и се опитваше да звучи шеговито. Не й се водеше онзи разговор, който беше провеждала хиляди пъти наум и който обикновено завършваше с драматичното – Напускам те!
Да го напусне. И това беше разигравала.
Зачерква миналото и почва на чисто. Нова Нора – нов живот! Отива там, където чувства себе си. Където я разбират без думи, където жестовете й биват предугаждани, където мислите й – споделяни, а нощите изпълнени отново със страст.
Казва първо на децата. Те са вече пораснали, достатъчно пораснали и с достатъчно прогресивни разбирания и липса на овехтели псевдо-морални обременености, за да я разберат. Е, може би в началото ще бъдат шокирани, че точно тя, която са смятали за скучно-праволинейна и безинтересно-старомодна преобръща живота си с хастара навън. Но… с времето ще свикнат, дори ще приемат. Може дори това да ги сближи. И без това, откакто се чувстват големи се бяха отдалечили от нея и не споделяха, не разговаряха. Щеше да се превърне в една ултра-модерна майка.
Сестра й – вече знае. Не са говорили, но връзката им е толкова силна, за да е уверена, че Искра отдавна се досеща за нейната лудост. Одобрява или не, винаги ще я подкрепи. Не че одобрява, най-вероятно – не.Нора не знае дори дали точно я разбира. Макар и по-малка с две години, Искра винаги се беше държала като по-зрялата и по някакъв начин все се чувстваше отговорна за по-голямата си сестра, пазеше и защитаваше крехката й уязвимост безпрекословно. Винаги, пред всички, във всякакви ситуации. И в тази ще я подкрепи. Макар че Искра всъщност харесва Иван. Смята Нора за късметлийката, сдобила се с мил и добродушен, всераздаващ се съпруг. Затова и подкрепата й е още по-ценна.
Родителите. Нора стига до там и зацикля. Сцената е болезнена. Майка й се държи за сърцето и плаче, а баща й я гледа безмълвно, като чужда. Вижда как се разпада в очите им, как животът им се разпилява на дребни късчета и вятърът на собствения й каприз ги завихря и разпръсква. Вижда ги как остаряват пред погледа й за един единствен миг.
Нора не може да понесе тази представа. Заболява я толкова силно, че моментално спира да си представя и се връща в света на невъзможностите. И започва да си обещава как никога, никога, ама никога повече няма да се вълнува от жестовете на другия, няма да настръхва от допира, няма да се упоява от синхрона на мислите им, няма да прави планове за общо бъдеще. Няма… никога.
Пък и в крайна сметка, както казва Яна, една от най-близките й приятелки – Мила ми Нора, всичките мъже са еднакви щом са ти в къщата!
– Ето, аз ти говоря, а ти… пак се отнесе. Нора, какво се случва с нас? Има ли нещо, което трябва да знам – Иван е повишил леко тон, измъквайки я от състоянието на безтегловност. Не е в характера, нито в стила му да повишава тон.
– Не, нищо… уморена съм просто – този отговор обикновено върши работа.
– Да, сигурно си уморена, но не е само това. Все пак те познавам от 20 години. – определено Иван я познаваше. Познаваше онази Нора – разумната, усмихнатата, преданата, непретенциозната, инертната, праволинейната, нерешителната.
Не ме познаваш, скъпи – каза го мислено. – И аз самата не се познавам. Всеки ден научавам нещо ново за себе си, всеки ден се откривам и, знаеш ли – понякога не харесвам никак, ама никак, онази Нора, която ти познаваш. Изведнъж й се прииска да му разкаже всичко. Ей сега, тук на масата, над чиниите с изстиващи пълнени чушки. Да му се довери и да смъкне този непосилен товар от плещите си. Да му разкаже за него и за начина, по който я кара да се чувства, за начина, по който самият той,Иван, е престанал да я кара да се чувства. За малките жестове, които другият прави, а той, Иван, е забравил отдавна, толкова отдавна, че дори спомена за тях изглежда нереален. Да му опише безмълвното разбиране, думите, изпълнени с обожание, да му покаже и-мейлите и среднощните ес-ем-еси, които едновременно я карат да се усмихва и да плаче. Да сподели за безсънните нощи, изпълнени с разкаяние и копнеж. Да проведе онзи разговор, от представите си, пък после да става, каквото ще. Дължи му го, дължи си го.
Иван се протегна през масата и хвана ръката й, която беше замръзнала с вилица, поднесена към устата:
– Нора, нали знаеш, че те обичам такава, каквато си. Каквато си, разбираш ли?!
Нямаше как да не погледне очите му. Нямаше как. Не се налагаше да му казва нищо, просто трябваше да стане и да произнесе заключителната реплика:
– Напускам те.
Вместо това леко, с неизпитвана отдавна нежност, издърпа ръката си и вкуси гребнатият с вилицата ориз:
– Не мислиш ли, че съм ги направила малко безсолни? Нещо им липсва… като че ли…
– Мерудийка им липсва, мерудията е майката на всичко…
