Loading...
Когато любовта ме срещна
бях ужасно закъсняла.
Погледът й бе премрежен,
в моя – дразнеща припряност.
– Аз, Любов, сега не мога…
виж, ужасно много бързам,
със задачите не смогвам,
чувствата ми са на възел.
И понечих да избягам.
плюх си даже на петите.
Любовта не ми приляга!?
Свършили са ми мечтите?!
Нещо гърлото ми стегна,
в мислите ми се удари,
Във душата ми приседна
и запари, пари, пари…
После тръгнах да я търся,
тъй, нарочно, да я срещна
Онзи трепет в мен възкръсна,
пожелах да съм гореща.
Тя обаче бе заминала,
някъде при някой, някога
Аз глупашки бях подминала
срещата с любовно лято.
И прибрах се уморена –
без любов и без надежда.
Толкова обезверена,
че забравих да съм нежна.
Лоша, зла, обезсърцена,
прекосявах аз през дните
и разсичах свойто време,
без дори да го попитам –
дните всъщност ли са в мене
или дните си подритвам.
Тя отново ме причака
втори шанс в ръка държеше.
Аз от радост се разплаках-
честно, ще обичам вече!
