Loading...
– Взимай си багажа и да те няма. ВЕДНАГА!
– Чуваш ли ме!??? Айде… започвай да събираш партакеши!
Марина сънуваше как някакъв великан я преследва, докато небето се раздира от гръмотевици… Хукна да бяга, но краката й бяха заковани и не можеше да помръдне. От ляво и от дясно падаха светкавици, а великанът я разтърсваше така, че зъбите й тракаха до счупване. Земята пред нея се разцепи и двата й крака останаха от двете страни на отворилата се бездна. Прииска й се да скочи в нея, за да се спаси, но нали краката й бяха заковани, не можеше. Някъде в далечината се виждаха покриви на къщи, огряни от ярко измамно слънце. Марина разтърси глава в опит да отлепи краката си от земята и се събуди.
Седна в леглото и разтърка очи. Стаята беше непоносимо светла.
– Ще ми спи тя… – някой я дръпна и тя от леглото се озова на пода. С разсънени вече очи видя надвесилия се над нея Петър. Лицето му беше сгърчено и пурпурно червено – същинска маска на гнева. Вратата на гардероба зееше отворена, а по целия под бяха разхвърляни дрехите й.
– Ставай, мръснице, събирай си партакешите мизерни и да те няма. Аз парцали в къщата си няма да държа. Марина видя ножицата, проблясваща в ръцете на мъжа й, и уплашено скри главата си в колене , обгръщайки ги здраво с ръце. Цялото й тяло трепереше.
– Полудял е, ще ме убие – мина светкавично през мислите й. Не разбираше какво става. Надяваше се, че все още спи и това е продължение на кошмара. Ще се събуди, трябва да се събуди!
– Парцали, парцали в моя дом, в моето легло… не искам! – младата жена чуваше как ножицата щрака. Плахо погледна през пролуката, образувала се между сгънатия й лакът и коляното. Видя как Петър нарязва бледорозовия корсет с черните сатенени връзки. Беше й го подарил за миналия Свети Валентин.
– Създаден е специално за теб – й каза тогава, не можейки да се насити на тялото й.
Сега спомените от общата им страст падаха на пода, накълцани.
– Размърдай се, не ме гледай като неебана, щото и двамата знаем, че си направо пре-ебана.
Смехът му прозвуча неестествено зловещ и насити въздуха на спалнята с тягостно предчувствие, докато ръцете му машинално и озлобено кълцаха нежната материя.
Марина се беше парализира от страх. Неистов ужас, породен от абсолютното неразбиране на случващото се, беше сменил сънливостта. Не смееше и да попита – какво, защо? Просто й се искаше да изчезне, на мига. Ако е възможно да се изпари. Но, уви, не беше възможно. Оставаше й да се надява гневът на Петър да премине. Беше го виждала ядосан и друг път. По принцип, мъжът й беше леко сприхав, импулсивен и лесно се палеше, но също така лесно и бързо му минаваше. Този Петър, който в момента вилнееше пред нея беше някакъв непознат, от когото Марина се страхуваше. Интуитивно разбираше, че този гняв не е мимолетен и едва ли така бързо ще отшуми. И причината бе тя. Само не разбираше защо.
– Ти още ли си тука, ма??? Мърсиш ми пода. – Отново се пресегна и я сграбчи за рамото. Пръстите му безмилостно се впиха в плътта й и Марина тихо изохка.
– Охкаш, а? Какво, гот ли ти е? – и я стисна още по-силно.
– Така ли охкаше като те оправяше оня , как му беше името??? Или другия, или може би сте си правили тройка, а пачавро??? Така ли охкаше? Я пак, да те чуя – имаше чувството, че ръката й се отделя от раменната става.
Марина изпищя.
– Моля ти се, Пепи, моля ти се! Спри, моля ти се, спри! Нищо не съм направила, нищо! Някой те е излъгал.
– Никакъв Пепи, не съм ти, боклук. И не ми се обяснявай, че те убих. Лъжкиня мръсна. Някой ме бил лъгал!!! А ма, боклук, много си тъпа, ма – ти сама ми показа всичко, сама. Смотана пачавра и да кръшка, като хората, не може.
Младото момиче не разбираше нищо, абсолютно нищо. Единственото, което осъзнаваше, че е станала някаква ужасна грешка и трябва да намери начин да обясни на съпруга си, че това, което си е въобразил не се е случвало. Никога. Та тя не беше поглеждала друг мъж от години. Бяха заедно вече 6-та година. От 3 бяха семейство.
Петър предпочиташе Марина да не работи и да се грижи за домакинството. Деца все още нямаха.
– Няма защо да бързаме, има време – казваше Петър, когато Марина плахо отваряше въпроса за децата.
– Аз не съм ли ти достатъчен?
Обичаше го, дори много го обичаше, но имаше някаква празнина в изпълненото й с рутинни домакински задължения ежедневие. Така се беше автоматизирала, че до обяд вече беше изчистила, сготвила, подредила. Не излизаше много често, защото Петър не харесваше приятелките й.
– Празноглави парцалани. Само ти пълнят главата с щуротии, кво има да се гледате? Станали на по двайсе и, още малко ше чукнат трийсетака, а едно семейство не могат да завъртят, по цял ден си разнасят гъзовете насам и натам. Ти, семейната, каква работа имаш с тях?
Явно нямаше, затова делеше деня си между телевизора и компютъра. Добре,че имаше компютъра.
Сваляше си филми, музика, ровеше се из интернет. Установи, че за да водиш интересен живот не е задължително на всяка цена да излизаш. Това откритие внесе освежаващо разнообразие в живота й.
Започна да посещава един форум. Попадна случайно ровейки се. В началото само четеше. Беше й интересно. После се осмели и се включи в дискусиите. Стана й приятно, когато видя, че е приета. Започна да се отпуска, да разговаря на различни теми. Беше почти като да излезеш на кафе с приятелки, дори още по-. Защото в интернет всякакви условности падаха и Марина усещаше как многото предразсъдъци, с които се беше обградила изчезват щом затрака по клавиатурата. Освобождаваща възможност не просто да бъдеш себе си, а да провериш каква си и до къде можеш да стигнеш. Да бъдеш всякаква, да експериментираш. Да се превъплъщаваш, да откровеничиш, без да те интересува дали и как ще бъдеш разбрана. Прозрението, че виртуалното й аз е магнетично привлекателно, в началото я изненада. Никога не е била от онези, нахаканите, самоуверените момичета. По-скоро – сдържана, леко резервирана и дистанцираща. Мъжете обикновено сякаш се плашеха от сериозния й вид и вглъбения й поглед върху живота.
Виртуалната Марина беше различна. Жизнена, общителна, витална, кокетна. Дори руса. Скоро стана обект на подчертано внимание. Особено от мъжете във форума. Започна да получава лични съобщения. Искаха снимката й. Не я изпрати, не за друго, нямаше качени свои снимки на компютъра. Малкото, които имаше, бяха на двама им с Петър. Пък и защо му е на някого снимката й, тя не си търсеше гадже, беше сериозна обвързана, семейна жена – самоубеждаваше се Марина. Просто се забавляваше.
Нямаше нищо лошо в един невинен флирт. Напротив.
Когато Петър се прибираше от работа, тя го посрещаше в приповдигнато настроение и той беше доволен.
– Виждам, излязла си от мрачния си период, не си мрънкаща досада. – зад шеговитите му думи обаче прозираше лек упрек за моментите, в които тя, скучала цял ден очакваше неговото прибиране да внесе някаква динамика и интересност.
Сега вече определно беше излязла от този период на скука. Интернет беше навлязъл в живота й и правеше от стоквадратния апартамент една просторна вселена от емоции. Дори не забелязваше, когато Петър закъсняваше след работа. Преди един час закъснение се равняваше на един час душевни терзания и още един час семейни спорове.
Естествено не сподели с Петър за новия си начин за запълване на свободното време. Не че беше някаква тайна, но… предпочете да остави това изцяло в малкото лично пространство, с което разполагаше.
Интернет!!! Компютъра!!! Форума!!! Личните!!!
Марина изведнъж прозря и по тялото й полазиха ледени тръпки.
Петър сякаш улови мислите й.
– Нали, нали! Сети се, нали! Парцалке!
Как те наричаше оня – слънчице, красавице, принцесо???? Сънуваше… как беше… съвършеността ти, обгърната от лъчите на изгряващото слънце???
Ай върви при него той да ти плаща живота, неблагодарнице. Пребивам се от работа, блъскам като вол. За какво? За какво? Да си развяваш задника в разнимити форуми и да си уреждаш срещи с разнимити нещастници. Поезия ще й пишат. Бегай при поета, айде марш!!! Да се храните с рими… Да видим как ще ти плаща глезотиите с рими. Сетих се – може да си направите форумна къща и да си живеете в нея. Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха!
Слънчице… Принцесо…
Гласът му беше груб и зловещ. Позата му излъчваше заплаха и на Марина й беше ясно, че каквото и да каже в този момент, то няма да бъде нито чуто, нито разбрано.
Стана бавно, подръпвайки набралата се нощница. Изпита неясно неудобство от голотата си.
Чувстваше се срамно разголена и нечиста.
Омразата, с която Петър я гледаше беше по- болезнена от пръстите му, впити в ръката й.
Всяка изречена дума я срязваше като нож, но не намираше думите, с които да му обясни невинността на случилото се. Че няма нищо, няма други мъже. Само думи, само невинно измъкване от рутината, от еднообразието.
Как да му каже, че се е чувствала сама, че е имало празнина, която е трябвало да запълни, че по този начин се е почувствала силна и пълноценна, някоя, истинска, жена. Че дори, общувайки с други, е открила, че наистина е само негова. Че го обича. Че…. имаше много неща, които можеше да му каже, да му обясни. Нямаше смисъл. Той беше чел и беше изтълкувал всичко посвоему. Подсъзнателно Марина ясно осъзнаваше, че нямаше и как да го изтълкува другояче. Вероятно и тя не би повярвала в безобидността на случилото се, ако попадне на подобни разговори.
Започна да събира дрехите, набутвайки ги в един малък сак, който Петър хвърли в краката й.
– Айде и по-живо, че не мога да те гледам.
Невинна, Невинна, Невинна – се блъскаше в главата й. Искаше да го изкрещи. Вместо това нахлузи дънките си и за последно погледна мъжа на живота си.
Той стоеше – озверяло животно, на което са отнели плячката. Такъв й се видя – зъл и самотен.
– Грешиш, много грешиш… аз те обичам, но не мога да живея в кутия – прошепна Марина, преди вратата да се затръшне зад гърба й.
– Завинаги – каза си тя – завинаги….
