Симеон, Сериали и Срам

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Иво Беров– Ако вече не бях женен щях да ви предложа – казва известният актьор Билалов.
– Аз пък щях да ви откажа – отвръща колежката му-актриса.

Това са лафове от един нов телевизионен сериал.

Вероятно, измислячът на тия лафове си е въобразил, че са остроумни.

Не са остроумни, обаче. Не му се е получило на измисляча.

И въобще не им се е получило.

„Боже – мисли си изкушеният зрител, повтарям изкушеният – защо на тия хора все не им се получава“.

На тия хора – на сценаристите, режисьорите, артистите и въобще кинаджиите /А и не само на тях/.

И на създателите на „Вината“ като сериал. И на тях не им се е получило. Никак.

Седят пет-шест души на едно място и всеки си казва думите. Докато единият си ги казва, другите прилежно го слушат. После другият си ги казва, единият и останалите прилежно чакат и слушат, за да си кажат после и те своите думички. И така всеки си казва думичките, после всички тръгват нанякъде, незнайно накъде, съпроводени от музикален ефект. Вероятно защото повече няма каква да си кажат. А и на другите няма какво да кажат.

Всеки е виждал тия киночалъми /художествени похвати/ в индийските сериали – от ония най-първичните и най-недодяланите.

И още една особеност, присвоена от същите тия индийски сериали.

Да кажем има в сериала двайсетина персонажа. Всички, те, обаче, са пресъздадени като един единствен човек. Защото актьорите не говорят, а декламират. Произнасят си думичките, но зад тях няма хора, няма плът, няма битие, няма характери, няма нищо.

Само Билалов е малко по-различен, нещо се мъчи да направи, но и на него не му се получава. Или му се получава измъчена някак. Като в следната сцена:
На общо събрание на борд един от членовете му съобщава /тоест издекламирва/: „Искам да кажа, че вдигането на наемите със сигурност ще разклати борда“. След него Билаловият персонаж приканва: „Който е за, моля да гласува“. Ама така приканва, сякаш казва: „да маркираме ли?…“

При жестоката конкуренция на Холивуд, дори при малки ролички и незначителни реплики, актьорите се вживяват във възможното житие и битие на своя персонаж, за да го представят и убедително, и вълнуващо. Тук дори главните роли са схема, клише, калъп в който няма нищо. Нищо, освен познатата, нашенска, изконна, вездесъща и сякаш неизбежна посредственост.

И все пак нещо добро за този нов сериал. По-добър е от оня за Ботев. Ама това не е кой знае каква похвала. Даже никаква не е. Защото да направиш нещо по-некадърно от сериала за Ботев си е почти невъзможно. Второто добро нещо – на тоя филм поне му е ясна претенцията. Претендира за съвременност. Докато другият, още по-новият, който уж претендира за съвременност, всъщност е исторически. И както е исторически, пак претендира за съвременност. Въобще не може със сигурност да се каже каква му е претенцията, но със сигурност може да се каже, че е това е преди всичко претенция, и после всичко останало, ако въобще има нещо останало.

„Хората трябва да имат души“ крещи Симеон с вдигнати към небесата ръце. Цар Симеон. Крещи. Същий Ошо един, само дето Ошо никога не е изричал чак пък такива скудоумия. Ако един сценарист набута подобни смехории в устата на Ошо, значи просто не го бива. Ако ги набута в устата на Симеон – още по не го бива. Ако ли пък ги е взел от някоя книга, значи книгата не я бива. Въобще, сериалът за Симеон /“Буквите“, или нещо подобно/ не го бива. Само операторът си е свършил работата, получило му се е със свещите и средновековната обстановка.

И още една добра дума сериала „Буквите“, или нещо подобно. По-добър е от оня, другия, за „вината“. Което пак не е никаква похвала. Защото и той си е част от тази неизбежна сякаш, нашенска посредственост, която тежи върху житието и битието ни като проклятие някакво.

И не е въпросът в това да се прави задълбочен разбор на сериалите – това е повече работа за критиците, каквито в България няма. По-важно е да се разбере откъде идва тази посредственост, как и защо се заражда, как вирее, как се разпространява и какви щети причинява.

Явно, че тя е следствие на бездарието. А бездарието се насърчава и разпространява от посредствени медии и журналисти, които възхваляват посредствеността, защото те също са посредствени. И тук вече навлизаме в същината. Кой дава пари за тия посредствени, бездарни, а както се вижда и от онова за Ботев, направо срамни филми.

Да проследим нишката. Посредствените журналисти биват назначавани от користни, или посредствени началници.

В случая със споменатите сериали, користният и посредствен началник е Емил Кошлуков. Той е назначен за такъв от хората на ГЕРБ, тоест от Бойко Борисов, същият онзи прословут вожд, който отначало обяви, че е прост, пък после се разбра, че само се прави на такъв. /Да се прави на простак няма нужда, пък и доста хора като такъв си го харесват/.

Така, че няма как, пак опираме до политиката. С посредствени и користни властници, към които се присламчват посредствени и користни работодатели, които назначават посредствени и користни изпълнители, които си назначават посредствени и користни подизпълнители /знам и едно изключение/ – и ето, че пошлотията, бездарието и посредствеността властват и вилнеят навсякъде и във всичко. Във всички видове изкуства и въобще навсякъде. Което означава, колкото и да изглежда неприемливо, че е по-добре държавата да не дава никакви пари за култура, за да не отиват парите на данъкоплатците при бездарници и некадърници. /Малкото свестни творби в България се платени от малкото частници с вкус/.

Защото освен всичко друго, некадърниците и бездарниците убиват културата и вземат хляба на истински можещите, знаещите, даровитите, добрите, умните и смислени творци, които нямат възможност за изява /освен ако не бъдат оценени на Запад/. И още – създават образци, по които се съизмерват всички останали, за да се смъкне равнището на културния ни живот /а също обществения и политическия с които той е свързан/ все по-надолу и надолу.

И не че няма умни хора, които да провиждат и да осъзнават бездарието, пошлостта и посредствеността. Те си траят, обаче. От страх. Да не обидят някого и да не си затворят някое кранче от което тече, пък била тя и тънка, парична някоя струйка.

Така общественият водовъртеж от дълги години насам се е превърнал в омагьосан кръг, при който една некадърна, посредствена и нагла властническа прослойка опростачва природонаселението, което, вече опростачено, си избира още по-посредствени и нагли властници, които опростачват още повече природонаселението и така до… не се знае докога. Може би до безкрай.

А може би така да е било винаго. Теофилакт Охридски, например, назначен през 11 век от император Алексий Комнин за архиепископ на Охрид, споделя в писмо до свой приятел, че му е много тегава службата, защото тукашните хора са все „амузни“ и не може да си намери подходяща среда. „Амузни“, то ще рече против музите, непознаващи и неприемащи изкуството.

Това може да се прочете в „История на средновековната българска държава“ от Васил Златарски, но не и в другата, лъжливата и изкривената от лъжливи родолюбски пориви история, която се преподава и която обществото е приело за истинна. Така и от историята за Симеон, /тази която се преподава/, няма да разберете, че е затрил бадева българската армия из Хърватските планини. Няма да научите за народните въстания срещу него. Няма да разберете, че поради своята жестокост и най-вече поради своята простащина, той е пропуснал възможността да привлече обикновените византийски селяни и голяма част от ромейските велможи на своя страна, за да влезе тържествено в Цариград. Че е стоял като обсаден в превзетите от него крепости без да може да събира нито данъци, нито войници.

Не, тия неща няма да ги видите в никой филм за Симеон. Няма лошо, филмите в неукрепналите и без самочувствие нации са неизбежно лъжливо родолюбски. Но когато ги правят пълни некадърници, те стават причина не за гордост и сплотяване на простолюдието в нация, а за срам.

www.ivremena.com

 

 

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.