Loading...
За разлика от вас, не ми пречат пустеещи земи. Кефя се как природата си ги взема обратно. Кефят ме пустите села. Но мамка му! Скъсах се да живея по градове, а си останах некъв див селянин. Е го и сега. Не обичам много кърската работа. Мразя да събирам сено. Да го вкарвам в плевника. Да бера царевица. После с дни ме сърбят даже петите. Не обичам да кося. Събирането, рязането и цепенето на дърва не са ми любими занимания… Но обичам две неща. Прости до гениалност.
Да поливам. Винаги ме е кефело, как тече водата по вадата. Как минава над доловете. По дървени виадукти /керепи/. Как се отбива към градината. Как гениално са направени лехите. Как водата стига до края на последния ред. Как пълни предпоследния. И когато стигнеш до първите, те вече са се полели сами. Но най-много ме кефеше орането. Когато хванах плуга за пръв път, мислех, че е най-трудното нещо. Бях в шести клас. На първата бразда бях каталясал, все едно съм изорал декар. А старецът и баща ми се смееха. И даваха уроци. Крива бразда. Някъде дълбока, някъде ралото изскочило и прескочило. А обръщането на плуга беше кошмар. Борба неравна. Магарето дърпа напред, аз дърпам назад и после хуквам след него. А ралото дрънка, полегнало на една страна. А наште гледат сеир и се смеят. Към десетата бразда вече бях схванал чалъма. И простата гениалност на плуга. Та до днес. Неповторимо усещане. През годините. През всичките тези години…
Късна есен. По градината е разхвърляна тор от овцете и магарето. Ралникът се забива и тръгва. Ръждив. Малките камъчета хрускат по него. А той обръща земята и зарива торта. Няма никакво усилие. Гениално творение, а толкова просто. Държиш и вървиш. А магарето дърпа. Браздата свършва. Ралникът свети. Земята е изчистила ръждата. Магарето спира. Усеща добрия орач. После обратно. Над обърнатата земя се вдига пара. И ухае на изорана земя. Миризма, която се помни цял живот. Тук там излиза пропуснат картоф.После сядаме на поляната. Да почине магарето. Паля цигара. А пред мен бразди. С пара над тях. А в браздите накацали врабчета. Подскачат и събират паднали семенца. И ларви. Щастливи врабчета. После палим огън. И пак след плуга. После пак на поляната. Да хапнем. Каквото има. Като например пропуснатите в нивата картофи. На жар. Със сиренце. И сланинка. На шиш. И хляб. Препечен на въглен. И глътка ракия. За сила. Нивата пуши. Врабчетата събират семена. Мъглата крие баира пред нас. Есен е. А аз дълбоко някъде в душата си съм си останал селянин. Див селянин.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
