Loading...
Исках да е повече от просто лош вкус, но не зависеше от мен. Даже нямах представа къде е. А аз бях на вечеря в Лимбо с трима обвинители по дело, което ме засяга пряко. Бях обвинен в съучастие, злоупотреба със служебно положение и некадърност. Бях нарушил всички общоприети правила. Очаквах своята присъда. И вместо защитник имах чаша уиски, гласа на Били Холидей и сумрака, който криеше очите ми.
Лимбо всъщност се оказа заведение с безвкусното име Джаредс. Музиката не беше по добра. Били Холидей бе само в главата ми. Тя и ехото там ми напомняха колко е празно. Наемателят се бе изнесъл и бе угасил всички лампи. Предполагам поне една от сметките щеше да е по малка.
На съседната маса избухна смях, младеж и девойка пресъздаваха началото на легендата за Еякул и Хламида. Жена, облечена като евтина проститутка мина покрай мен, оставяйки ми аромата си. Нещо, което да ме приспи през сълзи по късно довечера. Поръчах още едно. Тя… Вивиан беше моето резервно въже, което винаги се късаше. Тя беше моят хладнокръвен убиец, когото лично бях въоръжил. Тази, която оставих бавно и прецизно да ме убие. Защото това бе единственият начин глупавата й глава някой ден да бъде връхлетяна от прозрението, че наистина е била обичана. Дори и да е само веднъж. Дори и да е само от мен. Надявам се да не е късно. Надявам се дори сега, когато съм мъртъв.
Лицето й, което бе винаги пред очите ми, сега се размазваше като масло по изсъхнала филия хляб. Търсех я. Търсех я в себе си, когато целият ми организъм я изхвърляше като вирус. Като нещо загнило във вените ми, нещо, което трябва да си отиде с урината, както алкохола, който сега влизаше да й прави компания. Задържах отровата във вените си. Целенасочено, без ясна представа и идея защо, може би с единствената мисъл, че ако спра щях да я победя.
Някой подпря гърба ми разпилявайки мислите ми. Бе мека гръд в ласкава към останалата част от тялото й рокля. Или просто имаше приятно тяло. Усмивката й блесна пред очите ми.
– Извинете.
Зъбите й бяха по бели от дробовете на новородено. Ръката се пресегна през мен и остави 25 долара на бара. Гръдта напуснаха гърба ми, оставяйки го да търси в речника значението на думата сиротен. Устните ми, който бяха заети да придържат само цигара тихо промълвиха:
– Няма проблем.
Очите ми безсрамно и нагло я събличаха.
Исках да ми каже нещо. Не. По дяволите. Исках да не казва нищо и да ме погали. Тя се пресегна и хвана ръката ми. Без да нарушава добре изваяната усмивка на лицето си обърна дланта ми към очите си.
– Силна мисъл. Верен приятел. Меланхолия и колебливост. Трудно вземане на решения. Отстояване и воля. И въпреки това колебливост. Любовта е неясна, преплетена от много пътища, но непрекъсната, дълбока. Дълъг живот. Добре изразена линия на лудостта. Само това тук не мога да разбера какво е…
– Белег от ютия.
– Не ми приличахте на камериер. – каза тя напускайки ръката ми.
– Нека е допълнение към всичко разгадано. Придава по човешки вид.
– 25 цента господине. – и протегна ръка. Нищо не можеше да накърни усмивката й.
Обърнах се към бара оставяйки я да виси. Излях остатъка на чашата в гърлото си. Станах от стола и хванах ръката й подхвърляйки смачкана банкнота на бара. Поведох я навън. Тя не възрази. Отвратителната музика с нежелание ни остави чак на изхода.
Уличните лампи едва разреждаха нощта. Дъждът мокреше голите й рамене, а токчетата почти я спасяваха от локвите. Ръката й в моята леко трепереше. Само три преки и бяхме като корабокрушенци. Спасителният жълт остров попита за адрес и прие да ни закара. Шофьорът не бе от приказливите, в този час повечето не бяха. Пътувахме в мълчание до дупката, която наричах дом. Ръката й стоеше в моята. Нищо не можеше да накърни усмивката й.
Отключих и я мушнах вътре. Ръката ми се пресегна към ключа на осветлението, а то реши точно в този момент да ме предаде. Изругах наум. Затворих вратата и я поведох в сумрака към стаята и светлината, промъкваща се от уличните лампи навън.
Мокра. Топла. Тиха. Тя се облегна на стената с длани зад талията. Хвърлих мокрото сако някъде в сенките, приближавайки се към нея. Ръката ми погали мимолетно брадичката и бузата й спускайки се към шията. Наведох се към нея и устните ми леко допряха нейните. Клепките й бавно се затвориха, скривайки мекия отблясък на зелените й очи. Усещах дъха й и аромата на парфюма й. Ръцете й обвиха шията ми, докато я целувах. Пръстите ми напипаха ципа на мократа й рокля и я изпратиха бавно на пода. Ръцете на шията ми се спуснаха надолу освобождавайки ме от моите. От прозореца се промъкна светлина на преминаващи фарове, подчертавайки за миг мекия отблясък на кадифена кожа. Притиснах я до себе си. Тя тихо изпъшка, захапвайки устните ми. Взех я на ръце и леко я занесох на леглото. Пак трепереше, но не от студ. Мокра. Топла. Тиха.
Огънчето на цигарата меко изпука. Промъкващото се синьо на утрото се смеси със сивия дим. Сгушената на гърдите ми глава се размърда поглеждайки ме очаквателно. Подадох й да си дръпне. Ръката ми погали косите й.
– Ви…
– Да?
