Loading...
Събуждам се, тъмно е. Някакъв страх минава през сънените ми мисли, след което чувам равномерното ти дишане и се успокоявам. Студено е, инстинктивно понечвам да се пъхна под завивката ти и онова чувство на страх отново ме залива, като стихия. Стяга ме под лъжичката. Разсънва ме. Присядам на леглото и те гледам.
Всъщност така си се увил, че се вижда само косата ти. Иска ми се да я погаля, да я разроша. Тъпо е. Не защото не мога да го направя. Мога. Знам, че не трябва да го правя, защото да обичаш някого означава да го разбираш дори, когато не го разбираш. Да уважаваш желанията му дори, когато са неуважителни и от тях боли. А наистина боли. Толкова силно боли, че тези дни не слагам сутиен. Защото ако и той ме стегне вероятността да спра да дишам е огромна. Гледам те и си спомням… връщам се назад в онези дни, в които… Помниш ли…? Е, може би не помниш. Как се помнят толкова много спомени, толкова много обещания, толкова много споделяности. Времето не прощава. Натрупва грешки и грехове и прави компромисите невъзможни и нежелани. Всъщност най-вече ги прави нежелани. Щеше да е честно отдавна да сме се изчерпали, намразили и сега, като те гледам в тъмното, да изпитвам облекчение. Това би било толкова лесно. Обаче от друга страна, животът никога не е честен и защо трябва да очаквам сега да е и да ми предложи лесния, безболезнения и полезен изход от ситуацията. Знаеш ли – вчера гледах един филм. Да, тогава, когато ти се занимаваше с твоите си неща, а после заваля. Та в този филм, един такъв типично женски (както би го определил ти), се бяха опитали да хванат мъжката и женската гледна точка върху вечните тя-той взаимоотношения. Щеше да е хубаво да го гледаме заедно. Не, не че филмът беше нещо уникално, но би ти дал възможността да ми кажеш – ето, виждаш ли… виждаш ли! Даммм, такива сме ние жените, едни ненужни анализаторки – на думи, на дихания, на някакви измислени, уж уловени, знаци. Ето, сега вместо да спя, седя и те съзерцавам и се отдавам на възвишена патетика, породена от нищото. А ти се усмихваш на сън. И знам, че ако се сгуша в теб, ръцете ти ще ме обгърнат като нежно одеало и онези спомени, за които ти говоря, ще се превъплътят в едно едничко чувство. И най-вероятно ще заспя. Толкова е просто. А аз седя и се страхувам. От? Най-вероятно от нещо, което блуждаещите ми мисли създават на кръстопът. От неясното преследване на някаква неясност. От собствената ми илюзия за много несбъднати илюзии, от очаквания, които всъщност не съм очаквала, от двата рафта, за които нямам снимки. От пътя, по който се връщам. Всъщност – от себе си. Трябва ли да будувам, за да разбера, че най-сложните неща всъщност са най-прости и когато постелята е топла най-добре е да се сгушиш в ръцете, които ти предлагат прегръдка. А аз бях приготвила белезници….
Лека нощ!
