Loading...
Поликлиника в града. Десетина пациенти, девет от които пенсионери чакат пред вратата на джипито. Идва майка с бебе на ръце, почуква на вратата и след като медицинската сестра се показва, я моли да постави печат върху ксерокопие на имузационния паспорт на детето и. Сестрата взема документа и се прибира. Подпрян на студения радиатор в коридора старец, с изражение на лицето, сякаш току що са го уболи някъде отзад, изджафква свирепо:
– Ама, как тъй?! Ние по-прости ли сме тука да чакаме? Дойде и веднага иска да я обслужат!!! Туй да не ти е Франция?
– Аз само за един печат, за детето! – с умолителна усмивка отвръща майката.
– И ние само за нещо! Ще чакаш на опашката! – изкряква старица, изключително подходяща за прототип на баба Яга.
– Нямат никакво възпитание! – изпъшква като парен локомотив, дебел плешив старик, заел половината пейка в коридора до вратата.
– Но аз не влизам за преглед! – опитва да се оправдае майката, а в това време бебето заплаква.
– Не влизаш, ама времето на доктора отнемаш! Те не могат да пишат на компютър, нито доктора, нито сестрата и сега има два часа да се бавят с твоите документи! – включва се суха като коричка хляб бабка отстрани.
– Аз само за един печат ….!
– Стига! Засрами се момиче! Ние да не мислиш, че нямаме друга работа за вършене! – довършва я пенсионерка, в края на опашката.
Медицинската сестра се показва на вратата и подава документа на майката. Със сълзи на очи тя благодари и си тръгва. Зад гърба и се разнася ръмжене, вой, крякане, мучене и блеене едновременно:
– Ууу, едно мерси не каза даже! Нахалница!
Колхозен пазар в центъра на града. Наредени стотина души на опашка за евтино зеле. На улицата, встрани от пазара е спрян камион с дълъг прицеп, от който двама цигани мятат зелето на други двама, които го продават. Як дъртак мята на рамо чувал със зелки и доволно се отдалечава. Чакащите зад него завистливо го гледат. Циганите – продавачи работят бързо, като от време на време се оглеждат подозрително встрани. Междувременно две циганки на улицата метат падналите листа, като вдигат пушилка и прашат хората от опашката. Никой обаче не възразява. В края на опашката се скарват. Не могат да уточнят кой е по-напред, блъскат се, обиждат се и дори се чуват клетви. В това време изсвирват спирачки и от очукан микробус излиза намръщен мъж, облечен в закърпена рубашка.
– Ей, разбойници! – виква мъжът към циганите – продавачи – Какво мислите вие, а? Че няма да ви намеря ли? Връщайте зелето, откъдето го откраднахте!
Всички от опашката гледат втрещено, а двамата цигани от камиона скачат, приближават до мъжа и започват да му говорят тихо нещо, със заплашителен вид.
– Не ме заплашвай, че ще позвъня на полицията! – отвръща мъжът, вади мобилен телефон и набира някакъв номер. От опашката се чува глухо ръмжене.
– Абе, човекът се объркал нещо! – обръща се към чакащите единия циганин – Други му краднали зелето, а той нас набеждава!
– Да се маха! – ръмжи възстар мъж, облечен в износени военни дрехи.
– Той е луд, бе! – кресва жена, с разрошена проскубана коса.
– Хайде, не пречи! Продължавайте да продавате, бе! Какво чакате? – чува се от средата на опашката.
– Чакайте, бе хора! Аз цяло лято съм го копал и поливал това зеле! Как ще го продават, така? Зелето е мое! Те са крадци! – сочи циганите мъжът и успява най-после да се свърже с полицията.
– Твое, мое, да си го пазил! – тросва се мъж с количка, приготвена за извозване на зелето – Сега аз съм на ред, теглете ми момчета!
– Продавайте, продавайте! – обаждат се повечето хора от опашката. Камионът обаче вече е запалил, циганите мятат кантара с топузите в каросерията, подпират заканително юмрук под брадичката си, към ограбения мъж и изчезват.
– Ууу, мръсник! – заплюва мъжа една жена – Заради тебе останх без зимнина! Той стои, гледа мълчаливо с мътен поглед, а устната му потреперва. Всички наоколо го гледат злобно и подмятат обиди. Встрани малка глутница улични кучета подвива опашки между краката си и уплашени от човешката злоба, побягва скимтейки към края на улицата. Двете циганки метачки се смеят, въртят метлите и опущват хората. Те се гушат, да не влиза праха във врата им, но мълчат. Изливат злобата си върху невинния собственик на окраденото зеле, който отново е тръгнал след камиона.
И уж е светло, а сякаш някакъв мрак се е спуснал над всичко.
