Loading...
– Как стигна до тук?- попита жената.
– Търсих те, винаги съм те търсил. – отговори мъжът.
– Не, сбъркал си пътя, върви си.
– Не мога, след като те намерих. Знаеш ли колко дълго вървях!
– Не прекрачвай прага! – извика тя, но той вече топлеше ръцете си на огъня.
– Чувствам се у дома, не ме гони. Ти също ме чакаш отдавна.
Тя поклати глава, но сипа вино в две чаши и седна до масата. Отпи от чашата си, без да го поглежда. И той отпи и я загледа.
На сутринта тя приготви закуска, той я изяде, после правиха любов и така много дни.
– Кажи ми името си!- шепнеше той, взрян в затворените й очи и заслушан в треперливия й дъх. Тя още повече стискаше очи.
– Кажи ми името си! – настояваше внезапно, докато белеха картофи за вечерята. Тя спираше за миг, пръстите й потръпваха, но устните й не помръдваха.
– Кажи ми името си! – крещеше той накрая.
– Невъзможно е, каза тя, ако ти кажа името си, трябва да си отидеш.
– Но защо, всяко нещо си има име! Всеки човек има име! Трябва да знам името ти, за да те познавам истински!
– Никога няма да ме познаваш истински.
– Ще ти докажа!
И отново закусваха, правиха любов, приготвяха вечеря, а слънцето изгряваше и залязваше в тишина.
– Кажи ми името си!, заплака той една привечер, а издължената му сянка се приведе пред нейната.
– Ще ти го кажа, но трябва да си идеш.
– Нима е възможно нещо да ни раздели?! Едно име? Една дума?
– Ти каза, че в думите има познание. Че трябва да знаеш името ми, за да ме познаваш. Ако е така, чуеш ли името ми ще си отидеш.
– Не можеш да знаеш! Кажи ми го! Аз сам ще реша.
– Името ми е Самота.
– Видя ли, то не значи нищо, защото ти не си самотна! Вече не.
Тя си легна, а той не я последва.
На сутринта тя не приготви закуска, а той не потърси любовта й.
Привечер сянката му се издължи към прага.
– Възможно ли е? Това е само една дума, едно име! Защо трябва да си тръгна?
Тя гледаше някъде зад него, към пътя, който го очакваше.
– Коя си ти?! Защо направи това с нас?
– Самота, забрави ли?
– Но аз мога да те наричам Любов, ако поискам!
– Тогава защо си тръгваш?
Той прекрачи прага, сянката му се просна на пътя. Нямаше сили да тръгне, нито да остане.
– Защо е така?
– Защото не си открил името си.
– Но аз искам да остана!
– Но си тръгваш.
– Защото … ти си Самота.
– А ти кой си?
– Не знам.
– Тръгвай, стъмва се.
– Ще се върна!
– Не можеш.
– Знам пътя.
– Но не знаеш името си. А моето име е Самота.
Photo: Vigo
