КАТЕРАЧЪТ

Не знаеше какво го беше събудило от прекрасния зимен сън, в който душите на всичките му сродни бяха потънали. Беше някакъв измамен слънчев лъч, далечен позив. Като че ли някой далече, далече оттук го беше повикал. Трудно отвори очи. Съзнанието му се пробуждаше бавно и тромаво. Светлината проникваше на капки в очите му, докато накрая го разбуди напълно. Далечният зов кънтеше в съзнанието му неясно като ехо. Кой? Откъде? Не беше време да будува. Трудно се изправи и бавно излезе навън.   
Всичко наоколо беше потънало в бяло. Толкова бяло, искрящо и красиво, та ти идваше да заплачеш от почуда. Но душите в зимен сън не плачат в такива моменти. Те нямат тези моменти. Проспиват картините. Винаги са ги проспивали. Малки, блещукащи звезди покриваха ширта наоколо. Пред очите му се изпъна пътека от светлина. Нямаше кой да обясни, че това е замръзналата река от нормалния живот.   И че не чудо се е случило, а един сезон, един преходен сезон, просто минава пътьом. Проследи с поглед искрящата пътека. Очите потънаха в нея, заизкачваха високия връх, стигнаха до най-високото и за миг примижаха, заслепени от нереалното искрящо божество малко над края на светлинния път. Нещо под дебелата кожа на гърдите се присви, обърна се вътре, затупа, някаква странна тъга, болка, красота и глад впиха пръсти дълбоко в тялото. Не знаеше, че това се нарича копнеж. Това са неща, за които никой не бе чувал в света на животните.
Тръгна неуверено напред. Огледа се. Спря за миг. Усещането за нещо меко, хрущящо и толкова неустойчиво го изненада. Стъпките оставяха следи. Дълбоки следи, които плътно прилепваха по лапите. Обърна се и видя, че следите са там, отзад. Оставяше следи успоредно до блестящия път. Свои следи. Толкова видими, колкото и на това чудо, което се бе случило докато душата му бе потънала в зимния сън. Погледна нагоре към върха и изпита отново това непонятно присвиване. Тръгна нагоре. Заизкачва се и разбра, че знае посоката. Разбра къде иска да стигне. Знаеше къде отива. И какво ще достигне. Не знаеше какво ще се случи като го достигне, не знаеше дали това ще засити непонятния глад в него, но знаеше, че върви натам.
Дълго се изкачва. Не беше толкова близо колкото изглеждаше. Като че ли с всеки изминал час онова блестящо кълбо се отдалечаваше. След всеки по-малък връх, току имаше чувството, че го достига и все по-странно се извиваше и го мамеше блестящото кълбо. Позна студа, въздухът, който режеше очите и незащитените места край муцуната. Мержелееше му се тази непозната гледка. На моменти се губеше в белия безкрай. Губеше посоката и бляскавия път, но знаеше едно -нагоре. Там е това, което иска да стигне. И не спираше. Просто не спираше.
Когато пак погледна нагоре видя белият връх надвиснал над застрашително. Реши да го заобиколи, но тогава установи че белият бляскав път и свършил някъде по-надолу, а не негово място е зейнала огромна, застрашителна пропаст. За миг изскимтя уплашено и се опита да се обърне назад. Но пътеката беше тясна и пътят назад не изглеждаше по-безопасен. Спря за миг и огледа пътя нагоре. Белият блещукащ цвят пред очите му. Красота, която не виждаше друг. До която искаше да се докосне. Да близне. Да остави следи. Тромаво и тежко, но с душа изпълнена с решителност побягна нагоре. Блъсна се в някакво дърво, но не усети болка. Спря за секунда само, за да продължи.
Нещо изведнъж се раздвижи във въздуха. Неизвестно откъде се чу тътен. Неясен, но застрашителен и засилващ се. Погледна нагоре и в този миг отекна гръм, а бялото над него избухна. Заедно с него изригна и ужасът. Застина, не можа да нададе вой, не можа да помръдне. Белотата се спусна отгоре като безумна и смъртоносна стихия, повлече го, помете го, попадна във водовъртеж на болка, ужас, страх. Свиваше се, не виждаше, усещаше само удари, които не разбираше откъде и как се нанасят. Едно кълбо от болка. Не, не болката в него, той беше в болката. Козина, кръв, камъни и клони, всичко това се размеси с бялото, което искаше да го отнесе. Да го унищожи. Да го разкъса. Свиваше се, дишаше не пресекулки, успя да предпази гърдите си. Когато потока на ада забавяше ход, успяваше да поеме въздух и да зърне за миг близките дървета. Докато се свличаше надолу, инстинктивно прецени, че един крайник си струва цената на живота. И някак успя да го пъхне в раздвоеното дърво, на границата между пропастта и блестящия път, по който беше стигнал дотам. Затвори очи, сви душата си в болката и се вкопчи в дървото.
Бялото зло продължи да съска още известно време, да носи отломки и болка, да помита всичко по пътя си, но постепенно изгуби сила и ярост. С последното съскане тишината се възстанови. И отново можеше да се вижда. Пейзажът не беше същия. Нямаше и помен от пухкавата блестяща красота. Наоколо се виждаха следите от влачените камъни и клони, начупените дървета, липсващите бели хълмове… но беше жив. Някак го осъзна. Осъзна го по собствената си болка. По кръвта под себе си. По проскубаната си козина. По това, че отново можеше да вижда. Бялото зло не бе успяло да го надвие. Не бе успяло да го помете в пропастта. Бе победил. Бе истинска, истинска победа. Като първа битка с равностоен противник. Равностоен ли? Никой друг не бе имал по-жестока битка от тази. Бе излязъл жив от разгневената смърт на върха. Нищо, че бе слаб и едва се изправи. Нищо, че изгуби много кръв. Бавно, но някак щеше да стигне отново долу. Щеше да се прибере на топло и сигурно в хралупата, а напролет щеше да излезе с гордостта на единствения, надвил това. Изпълни се с гордост и увереност. Изпълни се с копнеж да се завърне към зимния си сън и да потъне в забравата на сънуваната пролет. Изправи се и се обърна надолу. Загледа се в стъпките, които бе оставил дотук по време на изкачването си. дървото, което го беше спасило бе старо и силно. Не беше пречупено. Само един клон имаше над него, на който малка шепа от белия гняв бе останал. Вятърът неразумно се изви и клонът потрепери. Шепата белота бавно падна над муцуната му, заслепи го за миг, за миг го обърка и изплаши. Рязката крачка, която направи, го отведе направо в пропастта. Същата, в която разгневената бяла смърт не успя да го завлече, от която се спаси макар и с цената на много кръв и кожа. Лекият вятър стовари отгоре му неочакваност.
А беше една незначителна шепа остатък.