ПЕСТЕЛИВО

Годината е 1985-та, Роналд Рейгън се е заклел за втори път, Майкъл Джексън, Лайънъл Ричи, Тина Търнър и куп звезди са изпяли „We Are the World“, а Майк Тайсън е направил своя дебют и е спечелил, отбелязвайки първия нокаут в кариерата си. Но в този зимен ден на 85-та, за Даниел това бе последна грижа. Събуди го блъскане по вратата.
– Ще ви спираме газта, просрочили се…
– Айде да не е днес. Я ми покажи да видя.
Начумереният дребничък човек тикна един кочан бележки в лицето му.
– Имам време до сряда. Какво си се засилил от днес да се правиш на активист. Едва понеделник е.
– Днес сме петък! – гласът му прозвуча почти обидено.
– Хубаво де, не се коси. Ше ги оправим. Я да видим колко дължим. 
Погледна цифрите и зарови по джобовете на панталона си.
– Не мога ли сега да ти платя едната?
– А, можеш ти и след това пак ще идвам за следващата. Не се научихте, че като ползвате нещо то струва пари. Нищо не идва на готово.
– Успокой се бе човек, ще кажеш, че дължа лично на теб… Земи сега тия и другата седмица ще платя втората. Дай-по бодро. Аз мога да викам и повече от теб. Накрая може нищо да не платя, ти да ми врътнеш кранчето и в крайна сметка к’во – компанията ти остава пак без пари. За т’ва земи тия и ще видиш другата седмица, ще ги опраим останалите.
Мъжът се смръщи, но взе парите. Преброи ги, изломоти едно довиждане и си замина.
Даниел се почеса сънено по топките, сложи си кафе и запали една цигара докато го чакаше. Беше безработен. Нямаше кой знае какво да върши. Изпи си кафето и изпуши куп цигари. Отложи няколко телефонни разговора. Направи една унила тренировка, колкото ей така да се поддържа. Тегли си един душ. Отново с цигара в уста посегна към телефона. Набра номера и зачака. Дигна му полусънен глас.
– Ти си кой?
– Стивън? – промърмори неуверено Даниел. После се покашля и по-отривисто заяви – Търся Стивън.
– Объркал си се мойто момче, няма Стивън тука – момичешкият глас бе пълен с добродушие.
– А ти си коя?
– Джени. А теб как ти викат?
– Викат ми – ела. И понякога идвам.
– Казвала ли съм ела?
– Не, не си, просто се случи. Приятно ми е Джени, аз съм Даниел – Дани.
– Е, Дани, нямаш ли си друга работа, ми задиряш момите по телефона?
– Имам, всъщност тъкмо се стягах да излизам, та за туй ми бе нужен Стив… Закъснявам зверски, но ще ми е приятно да те чуя пак. Ще се прибера скоро… Ъъъ.. Кой номер набрах?
Момичето се засмя и го каза. Пожелаха си любезно дочуване и оставиха слушалките на мястото им. Даниел запали още една цигара. Имаше хубав глас. Започна да рисува лицето й на ум. Предположи, че е дребничка, с рошави коси и немирен кичур, с хубави изящни устни и…
– По дяволите, Стив…
Две минути по-късно вече тичаше навън. Беше адски закъснял. Скочи в паркираната кола пред входа и каза:
– Извинявай копеле, мина педераса за газта и ме замота…
– Е се те чакам – изгрухтя Стив.
Пиха бира и час и половина по-късно Даниел си бе в къщи. Беше се постарал да съкрати срещата максимално. Копнееше да чуе отново онзи глас. Бе любопитен, адски любопитен.
Тресна входната врата, бухна се директно в стола и както беше с обувки и яке, целия в сняг, запали цигара и набра номера.
– Ти не спиш! – Усмивката му стопи леда в целия квартал, че и три пресечки отвъд.
– Почти заспивам – гласът й бе леко дрезгав, съвсем леко.
– Ми тогава те целувам и ти пожелавам лека нощ, омайна фейо.
– Къде ме целуваш?
– Мислех ръка, все пак тъкмо се запознахме, някак не върви да те целувам по гърба.
С усмивка минаха няколко часа. Описваха се как изглеждат. Даниел почти бе познал. Размениха си обичайните въпроси. Тя разбра, че той е художник, Даниел разбра, че Джени е писател. И двамата не бяха успешни, поне към този момент. И двамата се възхитиха на уменията на другия, преразказани и почти видяни.
На следващият ден се чуха отново, и на следващия и на по-следващия… Разговорите им ставаха все по-дълги. Той поиска да се видят, без много-много да си вярва. Тя каза, че не излиза с хора, с които се е запознала по телефона. Непознати. И въпреки това се опознаваха, малко по малко. Размениха си целувки, нежност. Гальовно. Тя бе толкова мила. Той бе толкова мил. Още няколко пъти повдигна темата за срещата, може би по навик, щото така трябва – нали бе мъж. Всъщност му бе приятно да говори със нея. Беше го страх да не го развали. Говореха си и за любов, той тъкмо бе приключил дълга връзка по дебилен начин, а тя никога не бе обичала. Бяха жадни. Той пренебрегна една мацка, на която бе хвърлил око. Е, в последствие разбра, че и да не бе пренебрегвал нищо не би станало, но важен бе жестът. А Джени от своя страна, не се знаеше какво изживява.
– Добре, ще дойда. След дванайсет вечерта, под часовника на библиотеката.
– А кой ден?
– Аааа, това не казвам. – гласът й се смееше. Харесваше смеха й. Искаше да го чуе на живо, до себе си.
– Ще чакам всяка нощ, докато дойдеш! – Погледна часа, бе малко след единайсет.
– Ти си луд!
– Всяка нощ, докато дойдеш! – пресегна се да си вземе обувките, тя нямаше как да види това.
– Недей, моля те!
Той се почеса по главата.
– Няма бе! Спокойно. Навън е кучи студ.
Говореха си, още няколко дни… Не дни, нощи! Даниел се учеше да разговаря. Понякога Джени само слушаше, а той се отпускаше и говореше. Никога не бе говорил на жена така. Да, знаеше изтърканите реплики и ги бе употребявал и преди, дори със сериозен успех, но сега бе друго. Пропускаше ги. Искаше да е както трябва. Да е невинно, честно, чисто и естествено. Никога не се бе чувствал по-у дома, по-сигурен, по-спокоен. Присъствието й го караше да лети. В главата си се наричаше сам – луд, лигав, хахо. Подиграваше се със себе си и свойта нежност, но бе усмихнат.
Една вечер, водейки поредния разговор, докато я слушаше как говори, Даниел си даде сметка колко невъзможно е всичко това. Колко от нещата, които трябваше да има, не притежава. Колко е абсурдно и тъпо. Колко различни бяха.
– Колко е най-дългата ти връзка?
– 3 месеца.
– Толкова малко?
– Става съзнателно, другото не го избирам.
Даниел мълчеше. Дръпна още веднъж от цигарата си и попита.
– Ако тръгнем колко мислиш, че ще изкараме?
– Две седмици!
Незабавен отговор. Почувства я чужда. По едно време просто взе, че й го разказа. Ей така – искаше да си отиде. Да й даде причина да го направи. Просто не му пукаше. Говореше с яд. Тя усети. Стана й любопитно, стигнаха до подробности. Неговият поглед напред. Как малките неща ще убият всичко хубаво. Колко е неуспял и всичките последици от това.
– Днес ще те изведа, утре няма да мога. Как ще се почувстваш тогава? Ако скъпият ти приятел не може да си позволи да те заведе някъде? Един път? А втори? Колко пъти можеш? Ти си хубава и класна мадама, колко можеш да изкараш със някакъв си избушлен художник? Как да стане? Ето, ти си на другия край на града, съвсем спокойно можеше да живееш и в друг град, аз нямам кола. Виждаш ли го изобщо? Представяш ли си го?
– Това са дреболии!
– Мислиш ли? А когато започнат да се натрупват? Когато станат ежедневие?
– Другото е важно! Бе, хората се обичат и от разстояние.
Дните минаваха и те продължаваха да си говорят. Задаваха си въпроси. Бяха сравнително откровени. Покрай безобидните неща имаше и купища по-сериозни. Опознаваше я. Харесваше я. В себе си бе приел, че нищо няма да се случи. Даже взе по едно време и изчезна за един-два дни. На телефонният си секретар завари съобщение – Липсваш! Без нито дума повече, просто едно – липсваш! И той се завърна. Разговорите продължиха.
Малко преди коледните празниците се обади тя.
– Утре заминавам при семейството си, трябва да те видя, да знам дали да те мисля. Тази нощ?
Дори преди да бе довършила въпроса, Даниел вече бе в банята, теглеше си душ, същевременно опитвайки се да се обръсне.
– Нали знаеш, че нямам крила?
Знаеше и още как. Бе истинска. Когато се пооправи, набара Стиви за да му отнеме някой и друг долар, не трябваше да провали тази нощ.
Даниел бе подранил. Часовникът на библиотеката показваше дванайсет без десет. Тя дойде едва в дванайсет и половина. Точно пет минути, след като той се бе отказал. Бе вече на три преки по-надолу. Поел обратно по пътя към дома си. Увесил нос. Замръзнал. С няколко хубави и сочни определения и за нея и за него си. Каква случайност го накара да се обърне на подсвирването… Джени стоеше там, насред снега, мъничка и топла, със леко виновен поглед… Просто стопи гнева му, че дори и няколкото снежинки от замръзналата му глава.
…
Топлата цигара почти опари пръстите му. Не, не му се рисуваше. Бе минало толкова време. Кому бяха нужни щрихи, нюанси и миризма на бои. Обожаваше да рисува. Всеки път щом хванеше четка се чувстваше Господ. Сякаш създава нещо, нещо наистина значимо. Обожаваше да я рисува. Беше хванал почти всичките й лица, светлини и сенки. От миризмата на терпентин му се повдигаше. Счупи четките си една по една. Не бе достатъчно. Можеше да рисува с всеки остатък. Искаше. Мразеше. Дишаше. Твърде много боя, твърде много. Трябваше! Не знаеше за кой и защо. А и едва ли имаше значение. Бе недовършено. Той трябваше да го завърши. Да си спомни и да вплете всичко там. За да оживее. Да не остане мъртво като всичко, което бяха минали. Можеше да го нарисува с едно мацване, с един размах, но щеше да е непълно, изродено. Спомняше си. Всяка багра извикваше случка. Сърцето в гърдите му се извиваше и стенеше, опитваше се да се измъкне. Да спре, само за миг да спре. Малкото парче дърво в ръцете му неумолимо следваше всяка извивка и всеки вопъл…
…
Просто стопи гнева му, че дори и няколкото снежинки от замръзналата му глава. Зачервения и нос и топлите очи – това бе всичко, което си спомняше от дългото обикаляне. Тя мълчеше и вървеше до него, той не спираше да плямпоти. Бе кучи студ. Хората благоразумно стояха в домовете си. Улиците бяха пусти. Опитаха да си хванат такси до едно неотдалечено клубче, разстоянието се видя твърде кратко за богатия шофьор. Продължиха пеша. Крачетата й кротко крачеха до неговите. Най-накрая стигнаха до отворено заведение. Шумът и миризмата на лошо сготвена храна ги блъсна в носа. Дългите масите бяха покрити с остатъци от храна. Бе твърде светло и изпълнено със шума на хора. Но бе топло. Тя се настани неуверено на дървената пейка, махна шала и разкопча палтото си. Сервитьорката мина като на панаир и остави две менюта с чиито размери би могъл да направиш пробойна в корпуса на Титаник. Той за пръв път погледна очите й. Не й беше хубаво. Боже колко топли бяха очите й.
– Хайде да си ходим. – Каза Даниел.
Тя се усмихна.
– В онова там, за което ти казах. Не е много далеч, стигнахме до тук, колко му е още малко.
– Тъмно и топло, нали?
– Поне така ми казаха.
Набързо си събраха партакешите преди ваклата сервитьорка да се завърне и се потопиха отново в хладните прегръдки на нощта. След сериозен преход се озоваха пред заветното клубче, колкото да видят как заключват входната му врата.
– Е много рано затваряте.
– В четвъртък сме така.
Даниел погледна към Джени виновно.
– При мен е пълно със заведения – прошепна тя.
– На другия край на града… Майната му! Давай! Поне до там ще ни закарат.
Хванаха първото изпречило им се на пътя такси и след една прилична обиколка и една приятна сума се озоваха в нейния квартал. Пообиколиха още малко в студа докато тя го заведе на желаното място, бе топло и тъмно. Избраха си една от празните маси на втория етаж и той седна до нея. Джени си поръча някакъв алкохол, Даниел просто махна да му донесат от същото, даже не чу какво поръча. Имаше коса, в която ти се искаше да се заровиш, да потънеш в къдрите й и да заспиш. Ръката му сама се протегна и я погали, блестящите й кичури се запрепъваха по сухата му длан. Джени се пресегна и му сви цигарите.
– Няма да пушиш!
Той се засмя и се опита да си ги върне обратно. Накрая уж примирен извади резервната кутия от джоба си. Ухили се самодоволно. Дреболии, дреболии, извикващи усмивка. Играеха си. Очите й шареха. По тъмното заведение, по малките шарени лампички пред тях, избягваха да го погледнат. Сякаш бе уплашена. Бяха толкова топли. Поиска в този момент страхът от там да изчезне. Никога не беше се смятал от хората, които гледат очи. Първото, което поглеждаше бяха коси и устни. Но тези… Тези бяха особени. Бе имал няколко жени, даже бе прекарал с едната от тях доста сериозен период от време, а в друга бе уж лудо влюбен, но така и не можеше да се сети за миг, в който да е погледнал очите им. Да е пожелал… Изпита страх. Уплаши се от това, което извикваше в него това момиче. Искаше да се махне от тук. Някъде далеч и да забрави изобщо за нея. Вместо това остана и й подметна цигарите си. Помоли я само за една.
Не знаеше какво да й говори, но думите идваха сами. Невинни и леки. От време на време тя се усмихваше. След около час, сервитьорката мина и попита за последни поръчки, щяха да затварят, бе станало доста късно. Допиха питиетата си и си тръгнаха. Отново студ и купища лед под краката им. Джени спря и се замисли къде могат да отидат. Избра някаква нейна посока и тръгнаха натам. Бе затворено. Една кола намали и спря до тях От вътре се чуваше смях. Ухилен младеж наклони глава през прозореца и попита за нещо отворено. Даниел и Джени се засмяха. Та те търсеха същото. Младежът и бодрата компания в колата предложиха да търсят заедно. Даниел с радост чу как Джени любезно им отказа. Колата изръмжа и замина. Даниел й предложи ръкавиците си, или го бе направил преди това, не помнеше, студът бучеше в ушите му, така или иначе – тя отказа. Изглеждаше толкова мила, плътно сгушена във кокетното си палтенце. С малките си крачки и нос забит в земята. Даниел спря.
– Ако искаш… Искаш ли да си ходя?
Тя го погледна учудено.
– Ако искаш да си ходиш… Искаш ли?
Една мисъл пробягна през главата му и изкрещя – за нищо на света, бих останал тук докато се превърна в ледена висулка дори и само още миг да бъда с теб! Настъпи малка неловка пауза.
– Не бе, щото е студено и вече стана доста късно. Ако искаш… – смотулеви нещо от сорта да не се натрапва.
– Ако искаш да си ходиш – кажи.
– Не! Сега накъде?
Очите й заоглеждаха пустия пейзаж.
– Давай натам! – и с уверени крачки се запъти към новата цел. Даниел просто я последва. По пътя се разминаха с някакъв загърнат в шушляково яке субект. Джени спря, оказа се, че се познават. Размениха няколко приказки. Даниел седеше настрани и чакаше. Помисли си – Хайде приятелче, разкарвай се, не ми разваляй мига. Върви натам за където си се запътил и не се подмотквай много-много. Тази нощ е моя.
Изненада се от ревността си. По дяволите, та той просто подминаваше, някакъв никакъв елемент. Какво толкова. Дразнеше се, че я откъсват от него дори за миг. За втори път изпита страх. След няколко реплики шушляка каза довиждане. Даниел и Джени тръгнаха отново, крачейки един до друг. Тя водеше.
Стигнаха до поредната тъмна врата. Сякаш всяко заведение в града се бе наговорило да затваря тази нощ. Отсреща проблясваха светлини и се чуваше музика.
– Предполагам, че не искаш в дискотека…
– Няма ли нещо друго?
Тя пак се замисли. Даниел каза с цялата ведрост на която бе способен:
– Давай, ако искаш да идем.
Никога не бе стъпвал на такова място. Не беше неговия тип, купища подрастващи и малко по-големи, пийнали доволно, танцуващи и натискащи се по дансинга. Не умееше да танцува. Не умееше и да пие. Не харесваше и гледките, които носеха със себе си. Ако някой някога го бе попитал, щеше да каже, че кракът му никога не би стъпил на подобно място.
Тя махна с ръка.
– Чакай има тука едно… Закусвалнята му викаме. Не е хубаво, ма май трябва да работи.
Той се усмихна и отново я последва. Най-после късметът им проработи заедно със сигурно последното останало отворено заведение. Беше сумрачно, с дървени маси и не много силна музика. Няколко тъмни силуета пълзяха из сенките. Влязоха и се настаниха на бара, огледаха се и решиха да се преместят на една от масите. Той отново седна до нея.
– Какво ще пием? – попита Даниел.
– Бира?
– Бира да бъде.
Сервитьорката бързо им донесе две студени бутилки и чаши. Сипаха си. Отпиха веднъж. Тялото му започваше да се стопля. Имаше чувството, че главата му бе замръзнала. Ушите го боляха. Видя, че тя го гледа. Беше толкова близо, почти усещаше дъха й. Времето сякаш заспа. Пусна кепенците и отиде на почивка. Хвана първия влак за невърленд и обеща никога да не се връща. Очите й бяха широко отворени. Беше най-красивото нещо, което бе виждал. Гледаше леко уплашено, мълчаливо, миг по-дълъг от историята на целия човешки род. Едно нежно лице в сумрака, с черти на ангел и адска топлина. Даниел се приближи към нея и леко улови брадичката. Целуна я. Очакваше тя да се отдръпне, бе подготвен за това. В този миг – преди да го направи, докато още ръката му не бе докоснала брадичката й, осъзна че никога не е бил по-уплашен, но я целуна. Искаше устните й. Искаше я повече от всяко нещо раждано на тази земя. Искаше да усети топлината й, момичешкото докосване. Да държи лицето й в шепите си и да му се любува до края на дните на тая проклета вселена. Беше толкова красива… Устните им се допряха. Неуверено, лекичко, плахо. Всичките му сетива потънаха в кадифе и мекота. Гърдите му се изпълниха с нежност, ръцете и устните му се опитаха да я пресъздадат върху нея. Да усети поне малко от това, което извираше в него. Тя отвръщаше на целувките му, топла и уютна. Мъркаща като коте. Сънено коте. Бирата изветряваше, цигарата догоря сама. Нахален глас прекъсна за миг жадното поемане на топлина.
– От човека ето там – сервитьорката остави бутилка червено вино и посочи една сянка, седнала на отдалечената маса.
Изненадано благодариха с разсеяно кимване. Не желаеха да спират. Упоени един от друг. Мелодия, страст и жажда. Бавното и леко допиране на пръстите. Целувките по шията и дланите й, притискането на гърдите й, устните изяждащи… Отново нежелан глас. Този път мъжки:
– Отпийте поне бе. За вас я взех – очевидно бе на градус.
Гласът боботеше и Даниел се опитваше да се върне в реалността, да разбере какво му говори силуетът, надвесен над него. Отне му известно време да се вземе в ръце и да оцени жеста.
– Благодаря ти – кимна и наля в двете чаши – наздраве!
– Е, ма може ли така, аз ви черпя вие…
– Извинявай бе човек, знаеш, сега просто…
– Много сте готини. Ама много! Исках – е така, да ви почерпя.
– Благодаря ти – трудно се сещаше какво да каже, само отпи от чашата.
– Ако искате имам стая ще ви дам ключа…
Тука вече малко прекали, но Даниел запази усмивката си и отвърна спокойно:
– Не, благодаря. Благодаря ти и за виното.
Мъжът посегна към джоба си и извади визитка.
– Вземи, ако ви трябва нещо. Много сте готини. Хубава двойка.
Даниел я взе, а подпийналият човечец, само махна и се прибра на свойта маса.
– Отпий де, почерпиха ни – гласът му се смееше
– Айде сега, пияница някакъв…
Но вдигнаха чаши по посока на масата и пиха. Вярно, че ги прекъсна, вярно, че предложената стая развали малко от магията, но думите и жеста бяха хубави. Някакъв си човек, бе видял нещо красиво в тях. Може би собствените си неизживени желания. Даниел се усмихна, стана му приятно. Прегърна жената до себе си и й подари устните си, открадвайки нейните. Топлото й езиче се вплете с неговото. Ръцете му продължиха да галят и притискат. Скоро нежният й дъх прошепна в ухото му – Как ми пречи блузата, искам да я махна…
Ръцете му се плъзнаха по корема й надолу, опитвайки се да намерят своя път между бедрата, тя събра коленете си и лекичко захапа устната му. Той върна ръцете си нагоре, спря ги на таза й и казвайки:
– Хубав кокал – опитваше се до звучи почти сериозно. Тя се засмя.
– Ъ, кокал.
– Моят кокал! Харесвам го. – Целувката отново събра лицата им в шепот.
Естествено, че бе целувал преди, бе се натискал, бе правил секс. Беше мъж. Беше суров. Бе затварял устата си не веднъж, вместо да произнесе думи. Бе спирал себе си да направи доста неща. Беше твърд и трябваше да се държи на положение. Лигавенията не бяха по неговата част. Пърханията и разните отмалявания в коленете – Не, те бяха за друг! Но сега… Жената в ръцете му трепереше и се извиваше, топла и уютна. Караше го да се чувства у дома. Желан. Потребен. Извикваше в него нещо отдавна забравено, нещо, което мислеше, че е мъртво. Искаше да я пази, да бъде до него, да е щастлива. Искаше да свали звездите, да ги наниже на лунния лъч и да й ги подари за огърлица. Дишаше. За пръв път в живота си, за няколко мига той бе щастлив. Не искаше да свършва. Погледна я, очите й бяха като на сърна. Обеща, някъде дълбоко в себе си, никога да не ги нарани.
Скритите лъчи на утрото погалиха прозорците, разкривайки прилепналия любопитен скреж по стъклата. Той най-после намери сили да я остави за миг и да запали цигара. Сгушена в него, Джени тихичко пееше заедно с песента, която звучеше от раздрънканите колони на бара. Сгушена, топла и толкова рошава… Изядена от една безкрайна целувка. Остави цигарата си в пепелника и отново взе лицето й в шепите си.
– Трябваше да пътуваш… Аз съвсем забравих.
– А, няма да е днеска. Погледни часа.
– Извинявай… – Джени само махна с ръка.
Поцелуваха се още малко. Натискаха се като някакви тинейджъри. Имаше нещо много мило и нежно. Хлапашко. Слънцето почти се бе показало. Даниел каза да се прибират. Не му се тръгваше, не й се тръгваше и на нея. Но станаха и взеха да събират нещата си и да се обличат.
– Виното? – попита Джени.
– Ще си го вземем, как!
Той хвана бутилката и с вид на последния пияница се запъти към изхода. Задържа вратата докато тя стигне до нея. Джени се смееше. Гушна я и закрачиха към такситата. Не помнеше какво й каза пред отворената врата на колата. Докато гледаше съненото й лице и рошавата й коса, нещо в него го жегна, че няма да я види отново. Че цялата нощ бе сън и няма да се повтори. Почувства студа с цялата му мощ. Пожела да я прегърне и да я вземе със себе си. Да не я изпусне. Вместо това само я целуна. Беше толкова топла и рошава!
Докато го караше към тях шофьорът дърдореше глупости, Даниел машинално му отговаряше. Беше му адски студено. Втрисаше го. Гледаше през прозореца и я виждаше. Премигна няколко пъти с очи. Искаше да се прибере, да се наяде, да се завие топло и да спи до другата година. След няколко цигари таксито спря пред входа му. Даниел плати и излезе. Добре, че бе взел пари назаем, почти всичко отиде само за път. Прибра се в къщи, седна в креслото без да си свали якето и зачака да се стопли. Целия трепереше. Изпи два аспирина и взе нещо да хапне. После със задоволство свали обувките и дрехите си и се бухна в леглото. Искаше тя да е тук. Да я гушне и да заспи. Затвори очи. Събуди се чак късно следобед.
Привечер излезе да си напазарува. Когато се прибра Джени бе оставила съобщение на телефонния секретар:
– Хей, ще ми се разсърдиш. Ще пътувам утре сутрин. Нека де не се виждаме, да не стане като снощи. По-късно ще ти се обадя, имам още малко работа тук.
Стори му се абсолютно нормално. Въпреки, че усети как нещо се изплъзваше…. Махна с ръка, наистина бе по-добре така. Нямаше за какво да се сърди. Тя имаше работа така или иначе, а и той бе с празни джобове, щеше да е трудно да повтори приключението от снощи. Бе практично.
По-късно се чуха, Джени бе сдържана и някак си далеч. Казаха си и няколко мили неща, но бе по-скоро учтива. Може и да си внушаваше. Говореха си глупости, откриха, че имат няколко общи познати. По онова време не му направи някакво впечатление. Съни, Анджи и Марго – познаваше ги бегло. Не си казаха нищо важно, говореха по-скоро като по задължение. Неловко, с дълги паузи. Тя замина.
Разменяха си съобщения по секретарите от време на време. Гледаше да не прекалява да я търси. Липсваше му. Беше й го казал. И за това, че ще липсва, и че ще си наложи да не прекалява. Наистина бе ново за него. Не знаеше как да постъпи и най-разумно му се видя да се обърне към нея, но това внесе още повече отчуждение.
– Знам какво си мислиш – не съм те забравил! Напротив, копнея за теб. Не знам ти да ли се сещаш за мен, да не кажа че не ми се вярва. Както и да е, целувам те как си знам.
– Хич не бързай със заключението, че не се сещам за теб! Мислех те, противно на очакванията – и твоите, и моите. Признавам. Дано си имал красива Коледа. Лека вечер.
Почувства се виновен и губещ. Не знаеше как да изрази и обясни. Сви се. Джени трябваше да се върне след десетина дни. После… После допирите им се разредиха. Един ден тя се обади да се чуят, той каза, че има малко работа, ако може да го изчака. Нарече я бебе, тя каза, че ще изчака само, ако спре да я нарича така. Сви се още повече. Но тя го изчака. Проведоха най-тегавия си разговор. Усещаше, че я губи. Говореше й пълни глупости. Тя каза, че не го усеща. Разделиха се недоволни. По-късно й остави съобщение, че никой не може да го обърка така с една дума, както нея, и че е сладка и все пак му е било хубаво, защото просто тя бе там.
– Какво значи „не те усещам“? Значи да слушам думите на Дани, без да си представям Дани, който ги казва. Говоря с непознат, който ме нарича богиня. Ти ли си обърканият?
Съвсем се изгуби, не намираше какво да й каже. Не се чуха докато тя не се прибра. Говореха си тъпо и кухо. Той на инат, а тя с идеята да се измъкне. Пак си разменяха въпроси, но този път отговорите изсипваха хлад и очуждение. Проверяваше я, попита кога се е целувала за последно, тя отвърна, че няма да му каже. Точно като децата. От там просто продължиха естествения си ход надолу. Вмъкнаха се и първите грозни думи. Захапа го за това, че не работи. Даниел се опита да й обясни, че преследва своята мечта, и когато един ден ножа опреше до кокала, дай Боже да не стане, щеше да хване някоя тъпа, ниско платена работа и да се предаде. Джени не разбираше, или не искаше да разбере. Каза му, че може и сега да работи и рисува. Как да й обясни, че е стъпка назад… Не можа. Каза й, че я харесва и не иска да я губи, тя мазно му отвърна – Мен и съседката ми ме харесва и к’во от това? Тогава… Тогава простичко каза, че я обича. И наистина го усещаше така. Това просто бе повода да го направи. Може би прозвуча съвсем по детски и несериозно. Беше се пазил от тази дума. Не, беше я казвал, машинално и студено. Сега чувстваше. Джени не се впечатли особено.
– Дани, разказал ли си на някой за мен?
Замисли се, това го хвана неподготвен.
– На Стиви?
– Не, на него к’во да му кажа? Виж как една тука ме побърква. Той е мъж. Аз съм мъж. Не си говорим такива неща.
– Да бе, не си ли разправяте кой с коя…
– Ммм и това е доста телеграфно. Боднах еди коя си, биваше я, направи ми тва и това, има отвратителен или хубав гъз. К’во да си говорим за чувства? Наш къ ще ме изгледа… – Замълча за малко, пое си въздух и изплеска:
– Казах на Съни…
– На Съни? Какво й каза?
– Стана неволно, беше дошла да вземе една от картините и видя теб.
Джени мълчеше, но мълчеше доста изразително.
– Виж попита ме. Не съм те разнасял. Не мисля, че има нещо от което да те е срам…
– Казах ти да ме пазиш. Вече съм си патила от такива неща! Неволно било… Искал си да разбере!
– Глупости! Казах ти не беше така…
Продължиха още доста в този дух. Излизаше, че все едно е искал да се похвали или бог знае що… Не виждаше какво да се хвали. Може би бе права, може би бе искал да сподели с някого. Да се посъветва… Опита се да й обясни, че това бе ново за него, силно, не знаеше как да постъпи, че не иска да го губи. Тя не го разбра. Нямаше значение вече. Джени започна да се отдръпва все повече и повече. Беше му чужда. А той поиска да я нарани. Болеше го, тъпо и необмислено. Не виждаше защо, някой си от скоро, и от никъде да извиква толкова болка. Повтаряше си че не си заслужава. Загрози я. На рождения му ден, тя му честити много мило, искаше да му е хубаво. Той бе пиян и болен от копнеж. Не носеше и на двете. Не употребяваше нито едно от тях. Животното в него искаше кръв, а той му бе метнал окови. За пръв път не искаше да наранява и въпреки, че от време на време не успяваше да го контролира, се справяше прилично добре. Не искаше, настина не искаше.
– Напсувай ме и толкоз.
– Не искам.
Джени искаше да я удари и да си замине. Сигурно й го бяха причинявали хиляди пъти. Трябваше да бъде добър. По дяволите, изобщо не знаеше защо трябва и ако погледнеше реално и сухо, тя изобщо не го заслужаваше, но нещо в него дълбоко викаше – бъди нежен. И той се подчини. Знаеше как ще завърши всичко това. Просто затихна и зачака края на разговорите им. А той се бавеше. Въпреки измъчените им откъслечни думи не идваше. Опита се да се дръпне той, но не успя – бе твърде силно и значимо за да успее, просто ей така… За това просто изсипваше поводи, нещо, за което тя да се захване и да си отиде. Накрая го постигна. Бе грозно, адски грозно. Ма и много-много не му пукаше, тя беше вече с друг и животното в него бе на свобода. И определено го биваше в работата, която върши.
Дните минаваха. Джени имаше своят път, Даниел негов. Не знаеше кой е неговият, но все щеше да го намери. Рисуваше. Нарисува я във всякакви образи. От него просто струеше жар да я прелива в багри. Да подчертава или хубавото или лошото. Бе все така без пари, не успяваше да продаде нищо. Налягаше го отчаяние. Целият му живот бе пълен провал. Опитваше се да не мисли за това. Търсеше изход. Мислеше. Рисуваше, хранеше се и спеше, слава Богу не бе от тия дето губят апетит и сън от любов. Бе се сблъскал с нещо могъщо и непознато и бавно, и неумолимо го превъзмогваше. Ровеше дълбоко в себе си. Бе удар. Най-големият. Изненадващ! Липсваше му. Липсваше му присъствието й. Като удар в стомаха, не болката, а въздуха, въздуха, който ти липсва. Търсеше отговор. Като всеки идиот търсеше отговора на великия въпрос – защо? Първите обяснения бяха най-лесни – щото не бе достатъчно добър. Следваха ги – щото тя беше гад. И накрая, недостатъчното -трябваше повече да я обича, по добре да го покаже. Ето преди да замине, Джени искаше да я търси, каза да я търси ако иска, той го правеше по-нарядко и то да каже глупост. Метна се, ама със страх! Страх да не бъде пребит, да не изглежда луд или просто слушащ думите й за филмирането и колко нереално е всичко това. Метна се с цялото си опасение… Но все пак се метна нали? Мамка му метна се като пич! Плюеше я, обичаше я, ненавиждаше я, липсваше му! С времето нещата почваха да се замъгляват. Беше се изправил. Най-трудното изправяне.
Три месеца по-късно разбра, че Джени заминава, почти за година да учи. Съни му каза. Каза му също, че Джени е тъжна. Той само каза – Ми да се оправя! След разговора излезе. Пи бира със приятели. Бяха доста близки негови приятели. Никой от тях не беше и чувал за Джени. Нямаше и да чуе. Нямаше да разберат. Прибра се почти във полунощ, седна на обичайното си кресло и запали цигара. Пусна радиото, Ингрид Къп се дереше как няма да умре ако любимият й я напуснеше. Жената имаше право, никой не умира. Освен разбира се самоубийците. Или психопатите, които се колеха един друг. Или… Ингрид беше позьорка. Но мелодията беше хубава. А щом й даваше сила, той нямаше нищо против. Стана, бръкна в хладилника си и извади една бира. Беше тъжна… Е какво от това? Втора цигара изгоря в пепелника му. А третата му прошепна – Дали да не се обадиш? Просто да видиш че е добре, че всичко е наред. После ще си допиеш бирата и ще нарисуваш нещо хубаво. Хвана телефонната слушалка колкото да я остави обратно на мястото й. Глупости! Той бе последният човек, който би могъл да я утеши. Знаеше го от опит. Имаше два основни аргумента – първо тя не го понасяше, и второ – определено не го биваше за утешител, от както се помнеше все някой се объркваше да плаче на бодрото му рамо. В такива моменти обикновено изтъпяваше и не знаеше какви да ги върши. Хора с проблем, чието решение не бе в неговите ръце. Какво би могъл да направи човек… Галиш косите и мълчиш! Така му бе казала Джени веднъж. Галиш косите и мълчиш. Дигна слушалката и просто я набра. Чу се пукот и сигналът свободно. Може пък да не си е у дома…
– Ало!
– Хей… ъъ Джени.
Можеше да откара доста в тия ъъъ. По дяволите, защо й се бе обадил изобщо. Какво си мислеше – глупак! Затвори очи, приготвяйки се да изпита унизителен момент… Чу я, че плаче. Тогава започна да й говори, не знаеше какви ги върши, но косите й бяха далеч и той трябваше нещо да измисли. Очевидно вършеше работа това, което казваше, защото Джени се засмя на няколко пъти. Реши да се придържа към този модел. Нощта премина в думи, думи, че няма страшно, че там ще е готино, ще е хубаво. Не, вече не му бе грозна, да не го мисли това. Помагаше й с разни дреболии, които се чудеше от къде да намери. Изобщо даваше всичко от себе си. Беше толкова тъжна и толкова я бе страх, че заминава. Някъде на ново и непознато. Успя да я усмихне още няколко пъти. Беше му толкова мила. Скъпа, мъничка и уплашена. Направи всичко по-силите си да не е така. Говориха почти до последния миг преди да тръгне към летището. Вече си казваха чао и тогава той просто изтърси това:
– Тръгваш. Трябва да ти кажа довиждане. Не само тъпото – чао и цун, гуш, да му еба майката. В една минута. Слушай… Мисли ме. Аз няма да спирам. Думите засядат. Тръгваш… Но пичка му майчина на целия свят, Джени помни най-важното – Помни, че те чакам и мисля. Помни Джени, помни. И че си моята богиня. Мани сърцераздиратилностите. Тва са ми фактите. И никой нема ми ги помръдне. Пожелавам ти – да ти е хубаво. Да е твоето пътешествие. Да видиш красивите места и да ми разказваш после. А аз ще ти рисувам. Така като мога. Така като те усещам. Искам да си щастлива. На добър път. И се усмихвай, имаш прекрасна усмивка!
Сепна се. Боже колко драматизъм. Но пък мислеше всяка една от тия думи. Майната му. Беше искрен. Джени каза само едно тихичко – чао и замина. Замина за адски дълго време.
Връзката им естествено се загуби. Нямаше как да се чуват. Даниел разполагаше само с един далечен адрес, на който можеше да праща писма или телеграми. След много дълбок размисъл, взе важното решение да не прекалява. Веднъж на около 10 дена му се струваше съвсем в границите на приличното, за да не бъде тормоз, ако бе излишен с присъствието си. Пишеше. Чудеше се какво, понякога изобщо нямаше идея, нито пък му се говореше. Просто я искаше до себе си. Усещаше липсата и болезнено. Повтаряше си, че няма какво да чака. Подготвяше се. Запазвайки надеждата си за нещо хубаво. Имаше нужда да поговори с някого, някой, който ще го разбере. Да бъде чут. За първи път платното и боите не бяха достатъчни. Имаше нужда от обратни думи. Мисли. Да намери слабите си места в цялото това нещо, за да не го убие после. Намери Анджи. Анджи бе доста умна мацка, мацка с опит. Бе се сблъсквала с доста обожатели и определено знаеше достатъчно за тях. Даниел не искаше да е обожател, някой от тия, дето си ги коткат, за да си взимат от тях когато и каквото им потрябва. Анджи беше мислеща. Приказката винаги им бе вървяла. За това я потърси отново. Не й каза за Джени. Говореха за уж хипотетични ситуации. За хора. За него. Само дето той се увлече и се издаде като последния глупак. Определено не го бе желал. Колкото и да му харесваше, Анджи бе жена, не достатъчно близка и позната, Даниел изобщо й нямаше доверие. А и не искаше да знае за неговата Джени. Майната му, щеше да си плаща за това по-късно. Но това направи разговорите с Анджи по-умислени и вече не така желани. Хем искаше да говори и още, и още, нейният поглед бе бистър и той имаше нужда от него хем… Нещата бяха вече различни. Така тази тема постепенно изчезна от разговорите им. Бе изгубил и тези със Съни, след лек флирт и една разменена целувка – нещата вече бяха различни. Колкото и да бе мила Съни и колкото и приятен да бе допират им, и двамата имаха какво да мислят и Даниел й го каза. В един от последните разговори със нея бе споделил, извода си, че е вреден за Джени. Събирайки всичките си минуси просто прие, че е така. Трябваше да се дръпне, да я остави. Дали бяха мъдрост думите на Съни, че трябва да остане, за да не изглежда страхливец – така и не бе сигурен, просто го прие защото… Защото не искаше да оставя Джени. След това нямаше с кой да говори. Всички врати бяха затворени и Даниел остана сам със мислите си.
Период, дълги периоди на нищо. Естествено на всеки десет дни Даниел изпращаше някакво съобщение.Дори и проста да знае, че не е забравена. Мислеше я. Какво прави, как се чувства. Дали бе добре, мисли ли за него… Седеше като ученичка загледана през прозореца в небето и пушеше, надявайки се мислите му да стигат до нея. Не бе получил нито един отговор и това навяваше определено невесели мисли. Не бе изненадан – очакваше го. Но се надяваше, че все пак, все пак…
През това време рисуваше, мислеше как да пробие, как да изкарва пари. Въртяха му се купища планове и той ги отхвърляше един по-един, търсейки подходящия, точно така както бе правил цял живот. Спря се на една доста отвеяна идея, да има собствена галерия. Започна да работи по това. Малко по малко напредваше. Доста приятели му помогнаха, не бе очаквал че ще успее, но първия звън на отворената врата към неговото място бе факт. Бе притежател на малка и скромна галерия, затънал в дългове, но изпълнен с ентусиазъм и надежда. Харесваше му това, с което се занимава. Още повече, че сега имаше нужда от нещо, което да го разсейва от мислите му по Джени. Напредваше бавно, но всяка победа, колкото и малка да бе, му носеше радост. Запозна се с Марго, имаха общи интереси и дори един малък проект. Марго беше мадама, една от ония, за които хората винаги казват, че са на изчезване и когато говореха за тях гласът им бе изпълнен с носталгия и любов. Станаха си близки и добри приятели. Тя го подкрепяше всеки път, когато можеше. Виждаше, че има нещо, което му тежи. Даниел и разказа. Марго бе единственият човек, на когото бе искал да каже – Марго, мацко, виж – обичам приятелката ти Джени, незная дали съм добър за нея, но ще опитам… Мамка му, ще опитам, да дам най-доброто от себе си, защото тя го заслужава. Ти я познаваш знаеш, че го заслужава. Пък ако се проваля с гръм и трясък, тогава нали ще се напиеш с мен както подобава? Тя го усещаше. Разбираше какво иска и защо. Бяха приятели и се подкрепяха. По дяволите искаше да каже на някой, че я обича. Като я нямаше нея, поне на някой да го изкрещи. По възможност някой, който би го разбрал. Маргото беше свястна, може би единствената на, която би се доверил и би показал колко е затънал до уши. Искаше да знае за кой говори. Не искаше думи за някой си човек. А за Джени, да знае колко е обожавана тя – Джени. И колко е хубава. Хайде бе, все някой трябваше да знае, че е хубава. Точно тя, не някой друг. Някой от тълпата. Да покаже няколко рисунки и да каже – Виж, това е Джени! Да се гордее с нея. Да сподели какво чувства. Било то любов или страх. Да чуе до колко е глупав и въпреки това някак си да се гордее, като някакъв болен откривател намерил в най-зачуканата тундра нов вид лешник, съобщаващ с блеснали очи и треперещи устни – виж това е Растителкус Лешникус Новеанис!
През това време, единственият път когато успя да чуе Джени, бе за дребна услуга, нещо, което не би могла да свърши от там. Звучеше весела и щастлива. Това бе хубаво, малкото му момиче не бе тъжно. Скоро трябваше да се прибере. И го направи.
Бе в града от няколко дена. Не го бе потърсила нито веднъж. Даниел не си градеше някакви илюзии, но и знаеше, че е рано за каквото и да било. Изчакваше. После взе, че изчака още малко. И после просто и се обади. Гласът в слушалката бе лед.
Това което си казаха потъна в мъгла, мъгла от болка и разбити надежди. Бе уморена, нещастна. Вече бе с друг, някой, който изобщо не му пукаше за нея. Някой, който, бе взел каквото му бе нужно и я бе оставил влюбена като лимон. И този някой беше докосвал, беше се хранел от неговата Джени, докато Даниел й бе писал най-нежните си думи, докато я бе мислил с любов. Колко ли пъти нещо в него можеше да се къса и умира преди да бъде смазан – Не много! – отговори си кисело сам и се измъкна от разговора. Тя също нямаше желание да го продължи.
Грабна ключовете от масата и излезе навън. Взе Стиви и пиха бира. Губеше си времето по всякакъв начин, мислеше за всичко друго, но не и за нея. Придаваше си вид и се държеше все едно нищо не бе станало. Наби си в главата, че е и вярно – не бе. Та какво имаха? Няколко разговора и една целувка. Кой ще го помни това, на кой ще му липсва и ще му е мъчно – На него! – тъпия отговор се бе боднал баш, когато не трябваше. Прибра се и я нарисува. Нарисува я грозна, тъпа и зла. Нарисува и себе си също такъв. Не беше грозна, беше хубава. Може и да не бе най-красивата, да имаше куп недостатъци и…. Но в неговите очи… Тя бе най-красивата жена която бе виждал. А той бе виждал не малко. Захвърли платната и започна отначало. Нарисува я пак. Без любов. Получи се мъничко и нещастно създание в лъскава опаковка, измъчено, натиснато от купища болка. Познаваше я. Той бе същият. А беше я рисувал толкова хубава докато я нямаше… Помисли си, че няма реална представа. Че образа й е измислица. Че рисува нещо свое. Не бе така, просто липсваше обич. В нейните очи нямаше такава към него. И тя му го бе казала. Върховния извод до, който бе сигнала сама, че нямат значение думите, а устните които ги казват. Той само допълни наум – Дори и те да мълчат.
Няколко нощи подред се отказваше, късаше от себе си и хвърляше всичко далеч. Не я желаеше, беше мръсна. Невинността си бе отишла… къде от него, къде от нея. Болеше го, но това си бе негова грижа, тя имаше твърде много своя болка за да обръща внимание на чуждата. Опита се да разсъди реално, да приеме. Прие до толкова, до колкото да го е грижа, да изхвърли цялата си любов по нея и да хване ръката й – ако имаше нужда изобщо от неговата подкрепа. Джени бе долу, а той не можеше да я остави там. Грабна слушалката и я потърси. Никой не вдигна. Не се изненада, затъването обикновено ставаше с шумни хора, литри алкохол и с мисълта – я, тез изпадналите също като мен… И ти ставаше удобно и уютно. Трудно се излизаше от това. И той го знаеше също толкова добре… Излезе навън с мисълта да й звънне по-късно.
През нощта се чуха. Каза й, че не я желае, каквото било – било. Поне на този етап изобщо не иска да припари до нея като жена. Да не мисли това. Опитваше се да я подкрепи. Казваше й, че е силна и можеща. Че красива, че е жена. Бълваше и куп глупости естествено. Имаше няколко момента на слабост, в които сърцето му пак я пожела и те си проличаха, но общо взето държеше да бъде наоколо, просто за всеки случай, ако има нужда от нещо. Джени се държеше хладно, премерено, и на моменти я избиваше на злоба. Продължаваше да говори колко е смотан той и колко е бил вълшебен другия, но как не й пукало за него пък изобщо. А Даниел седеше, просто седеше до нея да не бъде сама. Даваше му съвети да върви да се развива и да си живее живота. Болеше я. Бе наранена. Даниел не избесняваше тези дни. Особено от думите й, те вече не му разказваха нищо.
– Искаш ли да си отида?
– Прави каквото искаш бе – каза ядосано Джени.
– Да или не?
– Не.
И той остана.
…
Ръцете му трепереха. Примижа с очи и погледна това, което бе сътворил до тук. Следваше най-тъмното. Следваше желание, желание което се върна. Поредна надежда, която се разби. Много обич и лудост. Лудост… Лудостта на липсата, болката от това да нямаш. Потапянето в размътения мозък, опиянен от желания, емоции и блудкав алкохол. Нощи на бяс. На любов. Нищожност и пак любов. Една безкрайна симфония от тряскащи се телефонни слушалки и затварящи се врати. Сънища. Видения. Поглед върху околността. Върху жени, които срещаше, които мразеше. Срещи с някакви бивши и разни бъдещи полови клетки. Изобщо човек като затъва, затъва и с двата крака… Наконтена, намазана, ухилена. Минаваща от тук от там. Седяща на самотен бар или кискаща се сред компания. Защо бе жена? Защо се правеше на жена? Защо мислеше, че може да бъде жена? Да бъде Джени. Желаеш, искаш, не можеш. Ти ще бъдеш нечия друга Джени. Някъде далече от мен. Някъде в плоското си съществуване, във своята си любов, със своя си плужек, ще създадеш своя вселена от гъби. И тия гъби ще населят земята. А аз ще бъде най-голямата насред тях и когато завали проливен дъжд, няма да скрия нито един!
Думите, думите, хубавите думи – Дани ти обичаш ли ме? Спрения телефон, бягането в нощта да търси уличен, работещ, за да каже – да, обичам те, моя малка Джени, обичам те. Думите, хубавите думи – Искам те на рождения си ден! Друг град, без пари и място да преспи. Какво пък, кажи го само още веднъж… Да, нереално е и невъзможно. Няма как да стане. Само още веднъж, кажи го само още веднъж, та сега е лято под небето някъде ще спя, само още веднъж, кажи го само още веднъж…. Неговата мила, малка Джени. Лошите, лошите думи – Остави ме! Моля те, остави ме! Колко лесно бе да я уплаши. Плашеше я като говори за любов, плашеше я като казва колко е красива, плашеше я когато й показваше грозното. Изобщо бе страшен. Бе Торбалан! А тя бе последния човек, с когото искаше да се кара и въпреки това го правеше постоянно. Защото Даниел не можеше да контролира желанието си към нея, а Джени нежеланието си към него. За нея бе по-важно къде си се запознал, а не с кого. Изпитваше вина към него, нещо, което той ненавиждаше, поредното негативно чувство не носещо нищо. Нищо! Приятелство – Да си бъдем приятели… Как? След като не са започнали така, след като специалното изчезне и бъде усетено. Когато няма да те чувам, когато красивите думи потънат, когато спи нежността. Ще я усетиш, няма приятелство с любов. Ще се натъжиш. А после – Ако съм пияна наистина ли ще ме отблъснеш? Ще отблъсне и още как, и пияната, и тъжната, и виновната, и всяка дошла по-неволя. Измамни образи, неистински, неискрени, непълни. Искаше неговата си Джени, тази по пижама и без грим, тази с рошавите коси и топлия поглед. Да я гали, глези и целува. Да я пази и обича. Вие Даниел Майлс, взимате ли Джени Лафгоу за… Хайде бе, думи на поп не значещи нищо. Обети си дават и празничен звън, за кой? Това вричане се дава много преди това, някъде незабележимо – със грижа. И се отстоява. Човек не бива да губи най-хубавото нещо в живота си…
Разбъркани спомени. Втората среща. Делова в две години безплътна любов. Тя се зарадва, много мило и съвсем по детски на дребния, мъничък дар. Обърна внимание на подаръка си. Боже, искаше му се да извади левия си бъбрек и да и го подари просто, е така – да си има резервен. Втората среща, тъпа, глупава среща… Дистанцията, сурова и неумолима. Не! Хубава! Толкова хубава… та Джени бе там. Искам те, искам те, искам те. Как може да те няма? Толкова пъти те виждам, говоря със теб. Ти мълчиш, ти си призрак и дух от моите мисли. Представяше си как асансьора спира на неговия етаж, чува стъпки и после позвъняването на вратата. Отваряше – пред него бе тя. Никога не знаеше какво казва или какво следва после, виждаше само усмивката и това, че бе дошла. Виждаше я навсякъде около себе си, от толкова дълго време… Почти долавяше присъствието й. Желаеше го. Душата му пълзеше като куче, да не си отива, молеше наум. Да не я изгуби. Малкото проскубано псе, вървеше по пътеката, към огромната каменна статуя стискаща страховит меч. Лицето на статуята беше безизразно, бе с образа на Джени. Псето вървеше и скимтеше. После спря. Изправи се. Бе човек. Даниел се усмихваше крачейки към огромната каменна фигура. Зад нея кръжаха лешояди. Гладни, жадни за месо. Той вървеше без да спира. Дали главата му ще падне и кокалите ще останат пир за гнусните летящ птици… Ха-ха-ха-ха! Та там бе Джени. Та там бе Джени…
Стъпки, стъпки, крачки. Мъгли и алкохол. Шосето мокрото пред него. Вървеше и рисуваше като някакъв идиот. Вадеше бележника си насред улиците и в тъмното, под светлината на някоя улична лампа, рисуваше. Щрихи, само маркираше, да не забрави. Джени. Нощ и крачки без спиране до идването на зората. Слънцето носещо надежда. Носещо до следващата нощ. Болно слънце.
Черния Даниел долетя и кацна на левия му стол. Изграчи с тихия си глас:
– Знаеш, че дойде само да се нахрани. Да вдигне самочувствието си. Да се изправи и ти да й помогнеш, за да отиде след това в поредните мъжки ръце. Играеше си. Галеше те само да поостанеш. Имаше нужда да чува хубави думи. Изобщо не и пукаше за теб…
Белия Даниел се втурна с белия мирис на облак.
– Не! Знаеш, че не е така. Просто ти правеше глупост след глупост. Кой я уплаши? Кой бе неадекватен? Кой не се довери? Кой се бе предал? Кой сам й внуши, че е добра идея просто да си иде. Коя би издържала на подобен тормоз?
Черния го прекъсна:
– Тази която обича! Джени обичаше друг.
Белия се намеси отново:
– Тя не може да го обича така. Не и такъв. Не и веднага.
Черния и белия се запрепираха от кухнята се появи Гладния Даниел.
– Абе, що не вземете да хапнете? Това винаги оправя нещата. Любовта минава през стомаха. Такива кротони съм направил ммм перфе…
Прекъсна го шумен вик – Белия бе бръкнал на Черния в устата и нареждаше гласно – Ще продължаваш ли да ме дразниш копеле тъпо, ще продължаваш ли? – Гладния се опита да ги разтърве. В това време от нищото се появи шест годишният Дани и заплака, но от тоалетната се чу пускане на вода и дядо Даниел излезе, закопчавайки си ципа. Погали малкия Дани и започна да му шепне нещо в ухото. На вратата се звънна, никой не отвори и тя полетя с трясък на земята. Пияният Даниел надвика всички с едно изискано – Ко праите бе копелета мои? Бръкна в джоба си и извади една бутилка. Клатушкайки се я разклати, пръскайки течност върху цялата тълпа от хора и когато в бутилката остана само един пръст от нея, той извади кибритче и запрепъва клечката по кутийката. Изгледа победоносно огъня в ръката си и го хвърли към купчината шумни хора, те пламнаха почти в миг. Пияният се ухили, дръпна последния останал гълток в бутилката и каза – Остай ги нека си горът. Слушай ся да ти разкажа за зелените поля на Атлантида и белио Вожд. Начи, вървел си Смайки Пушилиста Хърбърт из дивия запад и пеел „Писмото ти дойде, но твърде късно“, когато…
…
Събуждането, болките в цялото тяло… Колко грозна бе тази картина и колко по-грозни неща имаше още ненарисувани… Гледаше я потънал в спомени, после се пресегна взе един кухненски нож, останал наблизо от среднощната му гощавка и бавно наряза цялото платно.
Нарисува я пак, нарисува я такава каквато я виждаше. Не искаше да рисува грозното. Бе хубава, бе толкова хубава…
Излезе и занесе платното до галерията, пльосна го най-отпред, сложи и цена – за теб! Само тя можеше да си я купи, а тя нямаше как да го разбере. Остави учудения продавач да се оправя. Беше мек и слънчев ден, долавяше се мириса на идващата есен. Даниел се усмихваше. Влезе във първия изпречил му се букмейкър и заложи последните си пет долара на най-куция кон, погледна облаците в небето и им даде обет, ако техния господ помогне на Джени да стигне мечтите си, той ще влезе в църква, ще запали свещ и ще се прекръсти с уважение – без да се пести!
От кафенето на ъгъла са разнасяше музика. Джон изливаше душата си в думи -Влюбен съм за първи път. Не знаеш ли, че ще продължи. Това е любов, която трае вечно. Това е любов, която няма минало. Don’t let me down…

Photo: Henri Cartier-Bresson