Loading...
За литературното срутище, минаващо за постмодернизъм
Продължавам да съм във възторг от предаването „Лачените обувки на българското кино“! И отново да кажа – ето, това е прочит на създаденото по време на тоталитаризма. Моите искрени адмирации на кинаджиите и БНТ, които го правят чрез своя екран и с гласовете на всички обичащи киното у нас! Лично аз забелязвам колко много от по-старите филми – от 60-те и 70-те години, показват убогостта, сивотата и безнадеждната безрадостност на българския пейзаж тогава, особено ако действието се развива в някой завод или училище. Просто творците са били верни на реалността.
И отново се надига моето отдавнашно горчиво съжаление от факта, че такъв прочит на българската литература нито се прави, нито се очертава. Напротив! Издават се дебели сборници със статии, разгромяващи ПО ПРИНЦИП българската литература от времето на тоталитаризма, изкривяващи основните постижения на десетки наши автори, творили честно и талантливо по онова време и намерили своя начин да кажат истината. При всички увлечения и плащането на данък в началото на развитието си на оная идеология, но надмогнали я окончателно през втората половина на 70-те години и окончателно – през 80-те. В тази съсипия и оплюване, при това от идеологически позиции на добрата част от литературата ни, без да се ограничат ясно и категорично ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ОБУСЛОВЕНИТЕ автори и ВЪЗПЕВАЧИ на СОЦИАЛИЗМА и КОМУНИЗМА от авторите с най-общо казано – хуманитарни и психологически търсения, палмата на първенството се вее от Михаил Неделчев – псевдопредседател на несъществуващо повече от 15 години Сдружение на българските писатели, което той лично и съзнателно разгроми с действията си. И както старите тоталитарни ръководители стана вечен председател до гроб! Заедно с него в този разгромителен дух работят Пламен Дойнов и Милена Кирова – водещи преподаватели по българска литература в два от нашите университети. В произведенията, учебниците и сборниците на тези постмодерни литератори, които съм чела, се срещат невероятно неверни твърдения за много автори, някои са потупвани снизходително по рамо, но като цяло и със стъписване срещам и пълно неразбиране на литературния процес.За съжаление не виждам техните опоненти, моля се да се появят, призовавам от сърцето на годините си, прекарани в тази литература, младите колеги да не се влияят от това съзнателно поставено и наложено вече литературно срутище, минаващо за постмодернизъм, а да отделят сухото от суровото, плявата от зърното, за да видим ПРОЧЕТЕНА ЧЕСТНО и НЕОТРИТНАТА нашата литература от втората половина на 20 век, да я намираме и в учебниците на децата ни. За да не бъда голословна ще посоча като пример само дебелия сборник „Неслученият канон“ и книгите на г-н Дойнов и г-жа Кирова. Извинявам се за дългия текст.
