Скучаеше. Вече трети час сърфираше из Интернет и не и ставаше нито по-весело, нито по-леко.
Беше в някакъв литературен сайт. „Безименната“ разказ от… Зачете се…
–-
Последният хотел… и последната надежда угасна.
-Съжалявам, но има конференция! – администраторката се усмихваше смутено,
Безмълвно излезе навън, под козирката. Извади цигара. Опита да я запали. Една клечка, втора, трета… Какво, по дяволите…? Кибритът беше влажен. От дългата и коса се стичаха дъждовни капки, нямаше сухо място по тялото и. Трепереше и от студ, и от гняв, и от отчаяние…
А денят започна толкова хубаво. Пътуваше насам щастлива от предстоящата среща. Не го беше виждала три месеца, три безумно дълги месеца. Пишеха си, но не беше същото, а днес…Обеща и да изпроси гарнизон с преспиване, да бъдат заедно, да се любят. Толкова се радваше… Не усети този километър и половина от автобусната спирка до поделението, не усети тежестта на сака, пълен с лакомства за Него… Търпеливо изчака пред портала цели два часа до идването на онзи офицер, май че беше младши лейтенант, който се усмихна леко и някак загрижено каза:
– Приятелката му ли сте? Той излезе още сутринта в отпуска, трябва да се прибере утре. Не сте ли се разбрали?
Тя изтръпна! Разбира се, че се бяха уговорили и сега не разбираше какво става. „Сигурно е бързал да се махне оттук. Но… Къде ще го намеря?“.
Тръгна бавно обратно, сакът тежеше неистово в ръката и, а и заваля… Отвратителен дъжд! Нямаше чадър, а и да имаше, нямаше да го отвори, мразеше чадърите и вечно ги губеше.
Обикаляше по улиците и влизаше във всяко заведение, оглеждаше насядалите с премрежен от сълзи поглед, не чуваше подмятанията и закачките и така… докато се смрачи. Беше заминал и последният автобус вече. Тогава чак осъзна, че трябва някъде да преспи, но „когато не върви, не върви“! И в трите хотела нямаше места.
„По дяволите, какво направих?!“ заплака без глас.
– Извинете… огънче ли ви трябва. Ето.
Запали, дръпна дълбоко и тогава го погледна. Кимна в знак на благодарност.
– Не сте оттук, видно е. Има конференция и…
– Знам, вече знам – беше по-рязка отколкото и се искаше, но в момента не и беше до дипломация.
– Вижте… аз съм студент тук, английска филология. Живея отсреща – и посочи стара, но с историческа стойност къща – на втория етаж, свети… забравил съм да изгася… Не искам да си мислите нищо лошо… Видях ви от бара срещу рецепцията, а и преди това като минахте, така мокра и отчаяна… И… мога да ви помогна… Съквартирантите ги няма, горе има още една стая, празна е… Вие решавате – каза го някак бързо и смутено.
– Май нямам кой знае какъв избор – погледна го. Сега вече го видя. Беше красиво момче с прекрасни зелени очи и тъмна коса, сресана назад. – Вие какво…? Добрият самарянин…? – усети, че не бива така, момчето изглеждаше искрено и явно наистина искаше да помогне. – Извинете ме, но ми се събра! Вие предлагате помощ, а аз съм готова да ви разкъсам. Моля да бъда извинена!
– Да, да, нормално е в такъв момент… Елате, че сигурно вече сте настинали. Елате, не се бойте…
По скърцащата стълба си помисли: „По дяволите, какво правя?“, но се усмихна иронично на себе си: „По-лошо изобщо не може и да стане…“
В стаята беше топло. Потръпна.
– Сега… сега… ето ви този пуловер, чорапи и… да, хавлиена кърпа. Мека е. Подсушете се и свалете тези дрехи, мокри са. Аз ще отида да стопля вода за чай и… Не се тревожете, моля ви, искам само да помогна – имаше нещо много очарователно в смущението му.
– Да, да, благодаря!
Съблече мокрите си дрехи бавно, усещаше умора, а и топлината като че я разтапяше. Почувства някакво странно спокойствие, за пръв път след близо десетчасовото напрежение. Запали цигара.
– Ето го и чайчето. Баща ми е билкар и това е точно за премръзнали, разтревожени и отчаяни момичета – сапфирените му очи блестяха. Беше дяволски красив и излъчваше приятен аромат на тютюн и още нещо…
– Одеколонът ви… много е… секси – за пръв път се усмихна.
– Аха… подарък ми е от… няма значение. И аспирин имаше тук някъде. Да. Ето го. Хайде, не се мръщете. Нали не искате да си докарате някоя пневмония. Ще ми разкажете ли какво ви се е случило?
– Не! – очите и се напълниха със сълзи – Не! – потръпна.
Това, което се случи след това, е трудно за описване. Любиха се, все едно са го правили десетки пъти преди, все едно не бяха двама, които се познаваха само от час. Бяха толкова първични и нежни, толкова страстни… Беше незабравимо.
Събуди се рано, облече се тихо, извади от сака всичко, което беше приготвила за Лъчезар. На вратата се спря за миг. Прииска и се да се върне, да съблече дрехите и… Вместо това погали отдалече спящия млад мъж, погали нежния овал на лицето му, силните рамене… Затвори тихо вратата.
––
… Така и не разбрах името и. Не я попитах. Какъв съм кретен само… Но не забравих това момиче!
––
– Калина, Калина се казвам – за пръв път за този ден се усмихна.
Навън валеше.