Безименният

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Скучаеше. Вече трети час сърфираше из Интернет и не и ставаше нито по-весело, нито по-леко.
Беше в някакъв литературен сайт. „Безименната“ разказ от… Зачете се…
–-

Последният хотел… и последната надежда угасна.
-Съжалявам, но има конференция! – администраторката се усмихваше смутено,
Безмълвно излезе навън, под козирката. Извади цигара. Опита да я запали. Една клечка, втора, трета… Какво, по дяволите…? Кибритът беше влажен. От дългата и коса се стичаха дъждовни капки, нямаше сухо място по тялото и. Трепереше и от студ, и от гняв, и от отчаяние…
А денят започна толкова хубаво. Пътуваше насам щастлива от предстоящата среща. Не го беше виждала три месеца, три безумно дълги месеца. Пишеха си, но не беше същото, а днес…Обеща и да изпроси гарнизон с преспиване, да бъдат заедно, да се любят. Толкова се радваше… Не усети този километър и половина от автобусната спирка до поделението, не усети тежестта на сака, пълен с лакомства за Него… Търпеливо изчака пред портала цели два часа до идването на онзи офицер, май че беше младши лейтенант, който се усмихна леко и някак загрижено каза: 
– Приятелката му ли сте? Той излезе още сутринта в отпуска, трябва да се прибере утре. Не сте ли се разбрали? 
Тя изтръпна! Разбира се, че се бяха уговорили и сега не разбираше какво става. „Сигурно е бързал да се махне оттук. Но… Къде ще го намеря?“.
Тръгна бавно обратно, сакът тежеше неистово в ръката и, а и заваля… Отвратителен дъжд! Нямаше чадър, а и да имаше, нямаше да го отвори, мразеше чадърите и вечно ги губеше.
Обикаляше по улиците и влизаше във всяко заведение, оглеждаше насядалите с премрежен от сълзи поглед, не чуваше подмятанията и закачките и така… докато се смрачи. Беше заминал и последният автобус вече. Тогава чак осъзна, че трябва някъде да преспи, но „когато не върви, не върви“! И в трите хотела нямаше места.
„По дяволите, какво направих?!“ заплака без глас.
– Извинете… огънче ли ви трябва. Ето.
Запали, дръпна дълбоко и тогава го погледна. Кимна в знак на благодарност.
– Не сте оттук, видно е. Има конференция и…
– Знам, вече знам – беше по-рязка отколкото и се искаше, но в момента не и беше до дипломация.
– Вижте… аз съм студент тук, английска филология. Живея отсреща – и посочи стара, но с историческа стойност къща – на втория етаж, свети… забравил съм да изгася… Не искам да си мислите нищо лошо… Видях ви от бара срещу рецепцията, а и преди това като минахте, така мокра и отчаяна… И… мога да ви помогна… Съквартирантите ги няма, горе има още една стая, празна е… Вие решавате – каза го някак бързо и смутено.
– Май нямам кой знае какъв избор – погледна го. Сега вече го видя. Беше красиво момче с прекрасни зелени очи и тъмна коса, сресана назад. – Вие какво…? Добрият самарянин…? – усети, че не бива така, момчето изглеждаше искрено и явно наистина искаше да помогне. – Извинете ме, но ми се събра! Вие предлагате помощ, а аз съм готова да ви разкъсам. Моля да бъда извинена!
– Да, да, нормално е в такъв момент… Елате, че сигурно вече сте настинали. Елате, не се бойте…
По скърцащата стълба си помисли: „По дяволите, какво правя?“, но се усмихна иронично на себе си: „По-лошо изобщо не може и да стане…“
В стаята беше топло. Потръпна.
– Сега… сега… ето ви този пуловер, чорапи и… да, хавлиена кърпа. Мека е. Подсушете се и свалете тези дрехи, мокри са. Аз ще отида да стопля вода за чай и… Не се тревожете, моля ви, искам само да помогна – имаше нещо много очарователно в смущението му.
– Да, да, благодаря!
Съблече мокрите си дрехи бавно, усещаше умора, а и топлината като че я разтапяше. Почувства някакво странно спокойствие, за пръв път след близо десетчасовото напрежение. Запали цигара.
– Ето го и чайчето. Баща ми е билкар и това е точно за премръзнали, разтревожени и отчаяни момичета – сапфирените му очи блестяха. Беше дяволски красив и излъчваше приятен аромат на тютюн и още нещо…
– Одеколонът ви… много е… секси – за пръв път се усмихна.
– Аха… подарък ми е от… няма значение. И аспирин имаше тук някъде. Да. Ето го. Хайде, не се мръщете. Нали не искате да си докарате някоя пневмония. Ще ми разкажете ли какво ви се е случило?
– Не! – очите и се напълниха със сълзи – Не! – потръпна.
Това, което се случи след това, е трудно за описване. Любиха се, все едно са го правили десетки пъти преди, все едно не бяха двама, които се познаваха само от час. Бяха толкова първични и нежни, толкова страстни… Беше незабравимо.
Събуди се рано, облече се тихо, извади от сака всичко, което беше приготвила за Лъчезар. На вратата се спря за миг. Прииска и се да се върне, да съблече дрехите и… Вместо това погали отдалече спящия млад мъж, погали нежния овал на лицето му, силните рамене… Затвори тихо вратата.
––

… Така и не разбрах името и. Не я попитах. Какъв съм кретен само… Но не забравих това момиче!
––

– Калина, Калина се казвам – за пръв път за този ден се усмихна.

Навън валеше.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.