Loading...
Днес станах рано. Усетих енергията, която се извираше от мен на талази, погледнах се в огледалото и… онемях. Косата ми беше придобила онзи цвят на медна жица, който би подлудил всеки ром, ромка или ромче, а очите ми… о-о-о нефтените петна в Бургаския залив направо биха се пръснали от завист още преди намесата на еколозите.
Направих кафето и седнах да пиша.
Стих.
Обаче точно в този момент една мисъл спря ръката ми: „Момиче, за това си трябва „можене“!, изплува и съкровен спомен. Веднъж… чула, недочула мислите си, вместо „можене“ разбрах Гложене. За малко повече от пет пари се озовах в Гложенската Света Обител. Няма лошо, но поовехтялата ми вектра преби цвят измежду луксозните возила пред манастира. То бе ем ве-та, то мерцедес-и, то ауди-та, то джееп-ове… Един беше толкова голям, че се почувствах като пигмей пред трикрилен гардероб… с надстройка. Както и да е. За да поразсея колата, я разходих из селцата, та да срещне някой закъсал москвич, понакичена лада или самозабравил се трабант, но… терапията не даде очаквания резултат. Два дни по-късно опелът влезе в… основен ремонт. А споменът за упоменатия ремонт и до ден днешен предизвиква нервни тикове у мен и Домашния майстор. Аз смигам с лявото, той с дясното око. Отплеснах се.
Ще пиша значи стих, но я няма Музата! Разбира се, грабвам телефона мой насущний и чакам да чуя онзи глас, който винаги ми напомня Шер, но с полутон или тон по-високо, зависи колко цигари е изпушила.
• А-а-ахххх, о-о-оххх! Кажи, бейбииии!
• Трябваш ми! Спешно!
• О-о-ох, а-ахх, на легло съм, дарлинг! Уцелила си точната Муза, но не и точния момент! Нали разбираш? Любов… и тъй нататък. А ти не се излагай, драсни там едно хайййййй-куууууу, три реда са, бе джанъм!
И с такава страст ми затвори телефона, че чорапите на Домашния майстор щръкнаха.
Добре де! Няма проблем!
Миниатюра ще напиша!
За миниатюрите ползвам Муз. Един такъв добросърдечен, нежен и мъдър, че всеки път, когато е покрай мен, се гледам в огледалото, за да констатирам точната си възраст… Набирам неговия телефон и чакам смирено. Отсреща:
• Ъ-ъ-ъх, ъ-ъ-ъх…
• Запек ли?
• Нннне, един сак се мъча да затворя.
• Ще пътуваш някъде?
• Нннне, стари спомени… Пролетно почистване… ще ги нося на битпазар.
• Трябваш ми! Мислех да…
• Ъ-ъ-ъх… ти избягвай да мислиш. Вреди ти… А и… Миличка, чакам Мъдрост. Нали разбираш? Любов… и тъй нататък.
Сега аз затворих телефона. С мъничко страст!
Добре де! Проблемът е никакъв!
Ща напиша разказ!
И точно навреме, защото в рамката на вратата (като тапа в бутилка луксозно вино) застана Тя – любимата ми Муза. Прозаична, както винаги, неглиже, горната част на лицето в сянка, но с добре оформени червени устенца и вирната брадичка… Скочих и като тирбушон я измъкнах от рамката, настаних я в единствения си удобен фотьойл (на другите им изпълзяха пружините) и вперих очаквателен поглед към нея.
А тя… с такова изражение ме фиксира, че бретонът ми щръкна като разгонен таралеж. Не че съм виждала разгонен таралеж, но този факт убягва и на бретона, та…
• Трябваш ми! Ще пиша разказ!
• Ами пиши, кой ти пречи? – и се прозя така, че видях амалгамената пломба на пети горен, дясно – Отбих се само да ти кажа, че имам среща. Нали разбираш? Любов… и тъй нататък.
Каза го и излетя като бяла, замаяна от щастие, птица (тук оставям на вас да си изберете каква точно птица бихте искали да видите в полет).
Сетих се! Паелята!
Но точно в този светъл миг телефонът изцвили (различни звукове слагам, че да разпознавам приятелчета, нали Сократ беше казал: „Говори ми да те видя“, та…) Беше Кулинарната ми Муза. Дъвчейки спомена, че е заведена в някаква квартална кръчма и била влюбена в някой си Биг Мак.
– Нали разбираш? Любов… и тъй нататък.
Не ми остана нищо друго, освен да пия една студена вода. Хлорирана. Да смигна с лявото око, за което не ми трябва Муза, имам си нервен тик и да поизлеза, защото…
Нали разбирате?
Любов… и тъй нататък!
