ВАПЦАРОВ ОТБЛИЗО – IV част

Отношенията на Бойка и Никола били особени

Отношенията им били добри, но се развалили. Поетът бил харесван от жените. Винаги желаел Бойка, обичал много красиво, но бил сдържан пред хората. Разводът им бил реално възможен. Иванка Димитрова е любовница на Боян Дановски.

След разстрела на Вапцаров Бойка искала да живее. Тодор Живков я защитил за връзката й с кмета на о-в Тасос. Павел Вежинов след 2 години я изоставил заради по-млада. Бойка се оженила – и приятелите на Вапцаров я гледали с недобри помисли и надежди.

Така уклончиво и малко хлъзгаво представят отношения­та между двамата съпрузи техни близки и приятели. Уредникът във вестник „Литературен критик“ Константин Цапев, там Ва­пцаров е редактор няколко месеца, ги обяснява като по-рядък случай и че не бивало да ги мерим с днешния аршин. Особени са отношенията им и според Никола Русев, не е драматург, а явочник и съкилийник на Вапцаров, съден по делото, по което и поета. На същото мнение бил и приятелят му Антон Попов – когато Бойка си останала у дома и не отишла да посрещне Но­вата 1942 г. с мъжа си (последна за него) в компанията на едни от постоянните му спътници – Попов с годеницата си Росица и Кирил Николов от македонския кръжок, не само литературата ги е свързвала, а и конспирацията. Николов е също явочник и е обменял валута на ЦеКа на БКП и на военно- подривниците и. Квартирантът им и братовчед на Вапцаров по майчина линия Любомир Везов подхвърля, че знаел някои неща, но нямало да каже нищо за тези отношения, а и не бивало. За Бойка Христо Радевски предупреждава, че послъгва. Затова истината трябва да е някъде по средата – между нейните спомени за личния им живот и атаките на роднините Вапцаровци, които са озлобени срещу нея и не пестят черната боя за снахата си. Интимните отношения са особени, когато са от типа на любов и омраза едновремено или на приливи и отливи във времето, житейски оп­итният човек може да направи и по-свободни тълкувания – за увлечения, изневери, оставане само на едната привързаност или сексуална връзка без душевна. Официално съпружеството им е било представяно идилично, а насаме се твърдяло обратното, убеждава ни Марин Георгиев в нашумялата си книга „Третият разстрел“ от 1993 г.

Вапцаров е бил влюбчив (известно е от приятеля му Михаил Сматракалев), а и самият имал голям успех сред жените. Уж се вземат с голямо желание, Бойка избягва от къщи и се отказва от следването на математика в софийския. А ги при­нуждават да избързат с женитбата комитите на ВМРО Барбата и Црън Киро от Горна Джумая, подканяли ги няколко пъти, задъл­жение на организацията, която има власт и авторитет в Пирин­ско, е и да следи за морала. Бойка казва, че я предупреждавали да не ходи с него, но вярното е първото. Ухажването продължава от лятото на 1932 г. до венчавката в църквата в Бараково през фев­руари 1934 г., там Вапцаров е машинен техник във фабриката на братя Балабанови. По изискванията се обръща от протестант в религията на жена си и става православен. За поета са извест­ни две негови любовни приключения дотогава – с Кина Рупова в Разложката гимназия през 1929 г. и с Ана Мицова от Горна Джумая на следващата. Първата му изгора отива да учи право, а другата вече го е започнала в единствения ни университет. За Вапцаров всички се кълнат, като често повтарят думите на авера му от морското училище Халей Чушков, че е сантиментален и не го влече плътското. Но той е точно от типа, който се харесва на жените в ролята им на самки. Висок един и осемдесет и един, мълчалив, външно груб. Жаргони и нисък стил после влизат и в поезията му – казва на приятеля си от македонския кръжок Ми­хаил Сматракалев, че целта му е да се отличава от буржоазните стихотворци. Той държал на масата много снимки на момичета от Варна и Русе, гостите ги разглеждали, докато неговият адаш Селяновски не го накарал да ги прибере заради жена си, съпру­гът се престарал – изгорил ги. Запознанствата са от времето на морското училище – 1926 до 1932 г. По-младата с четири години Бойка също имала няколко флирта. Дори когато михайловисти стреляли по Вапцаров, лидерът им Ванчето обяснил в писмо, че това е от болезнена нечия ревност. Макар официалната версия да е, че е гърмян заради баща си Йонко, отвлечен за година и половина от заклетия си враг. Не можем да заобиколим въпроса – добри са били отношенията им или лоши. Най- уместното би било да отговорим – били са добри, но са се развалили. Отдале­чаването станало, когато умряло на 6 месеца детето им, на по­гребението на 1 август 1936 майката не отива, вероятно е била в голям шок. Имал шанса да започне като репортер в официоза „Зора“, но не се възползвал. Той оставил малкото да умре в ми­зерия и Бойка не му простила. Разсъжденията са на сестрата му Райна. Наскоро са дошли в София. Шефът на вестника Данаил Крапчев и Йонко са приятели. Баща му винаги му е помагал при намирането на работа. После е измислена по-благоприятна версия за смъртта на бебето – че имало суша това лято и оттам токсично чревно разстройство по децата. Бойка е забременява­ла още няколко пъти преди и след това, но болните бъбреци и пречели да износи отрочето.Така става и в първите дни на яну­ари 1942 г., плодът излязъл мъртъв в 6-тия месец. Здравка Ко­лева, която е от постоянната им компания, си спомня как минал Никулденът на 1941 г. Бойка била мрачна и недостъпна, ледена висулка, отрицателното и държание не само към чуждите хора, но към мъжа и било некрасиво от нейна страна. Според гене­рал Крум Радонов, който започва очернянето и със статия във вестник „Народна армия“ през февруари 1962 г., Вапцаров не я е обичал, но я е търпял. Банскалията от Рило-Пиринския отряд всъщност изпълнява молбата на баба Елена да орезили прови­нилите се пред сина и по нейните представи – Елисавета Багряна, Караславов, Радевски, Бойка. Според съпругата – с един куршум три заека. Тя не включва в сметката третото от литера­турните величия. Роднините на поета са простили на художника Константин Щъркелов, свидетелствал неубедително на делото заедно с близката до двореца и негова интимна приятелка жив класик още тогава. Етървата на Бойка Венера Вапцарова (жена на брат му Борис) от стихотворението „Прощално“ тегли изво­да, че поетът е обичал съпругата си, но тя не го искала. Там оригиналът е нечакан и неискан, а вдовицата подменя втората дума с далечен, според повечето от запознатите с подробности­те. Бойка смята, че не я обичал, защото при прощаването преди разстрела и казал думи, които възприела като удар: гледай да се ожениш за човек от нашите среди. Баба Елена, когато чула това от устата на снаха си, се съгласила, но с условието – не веднага. След това понесла тежко законния и брак с Николай Шивачев през 1951 г. Но в писмото до младоженката се въздържала – не стъпваш на чурук дъска. Пишман изследвачи на Вапцаров раз­читат диалектното и и с разкрачен почерк излияние в обратен смисъл – ще станеш на чурук дъска, като проклятие срещу Бой­ка.

Вапцаров отсъствал често от къщи и нощем, причини­те не били само конспиративни. Като не се прибирал у дома, Бойка го подозирала. Можело да се стигне и до развод. Бого­мил Райнов знаел, че просто бягал от дома, не смеел да си дойде и отивал в затънтени мизерни хотели, а Радой Ралин добавя – че преспивал и по приятели. Подхвърляли и, че и изневерява, оп­лаква се съпругата, а Костантин Цапев я запомнил като сиротна – все чакала мъжа си. Наемателката им Цвета Имкина често го срещала на улицата да се връща призори. Скандали до бремен­ността си Бойка не е правила, въпреки, че изчезвал за седмици, не само за да си търси работа, а с компании по кафенетата. Вече в полулегалния му период, когато е на заплата при Цвятко Радойнов, пред сестрата на поета Райна се разразила една такава семейна буря. Домакинята се разхождала като тигрица из апар­тамента им и когато Вапцаров се върнал чак след две седмици, го посрещнала с „развратник и пияница“. Но той се извинил с изключително неугледния си вид, изпоцапан, с кални обуща и брадясал – така било невъзможно да отидеш при жена. В също­то време съпругът я ревнувал. Затова Бойка се страхувала от синини, а Младен Исаев я нарича шавлива. Според едни като Михаил Сматракалев, Вапцаров се оплаквал от жена си, а спо­ред други като Никола Русев явкаджията, я хвалел – била много добра, и дете да и заведе пак ще го приеме и ще живеят. Вер­сиите за развода са две – иска го Бойка или Вапцаров. Първата тръгва от собственика на малка работилница Емил Попов, при когото конспираторът се водел на книга, че работи, за да не бие на очи. Той разказвал на познати, че Бойка била предупредила мъжа си за намеренията си да се парясат. Но впоследствие По­пов се отметнал, че Вапцаров измислил това за пред хората, за да не я преследват в случай, че бъде разкрит. А контраверсията, че инициативата за раздялата е на поета, се приписва на Миха­ил Сматракалев. В публичното пространство я пуска обаче друг приятел на Вапцаров – художникът Иван Керезиев преди 15- тина години, но от името на първоизточника. От Сматракалев Вапцаров поискал съвет какво да прави с Бойка. Нещастието на двамата не идвало от половия им живот, който бил хармони­чен. Винаги желаел Бойка, много нежен бил и я обичал неве­роятно красиво. Искал винаги да спят под една завивка, но бил абсолютно сдържан пред хората, хвали сексуалните им игри съ­пругата. Шеговито и поставял условието, че не искал да я види пълна.

За препъни-камък в отношенията на Бойка и Никола се представя актрисата Иванка Димитрова. Тогава тя е имала роман с режисьора Боян Дановски -Буко Данов и едва ли е деляла сърцето си между двамата. Времената не са били тол­кова разпуснати. Любовта и към поета най-много да е била пла­тонична. Жената на неговия живот си остава Бойка, посветил и е едното от двете си предсмъртни стихотворения – „Прощално“. Иванка Димитрова заедно с банскалийката Магда Колчакова са първите изпълнителки на Вапцаровата поезия. Използва се Живко Живков, по-късно висша комунистическа номенклатура, който се случил да дели четири дни една килия с Вапцаров в затвора. Поетът си говорел непрекъснато по морза със съседите – от едната страна с Цвятко Радойнов, а от другата с Иванка. За съпроцесника му Кънчо Иванов артистката била повече от дру­гарка на Вапцаров – като чула смъртната му присъда, изпищяла като прободена, заплакала със сълзи и се хвърлила да го прегър­не. А не може ли това да е човешко съчувствие? За доказател­ство, че имала чувства към Никола, се използва случката, кога­то Иванка, Бойка и квартирантката им Митка Лалова разравят пресния му гроб. Пуснат бил слух, че един от осъдените не бил доразстрелян и останал жив. Атаките срещу Бойка са и за това, че не го е смятала за голям поет. Обвиненията са от Росица Босева, годеницата на Антон Попов – и тя казвала, че подвигът го направил славен и признат, не разбирала поезията му, не го раз­познала още в началото. Михаил Сматракалев дори намесва и Вапцаров – той му се оплакал, че лично го заявила на мъжа си – не вярвала в качествата му като изключителен поет. Против тях се обявява уредникът на „Литературен критик“ Цапев – напро­тив, радвала се на всяко негово стихотворение, той бил свидетел за „Кино“, излязло в този вестник, готова била да го издържа цял живот. Наистина, след книгата му „Моторни песни“, Бойка му казала да напусне работа. Тя изхранвала семейството почти година и половина, докато от декември 1941-ва не започнал да получава заплата от шефа си във военната комисия полковник Радойнов. От това той бил малко подтиснат като мъж – че е на

грижите на жена си.

Бойка е суетна, властна, практична, според враговете си като Росица Босева. И по общо мнение – меркантилна, блазнят я луксът, материалното охолство, макар никога да не би се омъжила за търговец. Вапцаров я наричал „бяла врана“. Заради това, че се обличала като модерна жена, а той в контраст с нея – скромно. Хвалела се, че е Остап Бендер, за нея положителен герой. Дори след ареста на Никола полагала особени грижи за вида си, а след разстрела модернизирала бита си, изхвърлила старите вещи, чуди се Босева. На удара Бойка отвръща с удар – за Росица Манолова знаела някои подробности за връзката и с Антон Попов, които не говорят добре за нея, но мълчала заради паметта на убития. (Приживе успя да се сдържи да не го каже, но го пише в дневника си.) Вдовицата изглеждала горда, добре облечена, със самочувствие, допълва за това време наемателката им Станка Лепоева. С Вапцаров Бойка търси бля­сък, нова избрана среда, защото поезията обещавала признание, забелязва първият заел се да опровергае лъжите за него Марин Георгиев. Имала фикс-идеята Никола да стане поет, знаем от Мара Исаева, тогава съпругата на неговия литературен събрат. Нахъсканите срещу нея я укоряват и за мирогледни различия с Вапцаров. Братът на Кирил Николов Иван я смятал за не напъл­но „наша“. Като недостойна в идейно отношение, неразбираща мъжа си и не за него я представяла пред посетители сестрата Райна, на късна възраст от 1968 г. уредник в къщата-музей в Банско. А на младини е била съпруга на Георги Коцаков, поли­цай, убит веднага след Девети 1944 -та заради издевателства и садизъм към нелегалните. Не може да се отрече на Бойка, че е знаела за конспиративната професия на Вапцаров. Дори родни­ната от страната на баба Елена Везов заварва Атанас Романов да носи тротил в семейното им жилище, досеща се за заниманията им и поради руския акцент на Радойнов. Бойка се позовава на Стоян и Костадинка Захариеви, осъдени по това делото срещу

ЦеКа, че заедно с Романов е идвала с куфар с взрив в квартирата им през февруари 1942 г.. Заслугата и не се признава, защото изглежда, че историята е съчинена от нея. Но тя продължава да недоволства, че симпатизантите и от средите на конспираторите са цензурирани и дори някои заплашвани – освен Захариеви Димитър и Спасунка Терзиеви, Емил Попов, Янка Христова. А ченгето от ДС и писател Костадин Кюлюмов през 1979 г. се хва­лел, че ще докаже вината на Бойка за арестуването на Вапцаров. Но като се разровил в архивните документи, се отказал и при­знал на набедената, че племенницата Мая го направила оръдие на клеветите. Пак от Везов излиза дребната битова подробност, че след ареста на Вапцаров, когато полицаите дошли да правят обиск в апартамента им, Бойка ги почерпила кафе. Това не е единственото „доказателство“ за вината и. Не я уволняват и от Земеделска кооперативна банка, където е щатна деловодителка. Но тук са и жената на Трайчо Костов, Люба, преди това била изгонена от друга банка, и майката на момче, убито в полиция­та. Бойка плаща само две месечни вноски от огромната глоба от 500 000 лв., която се налага на смъртниците по делото. Борчът трябва да се поеме от наследниците. Но не плащат и роднините на останалите разстреляни. Явно властта негласно е решила да не се занимава с тях и да ги остави на мира.

След смъртта на Вапцаров Бойка заслужено си спечелва прозвището „веселата вдовица“. Така я наричали в някой среди, признава макар и добре настроеният към нея Георги Караславов. Бързо тръгва на работа, не носи траур. Не прави 3 дни, 9 дни, 14 дни, 3 месеца, 6 месеца, не спазва обичая. Съ­бирала се с колегите на рожденни дни и празници, искала да живее. Първият и мъж като свободна е кметът на с. Казавити на о-в Тасос Спас Висулчев. Той се появил около месец след разстрела на Вапцаров в апартамента им на ул. „Ангел Кънчев“, Константин Цапев видял неоправеното легло и се досетил каква е работата. След статията на Крум Радонов през 1962 г., къде­то Висулчев е осветен, той му показал снимки с нея от Тасос. Други я виждали на фотография оттам на кон. Бойка изчезнала през август 1942 г. и се завърнала през февруари 1943 г. в жи­лището, като го представяла за свой братовчед, спомня си Мара Исаева-Колева. Идвал открито пред Венера Вапцарова, Росица Манолова и наемателката Стайка Лепоева, допълня я Митка Лалова, друга тяхна квартирантка. Новата 1943 г. Бойка я по­срещнала в Кавала с любовника си Висулчев – градът е на брега срещу Тасос, който е на 20-ина километра в морето. Там Райна ги видяла да се веселят в ресторанта, сестрата била с мъжа си Георги Коцаков, командирован в този район. Силно впечатле­ние правел голият гръб на Бойка. Оправдала се пред Райна – търсела забрава. Писала на Висулчев, че никога дотогава не е обичала така истински, баба Елена го питала след Девети вярно ли е и той потвърдил. Любовникът на Бойка наскоро се развел с жена си, защото тя се лекувала в санаториум за туберкулозни и хлътнала там по лекар. Когато излязло писанието на Радонов, въздействието било толкова силно, че Мара Исаева посъветвала бившата съпруга на поета да не идва в София, за да не станат изстъпления. Тя си пристигала от Варшава. Секретарят на ЦеКа Митко Григоров поръчва на Георги Караславов да напише опро­вержения освен във вестника, където е излязла статията – „На­родна армия“, но и в „Литературен фронт“. Защитата на Бойка де факто идвала от Тодор Живков. На пленум през март 1962 г. той оправдал нея чрез Висулчев – имахме и такива кметове в Беломорието, които помагаха на нелегалните. След Девети септември 1944 г. Бойка е постоянно в младежката компания на „Стършел“-лите, които основават вестника. С тях е бил бли­зък преди смъртта си и Вапцаров – с Челкаш, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Радой Ралин, Иван Пейчев. Тази компания я върнала към живота. С Никола Гугов съжителстват без подпис от пролетта на 1946 г. до края на 1948 г. Това е истинското име на Павел Вежинов, той вече се бил развел със законната си жена

Марина. Бойка си повдига акциите, че искал да се оженят, но тя плакала за Вапцаров и нейната нетактичност станала причина­та да се провали бракуването им. На годишнините от разстрела през 1947 и 1948 г. тя не сдържала сълзите си. Вежинов уж казал пред някой, че Вапцаров бил високо, а той оставал в неговата сянка. Истината е, че на писателя бързо му минавали увлечени­ята и вече срещнал новата си жена – младото момиче Виолета, а Бойка е навътяла 35 години. При радялата тя не можела да си намери място, обикаляла като луда из целия град и за малко не я блъснал трамвай. Плакала, когато дошъл да си вземе багажа. Четвъртата съпруга на Вежинов е Нина, дъщерята на Спас Висулчев. Тя вместо да ревнува Павел от нея, е една от най-упо­ритите защитници на Бойка. Хорските приказки я свързват и с Христо Радевски. Но Бойка не се задълбочила с него, защото не можела да дели. Радевски бил ухажван от много хубавици. Тя признава, че даже приятелите на Никола Вапцаров я гледали със затаени помисли и надежди. Затова женитбата и станала цел. А и четири от шестте съпруги на разстреляните по делото сре­щу ЦеКа от 1942 г., се омъжили веднага след Девети септември 1944 г., само Иванка Антон Иванова била стара вече за това. С бъдещия и мъж Николай Шивачев работели заедно в списание „Червен кръст“, вестник „Борба с туберкулозата“ и БТА. Обичал Вапцаров и не му бил съперник в сърцето и. А всъщност май ис­кал да отиде на дипломатическа служба. Все пак е своеобразен наследник не на кой да е, а на Вапцаров. С Бойка 17 години пре­карали в чужбина – Москва. Варшава, Прага, Ленинград (сега Петербург). Преди да се оженят е бил болен от туберкулоза, а това значело, че шансът да имат деца е нищожен. Но е с 8 годи­ни по-млад от Бойка.