ОГЛЕДАЛОТО

Реших да послушам съветите. Ще потърся огледало и ще видя кой ще срещна там.

Спомням си за едно огледало, което се самоуби. Изведнъж, най-неочаквано, без предупреждение. Не разбрахме защо се случи това. Стояхме си кротко в едната стая и вратата към съседната беше отворена. Пиехме си кротко пиенето и разговаряхме тихо. Музиката не беше пусната, защото очаквахме останалите да пристигнат. Трябва да е било някъде този сезон. Забелязала съм, че късната есен е пълна с мистерии и недомлъвки. Винаги е така. Както разговаряхме, изведнъж се чу страшен шум в съседната стая. Оглушителен направо. Замръзнахме.   Какво беше това? Какво? Стояхме и не знаехме какво да направим. Станах и влязох в съседната стая. Видях го на земята, разбито на малки парчета.   Голямото огледало. Странното беше, че се намираше в средата на стаята, а не до стената както би трябвало да изглежда едно паднало огледало. То като че ли се беше хвърлило. Стояхме и го гледахме. Когато другите пристигнаха и им обяснявахме объркано, решиха, че ги поднасяме. Така или иначе се случиха още странни неща през онази нощ и никой не се усъмни, че огледалото само се беше озовало в средата на стаята. Никой не разбра какво го беше накарало да стори това. Какво бе видяло в себе си, та му се е сторило толкова непоносимо.

Имам едно красиво голямо огледало в коридора вкъщи. Всеки, който идва или си тръгва се спира пред него и дълго се върти. Аз самата никога не заставам пред него. Не зная защо. Може и да има причина някаква. Вероятно заради това, че е в коридора. Не обичам преддверията. Не ми е уютно в тях. Сигурно, затова и отбягвам това огледало. Въпреки красивата му златиста рамка.

Избрах си огледало, в което да надникна. Не е много бистро, но за сметка на това пък ми е вярно. Познавам го от много години. А то познава не само мен, но и много от моите близки. Дори и тези, които вече ги няма. Стоя пред него и очаквам да видя отсреща този, който търся. Протягам ръка и тя потъва в меката мъгла на огледалото. Влизам внимателно, защото съм чувала, че огледалният свят понякога е измамен. Когато прекрачвам напълно и правя първата крачка мъглата започва да се разсейва. Тръгвам напред и търся лицето, което ме харесва. Вървя, оглеждайки се…

Стигам до един огрян от слънце двор. Високи борове се издигат от двете страни на грижливо поддържана пътека. Пристъпвам по нея и вдишвам аромата на цветя. Има много лалета. Ярки и красиви. На една голяма смокиня с огромни листа виси детска люлка. Толкова е слънчево и красиво. Надничам в малък фонтан и чувам детски смях зад себе си. Обръщам се. Под разцъфнал храст с бели цветове виждам малко дете с бяла нощница до земята. Дърпа клоните на храстите и сняг от бели цветове го посипва цялото. Затова се смее значи.
– Хей, виквам й. Тук ли живееш?
– Не. В тъщата.
В тъщата? Аха, не може да казва „к“. И аз не можех, когато бях много, много малка.
– Искам да те питам нещо.
– Аз не те познавам. – вика тя и побягва нанякъде.
Стоя и гледам след нея. Сигурно не ме познава. Но защо аз си помислих, че я познавам?!

Продължавам напред. Стигам до една поляна. Група момчета играят футбол. Когато се заглеждам във вратаря виждам, че не е момче. Омацана е цялата в кал, защото самоотвержено се хвърля за трети пореден път в една и съща локва. Чудя се как може момиче да расте в такива игри.
– Ей , вратарката, я ела тука! Веднага.
Идва и доразмазва калта по лицето си.
– Какво си мислиш, че правиш. Бас хващам, че двете яйца в джоба на якето ти са станали на омлет. Забрави ли къде трябваше да отидеш? И този панталон на теб е бил бял преди час. Бял!!!
– Какво искаш? Коя си ти? Аз не те познавам! – обръща се побягва.
Гледам след нея. Моят панталон не е бял. Чудя се кога последно съм обувала бял панталон…

Продължавам напред. В парка край морето стоят момче и момиче. Тя се е качила на една пейка, за да му говори нещо в ухото. Той е…отвратително висок. Сляпа ли е? Да не си въобразява, че винаги ще има пейки около тях, за да може да я чува. Викам й. Дори не ме забелязва. Дори не поглежда към мен. Искам да й кажа нещо, искам да я предупредя. Късно е. Скача от пейката, изкрещява нещо и побягва.
– Чакай, чакай, – настигам я с усилие, правиш грешка. Голяма грешка.
– Разкарай се. Каква си ти, че да ми кажеш. Та аз не те познавам. И побягва нагоре по хълма.
Дори и не поглеждам след нея. Знам, че след много време ще се качи на друга пейка. Но никога вече на тази.

Под едно дърво седи млада жена. Приближавам я и усещам как цялата болка и мъка на този свят се стоварват отгоре ми. Искам да й кажа нещо. Да я успокоя.
– Виж, животът е несигурно нещо. Аз знам, че един ден всичко ще мине.
– Никога няма да мине.
– Не е вярно. След няколко години ще видиш.
– Години?! Не ми говори за години. Аз бях дотук.
– Неее, ще видиш. Вярвай ми.
– Защо да ти вярвам? Аз не те познавам. Даже и не те харесвам.
Трябва да си тръгна. Не искам, но трябва да продължа. Знам, че след няколко години ще си спомни за това. И ще разбере, че съм била права.

Вървя напосоки. Не срещам никого. Започва да се смрачава. Може би наистина няма никой друг в Огледалния ми свят. Става ми студено. Нощта идва, а все още търся този от огледалото, който ме харесва. Не съм изобщо сигурна, че съществува такъв. Стигам до брега на някакво езеро. Или море. Или океан. Не виждам в мрака. Виждам само силуета до мен. Не съм чула кога е приближил. Черен силует в мрака. Защо не се страхувам? Сигурно, защото съм изморена. Смъртно изморена. Умората притъпява чувствата. Сядам не земята и не си правя труд да го заговоря.
– Измори ли се?
Изненадана съм. Гласът не е страшен.Звучи ми познато. Само е леко изморен.
– Да.
– Добре, почини си тогава преди да продължиш.
– Да продължа?! Аз?! Чуваш ли се какво говориш?! Никъде нямам намерение да продължавам.
– О, ще продължиш. Вярвай ми.
– Не искам да продължавам никъде. Докога да продължавам?!
– Докато стигнеш до мен. Аз те чакам в края.
– Не искам. Нямам работа до теб. Какво знаеш ти изобщо?
– Знам всичко.
– Нищо не знаеш!!!
– Зная. Но няма да ти кажа. Просто ми имай доверие.
– Доверие?!? Да ти имам доверие!?! На теб! АЗ НЕ ТЕ ПОЗНАВАМ!
– Но аз те познавам. Много, много добре.
-Познаваш ме? Мен? Така ли? Наистина?
-Да.
Чудя се. Не смея да питам. И все пак.
– А харесваш ли ме?
– Дали те харесвам? Аз те обичам.
– Обичаш? Аз…Не те познах веднага. Прости ми.
– Прощавам ти….но…се питам, когато стигнеш до мен…ти дали ще ми простиш?