Асенчо

– Марш оттука бе, цигане с цигане! – извика един младеж от групичката до светофара.
Покрай Асенчо изсвистя камък, чукна се в паветата и отскочи с бръмчене.
Асенчо побягна. Беше свикнал да бяга. Правеше го от много малък; от толкова малък, че на възрастта, на която той бягаше с все сили от злонамерени хора, връстниците му се учеха да ходят.

Затова момчето бързо се пригоди към ситуацията, когато баща му, Седефчо, му каза:
– Вечи си голям. Тръгвай да събираш жилязо и хартия, че иначе те оставям да гладуваш!
Всички в рода на Асен работеха.
Баща му се преструваше на сакат и просеше там, където се срещат „Витоша“ и „Хан Аспарух“. Това централно място той си извоюва след кървава битка с двама други просяци. Единият от тях избяга с разбита устна, а другият получи по-сериозни наранявания. Вторият стоеше по цял ден на една съседна улица и дебнеше Седефчо. Беше му обещал, че при първа възможност ще го удари с все сила по главата.   Винаги, когато минаваше покрай него, му показваше голям камък и го гледаше многозначително.
Седефчо печелеше повече от добре. Средно около петнадесетина лева на ден, но порокът му – пиенето, изяждаше кажи-речи всичко. Toй не обичаше нищо повече от ракията.
Сядаше на едно откъртено бетонно блокче, което използваше за стол в порутената им къща, намираща се недалеч от центъра, и засмукваше бутилката в захлас.
Роднините му предпочитаха да пресуши съдържанието й по-бързо, защото ставаше безпомощен, и не можеше да ги бие. Освен това, съвсем спокойно му пребъркваха джобовете и разделяха помежду си парите, които намираха.
Ако ли пък не се отрежеше до степен да не може да ходи, Седефчо беше истински „бич божи“. Нападаше дъщерите си с похотливи намерения, биеше жена си, караше синовете си да се налагат с тояги, за да види кой е по-силен и това беше най-малкото, с което семейството му се разминаваше.
Не след дълго заспиваше уморен. В този миг цялото домочадие се спускаше към него, всеки грабеше стотинки и цигари, докато седефчовото хъркане пореше въздуха заплашително.
Майката, Първолета, и най-малката дъщеря, Дафинка, бяха джебчийки. Неблагодарна и рискована професия упражняваха. Още повече, че времената не бяха трудни само за циганите. Някой ден се връщаха със сто лева, друг път – бити, а понякога изобщо не си идваха, защото прекарваха нощта в някое районно управление на МВР. Превратностите на живота и мъжът й, Седефчо, бяха обрулили Първолета и тя имаше мрачно изражение на изпитото лице. Очите й изглеждаха уморени и огънят, който не ги напускаше преди години, сега беше приглушен, култивиран. Като блясъка на сребро, покрито с патина.
Асенчовото семейство бе голямо. Той имаше още две сестри и петима братя, от които само един – Лазо, живееше при тях. Лазо, яко момче, водеше сестрите си Гица и Пенка на околовръстното шосе всяка сутрин, като бдеше от храстите да не би някой клиент да се държи грубо с тях.
Тези тримата носеха най-големи постъпления в семейния бюджет. Петдесет лева на ден не им мърдаха. Гица и Пенка бяха търсени, защото бързо си създадоха име на трудолюбиви и можещи проститутки. А името в този бранш е всичко.
Така деветгодишният Асен беше единственият безполезен в дома. И това се промени скоро.
В първия му работен ден баща му беше учудващо търпелив с него. Предишната вечер не се бе напил по независещи от него причини: прекара я в болницата, защото съседът му по просия най-сетне успя да го фрасне с павето.
Разходиха се заедно, Седефчо хвърли сина си в два-три контейнера, за да го запознае с обстановката на първото му работно място, показа му какво трябва и какво не трябва да събира, както и къде ще му дадат пари за събраното. Даде му средство, с което да прекарва добивите си. То беше направено от стара детска количка, и Асенчо се гордееше неимоверно много с факта, че му го поверяват.
– Пази го като бутилка!- каза баща му и се подсмихна. Асенчо почти не бе виждал баща си да се усмихва, но той беше прекрасен човек, когато бе трезвен.
Въпреки неуморния си труд и постоянството си, Асенчо изкарваше значително по-малко от другите членове на семейството. Те обаче се държаха много толерантно с него, и не го оставяха да гладува. За да им се отблагодари, той ги снабдяваше с дрехи, които изравяше в контейнерите. Макар че можеха да си позволят ново облекло, на асенчовите роднини сърце не им даваше да зарежат здравите и хубави дрехи, които изхвърляха богатите глупаци. Поради същата причина не си бяха направили дори и малък ремонт на къщата. Какъв беше смисълът на всичко, като животът е кратък и трябваше да се използва всеки миг от него и всяка стотинка за забавления!?
Момчето бе доволно от новото си поприще.Често намираше неоглозгани кокали и други вкусотии; оставяше най-добрите обувки и дрехи за себе си. Стомахът му от време на време ставаше неспокоен от храната, която изравяше от кофите, но това не го притесняваше изобщо. Заделяше от своите доходи и си купуваше всичко, от което се нуждаеше: бонбони, близалки, а след една-две години, когато пропуши, и цигари.

Шляенето по цял ден из улиците действаше като песен на неспокойната му душа.
Видя много нещо. Ето, тук, в началото на … (Асенчо въобще не знаеше имената на улиците), някакви какички работеха това, което работеха и неговите сестри. Той се гордееше с всичките си роднини. Така беше научен. В семейството му нямаше срамна професия, освен тази, която не носи пари.
Колите си летяха покрай него, когато тръгна по широкия булевард, но той не се страхуваше. Добре знаеше, че ако се гмурне встрани, по малките, преплетени и безредни улички, има по-големи шансове да намери нещо, но той беше още млад и се поддаваше на емоциите. Забавно му бе да види отново батковците, обличащи се като жени, които винаги стояха пред една огромна къща, направо дворец.
Когато стигна близо до това място, той влезе незабелязано в един контейнер, и започва да ги оглежда любопитно, докато помахваха на по-лъскавите автомобили. Много му бяха забавни. Не можеше да разбере: има мъже и жени, какво ще стане ако всички решат да си разменят местата? „Българите са полудели!“- заключи той убедено. Смееше се и похапваше някакви царевични пръчици. После старателно изсипа трошиците, които бяха на дъното на пликчето в устата си, млясна доволно и изскочи от металната кофа за боклук.
Задърпа количката си по някаква уличка встрани от булеварда. Видя, че трябва да се отмести, защото един черен мерцедес (той не можеше да чете, но познаваше емблемата) се готви да паркира. Продължи да върви, но главата му беше обърната назад. Искаше да види що за хора ще излязат от колата.
Първо се измъкна с пуфтене плешив дядка с мустаци, чието шкембе се подаваше безсрамно от незакопчаното му сако. Изтича до другата врата, и я отвори (мерцедесът беше само с две врати- колко глупаво!- помисли си Асен). Оттам се появи русo, слабо и високо момиче. Въпреки, че се бе стъмнило отдавна, тя беше със слънчеви очила, което се стори много смешно на любопитното хлапе. Старецът затвори вратата кавалерски и натисна нещо, което държеше в ръката си. Чу се остър звук, а фаровете и мигачите на колата присветнаха.
Асен се беше чудил месеци наред защо някои от хората, които имаха коли, правят така когато слязат от тях, но сега вече знаеше, тъй като беше питал брат си Лазо, който беше по-голям, по-силен и по-умен. „Така проверяват дали им работят фаровете и стоповете“ – колко просто! Наистина бе умен тоя Лазо!
„Сигурно са баща и дъщеря“- помисли си Асен за мъжа и момичето. Представи си как той, Асен, но пораснал, възмъжал и с проблясващ златен зъб в устата, слиза от един мерцедес като този, но с четири врати и не черен, а друг цвят, може би оранжев или бял. Разбира се, че бял! От другата врата излиза една изтупана мадама като тази, но по-закръгленичка. Той няма да й отваря вратата. При него не вървят такива номерца. „Чудни жени!- си помисли момчето- Въшливи от пари, а ако духне вятър, ще се счупят. Не ядат ли?“
Стресна го клаксон. Срещу него идваше кола. Шофьорът продължаваше да свири, а Асен нямаше накъде да избяга, защото от двете му страни бяха плътно наспирали автомобили. Той се затича обратно към кръстовището и сви встрани. Докато минаваше покрай входа, в който бяха изчезнали старецът и момичето, видя с периферното си зрение, че те са се спрели и се целуват, а ръката му беше върху задника й. Стори му се странно, но нямаше време да мисли.
Когато стигна до кръстовището, разяреният шофьор свали стъклото и започна да крещи:
– Мангал мръсен! Ще ти счупя главичката! Леке черно! Мамицата ти!
Асенчо беше вече на петдесетина метра, тичаше по стръмното, все нагоре и още чуваше разгневения шофьор:
– Да ви е сварил Хитлер всички на сапун! Вие сте изроди!
„Много, ама много лош човек трябва да е бил този Хитлер.- помисли си момчето – Да вари хора на сапун!“
Когато прецени, че разстоянието е безопасно, то спря под една улична лампа, за да може да го види истерика, свали си гащите, обърна се с гръб, и като се наведе, разтвори задните си бузи.
Оня побесня още повече. Изскочи разярен от колата си, трясна вратата, и подгони Асенчо. На момчето му беше доста забавно да гледа как злобният мъж се задъхва по стръмното под напора на сланините си. Малкият герой преспокойно и демонстративно бавно забута количката си нагоре. Скоро далият всичко от себе си мъж спря, облегна длани на коленете си, и задиша тежко.
– Ей, чиче! Тежи ли шкембето?- момчето сложи крак пред колелата на количката си, за да не тръгне тя надолу по стръмното, и като вдигна мърлявата си фанелка, опита да се изпъчи. Резултатът беше плачевен: всяка манекенка има в сънищата си корем като на Асенчо.
– Айде, чао!- помаха на шофьора, който още не можеше да си поеме въздух, за да го нахока отново и, свирукайки си, пое към…и той не знаеше накъде отива.
Ставаше прекалено късно, а бе много далеч от дома си, така че реши да си намери удобна полянка за спане. Скоро се опъна на една. Времето беше доста топло, макар и луната да бе закрита от черни облаци, на които осветяваше само периферията. „Задушно е – помисли си момчето – Може да завали“.
Асенчо се скри в някакви храсти, защото ченгетата не биха му простили ако го видеха. Негови приятели му бяха разказали ужасни неща за полицаите. Някои дори ядяли деца, особено циганчета. Предпочитали ги, защото нямали нужда от много печене.
Асен тъкмо задремваше, когато чу шум. Нещото, което го предизвикваше, беше вече в храстите, така че той не можеше да се измъкне.
Надигна се, като сдържаше дъха си, и инстинктивно хвана единственото си богатство- количката с хартии и ламарини. В този момент, само на педя от лицето му, изскочи една глава. Беше рошава и мръсна. Като неговата. Само че, като се ухили, се видя, че няма зъби, докато роговите образования в устата на Асенчо бяха в отлично състояние.
– Първане, ела да видиш какво намерихме! – продума беззъбата уста. Гласът беше женски, макар и дрезгав, хриптящ.
Показа се втора глава, която освен рошава, беше и брадясала. И тя се усмихна зловещо, а очите й блеснаха опасно. Асен се изплаши и инстинктивно се сви, но стисна съкровището си още по-силно
– Айде, изчезвай!- процеди Първан на Асенчо през зъби- Без количката!- той сложи мръсната си, с изпочупени нокти ръка върху скъпоценностите на момчето, когато то се опита да си го вземе.
Баща му щеше да го смаже от бой ако се прибереше с празни ръце, но този май също нямаше да се поколебае да му свали кожата от гърба. Да беше тук Лазо! Щеше да ги научи как се ограбва спечеленото с честен труд! Асенчо реши да избере по-далечния във времето бой:
– Поне празна ми я дайте! – замоли момчето, макар и да знаеше, че никой на света не би се лишил от такава хубава количка.
– Марш! – изсъска жената, и Асен, стреснат, изскочи от храстите като тапа от шампанско. Спря да тича чак на края на поляната. Беше гладен, сам и отчаян. „Тия българи! Толкова са зли! Даже и просяците им са по-зли от нас.“
Тревата беше доста висока, а поляната- тъмна, така че, след като изчака двадесетина минути, Асенчо се запромъква бавно към храсталака, където бяха останали гнусните обирджии.Придвижваше се много внимателно, защото се страхуваше.
От опит знаеше, че от храстите навън нищо не се вижда, нали затова го бяха изненадали! Боеше се само да не издава звуци. Най-сетне стигна до тъмната маса в средата на поляната, и се затаи.
Двамата отвътре се хилеха за нещо. Асенчо зачака търпеливо, а секундите се нижеха убийствено бавно като през смразяващ зимен ден, прекаран в разнебитената им къщурка.
– Пий, ма! Имаме цяла бутилка! – чу се най-после мъжкият глас.
– Първане, ти искаш да ме напиеш и да ме изнасилиш! – изграчи грозно жената.
– Да те изнасилвам! – учуди се той – Що да те изнасилвам? Ти даваш на секи, който си поиска.
– Не говори така на една дама! Простак! – жената се кикотеше идиотски.
С времето смехът им ставаше все по-необуздан и все по-често се чуваше млясване след глътка ракия.
Скоро двамата започнаха да се боричкат, като продължаваха да се кискат гнусно. Асенчо предпазливо надникна. Беше виждал стотици пъти майка му и баща му да вършат същото, когато се напиеха. Той беше гледал внимателно какво правят, за да не се изложи, когато му дойде времето.
Асенчо знаеше какво ще последва, така че се измъкна и отново зачака. Както се надяваше, след половин час от храстите се чуваше само хъркане.
Момчето внимателно се запридвижва към съкровището си. Жената бълнуваше нещо за някакъв мъж, който бил починал от рак, а от устата й се стичаше гнусна лига.
Асен с радост откри, че двамата спящи са оставили и своите хартии и железа в неговата количка. Така им се падаше!
Бавно я заизбутва навън, но изведнъж някаква аларма се включи. Мъжът се размърда в просъница и се изправи на един лакът, а малкият побягна с всички сили без да изпуска количката. Целта му беше да стигне до лабиринта от тесни улички от другата страна на поляната. Макар че разстоянието не беше повече от стотина метра, той имаше чувството, че тича векове.
Двамата в храстите бяха сънени и полупияни, затова, когато усетиха какво става, вече беше твърде късно.
– Ще му извия врата на малкото копеленце! – се закани мъжът преди да потъне отново в пиянския си сън.
Асенчо тича още дълго. Най-после се успокои, че никой не го преследва, и започна да пристъпва бавно към съборетината, в която живееше.
Когато се прибра, всички спяха. Един лъч от уличната лампа падаше върху лицето на майка му. Лявото й око беше синьо, а устната- покрита със засъхнала кръв. Или я бяха хванали докато работеше, или баща му пак беше слагал ред в къщата.
Асенчо заспа непробудно.
Слънцето даряваше циганите с последните си есенни лъчи, и те му бяха безкрайно благодарни.

Асен и Зорка, приятелката му, седяха на една поляна. Пийваха ракия, която младият мъж щедро купи, и се задяваха. Той упорито искаше да бръкне под полата й, а тя се дърпаше. Асенчо знаеше, че скоро Зорка ще се предаде, но искаше да поддържа огъня.
– Престани бе, мръсник! Ни съм такава жина! Пазя съ, за който мъ вземи.
– Айди ма, Зорке! Оня ден не говориши така. Дай ми! Ш’те обичам цял живот!
Зорка действително беше позволила някои волности на Асенчо преди седмица, но това беше с цел. Най-малкият син на Седефчо бе желана партия за всички момичета в махалата. Беше изучил занаят при Бай Иван Българина, който вземаше коли назаем от непознати. Асенчо се замогна, и всички приятелки на Зорка започнаха да странят обидено от нея, когато тя неусетно го заплете в мрежите си.
– Пусни мъ! – изпищя Зорка, докато Асенчо се мъчеше да я тръшне на земята – Ш’ кажа на наш’ти, и тати ш’тъ утрепи от бой!
Асенчо се дръпна. Зоркиният баща беше много едър и постоянно начумерен. Младежът поседя замислен и задъхан от възбудата и борбата, след което попита:
– К’во да напра’я, за да си добричка като оня ден!? – хормонът го блъскаше, а и Зорка си я биваше.
– Ни знам! – отговори тя престорено намусено и важно. Усешаше, че печели играта.
Асенчо отново се умисли. Пуста циганка! Защо го мъчеше? Само преди няколко дни му даде всичко, което си поиска, че и отгоре! Беше много възбуден и му се щеше пак да я натисне, но страхът от баща й го възпираше. Изведнъж му дойде спасителна мисъл:
– Зорке, к’во ши каиш да тъ зема, а? И двамата сме на години: аз съм на шиснайсе, ти- на читир’найсе. Време ни е. К’во мислиш?
– Ни знам! – Зорка вътрешно тържествуваше, но запази самообладание.
Асенчо кипна. Беше му известно, че половината момичета в махалата ще хукнат след него ако само им подвикне, а тая пръдла му се прави на важна!
– Гледай си работата тогава! Аз отивам да вдигна краката на Минка. Хич няма да ме върти! – Асен стана рязко и понечи да тръгне, но Зорка го хвана за крачола и примирено, със съзнание, че е изгубила надлъгването, попита:
– Кога ши’и сватбата?
– Гат каиш. Не ми пука! – Асен тържествуваше – Лягаш ли сега?
Слънцето залязваше и даряваше последните си лъчи на циганите. Така, както го правеше от незапомнени времена.

Фото: Germina