Врагът в моето легло

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

gold tooth smile– Да бъда или не, това е въпросът!!!
Егати колко трябва да съм изпила снощи, за да се събудя с хамлетовски чуденици в главата??? Опитах се да се надигна, но на раменете си сякаш носех олово. Тееежко, много тежко.
Дзън, Бум, Тряс – камбани известяваха на черепната ми кутия, че е време да се предприемат крути мерки.
– Никога повече, ни ко га! – казах си , правейки пореден опит да изпълзя от леглото
– Какво никога, бе душата? – гласът прозвуча някъде отдясно. Леко заваляше и звукът беше като скрибуцане на несмазани панти, така че душа всъщност се чу като дуссссатттааа
Рязко извих в глава в посоката на скрибуцането, при което движение нестройни фанфари се опитаха да известят света, че съм идиотка. 
Нямаше друго обяснение на факта, че насреща ми се хилеше някакъв рус индивид със златен зъб.   Мъж, рус, със златен зъб, в моето легло.
Придърпах одеалото плътно до под брадичката.
– По дяволите, та аз не харесвам блондини!!! И то със златен зъб!
– Мамка му, мамка му, мамка му
– Дуссатта, нещо напрегната ми се виждаш, искаш ли да направим малко джиджи-биджи за добрутро? Ше видиш как ше се отпуснеш.
Направо ме втресе. Усетих как зъбите ми започват да тракат и една стара пломба се клати неистово на горен десен ляв.
Русият протегна ръка и хвана края на одеалото ми. На моето одеало!!!! Един слънчев лъч се беше промъкнал през счупената лайсна на спуснатите щори и се отразяваше в златния зъб на индивида в леглото ми. Всичко беше толкова нереално, че разтърках очи да се уверя, че не сънувам. Не, уви, не сънувах… Златозъбият дърпаше одеалото ми и нареждаше:
– къде е котето да го погалим и да му мине… мрррр… тук е твоят котан… мрррр… писи писи, палавнице, помниш ли снощи как разкъса дрехите ми. Ах ти, сладострастнице, искаш да си играем, налиии…знам те аз, огън котка си ти… Мяу!
Хвърлих едно око към вътрешността на стаята. Не трябваше да го правя. Разкъсаната риза, боксерките до люлеещия се стол, стопканите мъжки дънки до вратата и като капак на този мизансцен на тоталното ми падение – любимата ми лилава рокля на дръжката на балконската врата.
– Кой си ти – креснах към оня в леглото ми! Кой си!? И си разкарай шибаната ръка от бедрото ми,че ще те убия!
– Спокойно, бе дуссаттаа. Ааааа… как така кой съм – в гласа му се прокраднаха обидени нотки. Ако не го ненавиждах така силно щях да се закълна, че е дълбоко наранен – не помниш ли? Не може да не помниш – бара, конкурса и ти ме спечели. После събудихме оня свещеник и…
Стиснах здраво очи в опит да си спомня. Трябваше да си спомня
Вчера, вчера, вчера…
Денят беше отвратителен. Скъсаха ме по биотехнологии, Иван ме подминаваше като влак малка гара, отгоре навсичко го видях в парка пред университета да се натиска с оная смотла с големите…очи и за финал,докато гонех рейса токчето ми се завря в една шибана дупка и там си и остана. Любимите ми обувки отидоха по дяволите.
Мира, съквартирантката ми, ме завари да отпивам бавно от бутилка мерло, потънала в дълбоко самосъжаление . Предложи да излезем, аз отказах, категорично. Откривали някакъв нов клуб на последната спирка на 813, някакъв тип й дал две покани .
– Не ща клуб, искам мъъъъж. Все ми е тая какъв, но го искам всяка сутрин до мен в леглотооо – Искааам
– Добре – каза Мира, но сега се обличай да излизаме
Помня, че тя ме дърпаше, аз отказвах, наливайки се упорито с мерло. Помня и как ме натика в банята.. или поне се опитваше да ме натика в банята… и после… като че ли си легнах… сама.

– Дуссаттта, разочароваш ме. А снощи беше самата страст. Изпи ме до дъно. Викам си – бахти, мадамата, тая е моят човек, не сбърках, че се ожених за нея. Щото човек, нали таковата… спонтанно човек прави глупости
– Боже…. какво си направил???
– Оженихме се , бе дуссатта, не помниш ли!?
Е, не… това беше някакъв абсурд. Бях попаднала в ада на собственото си малоумие. Каквото и да съм правила чак да се омъжа за някакъв си льольо.. НЕ! НЕ! НЕ и не

Скочих, без да ми пука,че дантелените ми прашки не скриват почти нищо, а едната презрамка на нощницата ми виси като отрязана.
Трябваше да се махна от тая лудница. Сега, на момента!!!
Отворих рязко вратата на хола и замръзнах
– Честит Рожден дееен, Рениии, Честит рожден ден, Рееени, Честит Рожден ден, скъпа Рееени, Чеестит рожден ден ту ю! – Мира, ухилена до уши, държеше торта с наредени свещички, а до нея с бутилка шампанско в ръка ми се лендзеше София:
– Владооо, айде обличай се и идвай да те запознаем официално с жена ти… пардон… с рожденичката
– Ще ви убия – едва успях да процедя преди да се пльосна на дивана, ритайки от смях
– ЩЕ ВИ УБИИИЯ!!!
Идиотки. Обичам ги.
И да ви кажа – без златния зъб Владо се оказа много готин, нищо,че е артистче.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.