Размисли на малката

Малката й главица не разбираше защо??? Въпреки това, 11-те й, навършени, години й позволяваха да усеща възрастните. Не винаги правилно, ама ги усещаше. Дори си мислеше, че ги разбира. При все цялата им скучност и досадност.
Странно нещо са това, големите – мислеше си малката – влагат толкова енергия да бъдат зли и сериозни, и намръщени. И толкова рядко се усмихват, и толкова рядко се смеят. И защо -мислеше си малката – се дразнят когато ние, децата, се забавляваме. Нашият смях прави очите им да гледат смръщено, нашите закачки ги вбесяват. Беше забелязала, че когато е в магазина с майка си или въобще с някой възрастен, продавачките са що годе любезни. Но, когато беше сама или с приятелки – о, тогава…! На няколко пъти дори ги изгонваха. Майка й й казваше, че вероятно са се държали невъзпитано, та затова. Какво разбираше майка й? И защо винаги тя, малката, трябваше да е виновна. Защо големите не разбираха, че в детския смях е събрана радостта? Защо те, големите, не можеха да се усмихват. Защо не се опитваха да разберат, тях, малките. Големите изобщо не умееха да се забавляват. Голямо весело си правеха – няма що. Седят на някаква маса, пият някакви гадости и псуват тоя и оня. Като се напият още повече псуват. Гадост. По-голяма гадост от тая е като решат да й обръщат внимание – ау, колко си пораснала! Отличничка ли си? Имаш ли си гадже? Като че ли най-важното нещо беше да е отличничка с гадже, по възможност много пораснала.  Прецакана гадост. Майка й не й даваше да казва „прецакана“ – звучало грозно. Гадост на гадостите.
Вървеше си и си мислеше. На пешеходната спря и се огледа, идващата кола беше далеч и малката пое с мислите си по зебрата. Зад гърба й изсвистяха гуми.
Не я ли видя? – сърчицето й подскочи. Невъзможно беше да не я види, но факт – не я видя, или просто не я забеляза, защото беше малка. Хмм – не чак толкова малка всъщност, много големи какички и лелички имат нейния ръст. Даже вече беше по-висока от прабаба си. Дали и нея шофьорите не я виждат на пешеходните пътеки? Стана й малко притеснително, защото малката добре осъзнаваше, че прабаба й трудно би избегнала някой невиждащ шофьор – краката я боляха и се движеше едвам-едвам. Защо ли старите хора изобщо излизат – запита се малката – не ходят на работа, нито на училище, защо им е да се мотаят по улиците, опасно е. А и пречат. Трудно се върви по тротоара след някой старец с бастун. А ако случайно го бутнеш с чантата, докато го изпреварваш, говори лоши неща за майка ти и колко лошо те е възпитала. Един път, след училище, в метрото една леличка я накара да стане, за да седнела тя. През цялото време буташе хората с тежката си раница, а лелята не спря да мърмори колко зле възпитана е днешната младеж. Те едно време… Гадост.
Наближаваше училището, трябваше да ускори крачка, защото закъсняваше за нулев час. Това нулевите часове бяха прецакано нещо. Не беше никак честно да ги има, ама никак никак. Помоли треньорката да я пусне пет минути по-рано, за да успее. Пусна я пет минути по-късно. Установи го, когато се сушеше, чак тогава погледна часовника. Просто нямаше да обядва, какво толкова. Стана й тъжно – напоследък любимата й треньорка беше непрекъснато намръщена и недоволна, все за нещо намираше да се заяде. Когато споделяше с майка си, майка й я упрекваше – стига с тия пуберски мнителности. Трябва да се стараеш повече! Майка й не разбираше, че това нямаше нищо общо с пуберството. Малката не беше сляпа, виждаше гнева в очите на възрастните, виждаше раздразнителността и думите им излизаха такива-груби, ядни и раздразнени. Защо тия големи обясняваха всяко нещо с пубертета? Пубертета това, пубертета онова… Малката не смяташе, че възрастните се променят от нейния собствен пубертет. Пък и как би могло нейния пубертет да влияе на възрастните. Логично е нейния си пубертет да влияе само на нея си. Гадна работа беше това пубертета. Гадост, прецакана.
Видя Мартин, вървеше пред нея. Пфу. Мъкнеше се, а грозната му раница, надраскана и скъсана, висеше на гърба му. Пфу, пфу! Сега трябваше да заобиколи, за да не го срещне. Беше отвратителен, само я зяпаше. Майка й пак каза, че е от пубертета. Няма да й споделя повече. Възрастните никога и нищо не разбират. Мартин беше отвратителен и гнусен, а майка й каза, че така не се говори. Момчето я било харесвало и тя трябвало да се отнася с разбиране. Много са интересни големите – все за разбиране говорят, а самите те никога и нищо не разбират. Не само, че не разбират, ами не се и опитват. Та те и сами себе си не разбират. Ето – оня ден леля й Нина обясняваше на майка й, как никой не я разбира и как това я прави самотна. И мен никой не ме разбира – промърмори си наум малката – и аз съм самотна, като поточе в пустиня. Леле как й хрумна, много яко. А майка й все й казваше как не я бива по литература. Не е вярно, че не я бива, просто разните му поезии-моезии са тъпи. Ми смешни са. Иначе имаше яки книжки, някои. Малко. Гадост.
Разстоянието между нея и Мартин се скъсяваше. Егати, не може ли да се мъкне малко по-бързо тоя – раздразни се малката. Ама й стана смешно, защото всъщност не си помисли егати, ами ебати. После веднага се поправи. Майка й казваше, че по-грозна от жена, употребяваща вулгарен речник е само жена, пушеща по улиците. Обясни й също така, че когато тя, майка й, казва – мамка му, мамка му – не казва нищо вулгарно. Това било просто израз, изразяващ моментния й гняв. Малката така и не разбираше защо възрастните смятат, че могат да си позволяват да изразяват моментния си гняв с псувни, а пък на децата да не позволяват. Мамка му! Мартин се обърна и я видя. Малката моментално си надяна нахаканото изражение. Трябваше да го разкара. Моментално. В тоя момент чуха как бие първия звънец и хукнаха. Гадост. Прецакана. Мамка му!