Loading...
Обичам малките часове. Тихо е. Градът заспива. Гаснат прозорец след прозорец. Зад тях заспиват хора. Коли заспиват. Спят улици. Спят дървета. Спят гълъби. Спят котки. На тополата до блока спи даже един папагал, избягал през забравен отворен прозорец. На небето спи месечина. Завита с облаци. Спят звезди. Спи и вятърът… Спи съседката.
А аз паля цигара, сипвам една чаша вино и си представям разни неща. Не за съседката. За живота. И го виждам. В малките неща. В малките часове няма как да видиш големи неща. Представям си. Живота. Сега си представете и вие! Живота.
Животът се появява, когато нещо умира. Няма да ви обяснявам кое умира когато оплоди една яйцеклетка. И колко немуподобни умират от умора, преди да стигнат до нея. Сега си представете! Животът като есенно листо си представете!
Есен е. Листото умира. Почти. Става жълто и пада от дървото. Но преди да падне на земята, подухва вятър. И го понася. А то разбира, че не се е родило през пролетта и лятото. И се чуди кога се е родило. Няма как да си се родил, ако не може да летиш. И полита. Току що родено. И танцува. С другите листа. С гълъбите. С капките есенен дъжд. С мъглата. С асфалта. С чадърите. С косите на жена. Със светлината на уличните лампи. С найлонов плик, изхвърлен през някой прозорец. И лети. Лети… Лети.
После вятърът го оставя в някой поток. И то плува. Тича по бързея. Танцува валс с някой камък. Целува се с любопитна риба. После пак тича. Не знае накъде, но тича. Не знае, че “ всеки своя пътека си има“. Знае, че никога няма пътека. И знае, че никога не трябва да има пътека. Пътеките ги има, защото ги има. А ги има, защото никой не ги прави. Тях просто ги има. Има ги даже в потока. И изчезват. Винаги изчезват. Затова са пътеки, а не аутобани. После стига морето. И танцува с морския бриз и носа на игрив делфин. А когато се насити, яхва една вълна и излиза на брега. Да си почине. Вече е пролет. Късна пролет. А що не и лято!?
После някой го вдига от пясъка. И го целува:
– Хей, мамо, това листо го познавам. То е от буковото дърво до нашата къща. Как ли е стигнало дотук? Без пътека?
– Веднага излез от водата! Студено е! Ще настинеш.
– Мамо, това е моето листо. То ми каза. Знае как се казва нашата котка. Едно врабче му е казало. Било с оскубана от нея опашка.
– Веднага се обличай и да се прибираме! Утре пътуваме обратно.
– Мамо, може ли да взема листото. То ми каза и как се казва кучето, което ще ми вземете. Котката нали е Пумба. Кучето ще е Тумба.
– Веднага хвърли тоя боклук! За теб няма ли миди по плажа, та листа ще събираш? Тръгвай! Ще ти купя сладолед.
После момиченцето си облече якенцето. И тръгна да яде сладолед. С мама. И с едно листо в джобчето. Есенно листо. През пролетта. Или през лятото. Все тая. Родено за да танцува… С вятъра.
Книгата ми,“ЕСЕНТА НА НЕЖНИЯ ЦИНИК“ може да я имате ако звъннете на 0876704928. Цената е 15 лева без доставката. Вътре са сто и няколко истории. Като тая. И не като тая.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
