Тривиална лудост

Мимоходом поглеждаше витрините на магазините, по-скоро машинално, отколкото с интерес. Бързаше, но не повече от всяка друга вечер. Всъщност ако някой й кажеше – броя до 3, кажи кой ден сме днес – едва ли щеше да успее бързо да даде правилния отговор. В главата й се мотаеха обичайните мисли – какво да сготви, дали детето си е подредило стаята, да пусне ли пералнята или може би – утре. Всъщност най-трудно й беше измислянето на менюто. На въпроса – какво да ви сготвя?– неизменният отговор беше – каквото сготвиш. Е защо се цупеха после обаче??? Спря за секунда, мернала привлекателна цветна рокля на отсрещната витрина. Понечи да пресече, но докато изчакваше трамваят да мине се разколеба – достатъчно рокли имам, за какво ми е още една, а и лятото практически свършва… Поредното лято се изнизваше. Въздъхна. Обичаше лятото. Дори нищо да не се случваше, това че беше лято, че беше топло и цветно й беше достатъчно. А не! Категорично не! Не й беше достатъчно, но карай… поне беше нещо. Сутрин скачаше в дрехите за 2 минути, не се налагаше да се навлича с потници, ризи, сака, пуловери, ботуши. Размърда доволно пръстите на краката си в сандалите. Почти беше забравила, че трите свързани с метално налче каишки прежулват глезена й. Беше свикнала с тази болка. Беше се научила да свиква… с много неща. Да се съгласява, да се усмихва, да мълчи, да не говори, да мълчи. Да мълчи… 
И в този момент го видя. Не на снимка. Съвсем истински.Вървеше точно срещу нея, говореше с друг мъж, жестикулираше и се смееше. Светлата му коса беше значително по-къса, отколкото на снимките. Беше и по-висок, отколкото си го представяше, почти две глави по-висок от нея. От това разстояние не можеше да види дали очите му бяха толкова тъмни или пък бяха пъстри. Усети как й се завива свят и й прималява, разстоянието между тях се скъсяваше и тя не можеше да откъсне поглед от него. Ето, вече дори чува гласа му – онзи плътен тембър, от който настръхваше цялата и, който караше стомахът й да се свива от желание. За секунда си представи как той я вижда и я разпознава, хуква срещу нея, взема я в прегръдка, завърта я. Тя усеща ударите на сърцето му – бясно препускащо, вдъхва аромата му и заравя пръсти в късата му коса. Ръцете му я стискат здраво, а устните му покриват с целувки цялото й лице, шепнейки – ти си прекрасна, чудесна.
Не й е трудно да си представи всичко, до най-малкия детайл. Та нали вече седмици наред през вечер се любят в скайпа. Тя с нетърпение чака мъжът й да излезе за нощна смяна, синът й да заспи, гушнал любимия си камион, и отива при него. Той гали русата й коса, дългите й крака обвиват кръста му и всяка фибра на тялото й се чувства желана, жива, истинска. После говорят – за всичко – за поезия, за музика, за пътешествия, пътуват заедно или просто мълчат, сгушени един в друг.
– Очите ти са толкова сини, като езера – казва той – а, тялото ти… ммм… тялото ти!
Тя обича да го слуша как говори. Дори понякога не чува самите думи. Гласът му я опива, пренася я в друг свят, в някаква паралелна вселена.
В началото той искаше да включат и уеб камерите, но тя го разубеди:
– Дай да оставим въображението ни да рисува картини и гласовете ни да ги оцветяват. Така е по-интересно, не мислиш ли.
Беше се съгласил с леко недоверие, но когато размениха снимки някак си всичко тръгна гладко и естествено. На снимката, която му беше изпратила, млада руса жена, с коса, обгръщаща раменете и спускаща се през пазвата почти до кръста, беше застанала под палмово дръвче. Беше облечена в къса ефирна рокля, която разкрива бронзов тен, дълги крака и съвършена гръд. Сините й очи се смеят, а лявата й ръка изпраща въздушна целувка към снимащия. В дясната държи фунийка сладолед.
– Искам да те видя – казва той.
– Нали ме виждаш – отговаря тя. Изпращам ти въздушна целувка.
– Искам да те докосна – шепне той.
– Нали ме прегръщаш – смее се тя – усещам топлината на ръцете ти, изгарят ме.

И ето го, върви към нея, усмихва се, очите му греят. Да, толкова тъмни са, колкото си ги беше представяла. Като бездна, в която потъваш, като огън, който те изпепелява, като адски копнеж. Крачка, още една, изравнява се с нея, гърдите й се повдигат трескаво, обляга се леко на колоната, до която инстинктивно е спряла, краката не я държат, не й се подчиняват. Не усеща как чантата се изплъзва от ръката й и на тротоара се разпиляват отчетите, които бе взела да довърши у дома.
Чува гласа му, говори й, ръката му обгръща кръста й, лицето му е наведено над нейното, почти го докосва, парфюмът му нежно гъделичка сетивата й, чувства се толкова защитена и щастлива.
– Мите, дай вода, че ще припадне!
Иска й се да викне – щом съм в ръцете ти съм готова и да умра, само не ме пускай! Но гласът й не я слуша. Само очите й му говорят – твоя съм, сега и завинаги.
Но какво прави той? Защо вади мобилния си??? Набира?! Дясната му ръка леко отпуска хватката си.
Опитва се да се съсредоточи, да чуе какво казва… Може би се обажда на някого, че е променил плановете си… не…
– …..жена на около 45…. не знам какво й е… почти припаднала е, на тротоара, не реагира на говор……. безпомощно състояние… елате бързо… дадохме й вода.
– С кого говориш?- най-накрая се отронва хрипливо от устните й.
– Шшшт, мълчете, госпожо, сега ще дойде Бърза помощ и всичко ще бъде наред. – гласът му, неговият глас… – да се обадим на някой Ваш близък? Съпруг, деца, съседи?
– Не, не, добре съм – изведнъж вцепенението я напуска, навежда се отривисто, събира разпилелите се листа, напъхва ги в чантата, разбутва събралите се хора и тръгва…
– Ама, стойте… не сте добре… изчакайте! Госпожо, госпожо…!!!
Тя тича, бяга, иска да избяга от гласа му. Далече, далече.
Той остава на тротоара , загледан в отдалечаващата се нисичка, леко пълна жена с постригана на каре тъмна коса, чийто глас му се стори смътно познат.
– Луди, светът е пълен с луди. Горката женица – произнася приятелят му, побутвайки го по рамото – да вървим!