ЖЕНАТА С ХИЛЯДИ ЛИЦА

Душата моя като пъзел разпилях,

парченцата от него така и не събрах.

Така остана само спомена за тях,

спомен със сълзи и болка,спомен с радост и със смях.

Да бъда себе си?-Не аз не успях!

може би ме беше много страх.

Пестях любов раздавах я по малко

каква заблуда, че ще ми остане нещо- жалко!

Играех със живота и рискувах,

но всъщност аз не съществувах.

Сърцето ми е като стара сграда,

има го,но пусто е и страда.

И времето навън ту плаче, ту се смее,

дъжд вали и ясно слънце грее.

В една самотна тиха стая,

аз мога истински да си призная,

че бях жената с хиляди лица

и утехата на хиляди сърца.

Може би ще търся себе си докато съществувам,

може би ще продължавам да рискувам,

защото може би това съм аз самата,

жена с колекция от лица богата!