Форумът

Switch to desktop

Цивилизация

Вечно благодарният електорален Андрешко

Автобус “Чавдар”, произведен в завод “Чавдар” в Ботевград, 80-те години на ХХ век (Част ІІ)

"Четиресет и пет години стигат!" През 1989г. и аз си мислех, че ще ни стигат, че комунизамЪт "верно" си отива. Събитията в държавата ни от тогава насам, показват, че съм сгрешил. Защото, както мнозина други, съм подценил скритото послание на Елин Пелин, закодирано в образа на култовия му герой Андрешко. Питам се колко от днешните ни около 40-годишни сънародници, биха могли да помогнат на децата си, готвещи се за матура, ако им се падне въпрос дали тоя Андрешко е представител на зараждащо се гражданско общество, какво е искал да каже авторът с неговото създаване и в крайна сметка готин "пич" ли е селянинът от софийското село Байлово, известно в БКП-историята с партизаните си от вездесъщия отряд "Чавдар"?

По-важното обаче е дали родителите на тези тинейджъри, а и родителите на техните родители, изобщо искат да си спомнят, че: 

Беше станало традиция конгресите на любимата партия да се превръщат в общонародни празници, отчитащи успехите и премълчаващи неуспехите, проблемите. И се появяваше поредният нов "икономически механизъм". Нормално всеки член, или кандидат-член на Политбюро, издигаше паметник в родното си село или близкия окръжен град. Под формата на завод, нова гара или просто централен площад с нов Партиен дом. Така Пенчо Кубадински направи нова автогара в село Кубадин, Васил Цанов ЖП гара в с.Горна Малина, Тодор Живков в Правец заводи за компютри и печатни платки, в Ботевград за полупроводници (за "цели" вече имахме в Севлиево).

Тези правила бяха норма - за да получите разрешение за кредит, независимо какъв и от къде. Въпросът с връщането не е интересен.

 

Началото  на  края

 

Демонстративно наложеното в началото на 80-те години на миналия век от правителството на Рейгън ново, по-високо стъпало в надпреварата с въоръжаването, завари СССР и страните от Варшавския договор неподготвени, с недостатъчен икономически потенциал. Понятията "локални конфликти", "обеднен уран", "защитен противоракетен щит", "космически отбранителни системи" придобиха практическо изражение и значение. За да се преодолее изоставането бяха необходими средства, ноу-хау и време, но всеки от тези елементи практически липсваше или беше недостатъчен. Наложеното преди всичко икономическо състезание постави пред сериозни изпитания правителствата, оглавявани от комунистически партии. Започналото обновяване на партийните ръководства от синовете и внуците беше насочено основно към запазване на създадените и наложени привилегии и властови позиции. Практически беше създадена партийна управленческа олигархия, готова на всякакви компромиси при условие, че се запазят личните й интереси и контролът върху властта.

Нуждата от западни капитали даде възможност на цяла поредица от частни банкери и спекуланти в съдружие с партийната олигархия от т.нар. "социалистически страни", да повдигнат дълга на България до 12 млрд. долара. Около 20-25% от тези пари никога не са се влели в икономиката на страната, а са поделени между даващите и взимащите кредита. Над 10 милиарда са към Лондонския клуб-частен дълг, държавно гарантиран, и 2.2 милиарда към Парижкия клуб–пряк държавен дълг.

Никой обаче не говори за валутните постъпления от продажбата на оръжие – около 1млрд. долара годишно, от продажбата на нефт и нефтопроукти /като се има предвид, че при потребност за страната от около 1,5 млн. т. годишно са преработвани около 7-8 и повече млн.т., т.е. далеч над националните потребности/. Къде са приходите от продажбата им?

Този списък може да бъде продължен с още позиции като

 

каптагон, амфетамини, аналгин, антибиотици, търговия със скъпоценни камъни от Ангола и СССР

 

розово масло, сложни бартерни операции. Естественото развитие на всяка една икономика, натрупаният опит и специалисти, кръстосани с мегаломанските проекти на партийното ръководство, изправят икономиката на страната пред сериозни проблеми от най-разнообразен характер, с които правителството не може да се справи. Черната металургия и тежкото машиностроене (Радомир), при високата си енергоемкост, липса на суровина и неудачно местоположение бяха камък на шията на българската икономика.

Предприятията от областите изчислителна, съобщителна техника, универсални металорежещи машини, аеростроене и корабостроене бяха на средно световно ниво, в някои производства дори над средно. Съществуваха и сериозни потребности на основния тогава пазар – СССР, но на него разчитаха и останалите страни – членки на СИВ. А купувачът – СССР, изпитваше най-сериозния проблем – липса, недостиг на покупателни възможности, икономика, която не е в състояние  да удовлетвори нарастващите потребности на населението. В търсенето на изход от ситуацията, но при познатите условия – запазване на властта, дори в условията на държавен банкрут. После ще търсим и намерим виновния!

Начело на СССР, след много опити, застана Горбачов с две основни задачи – запазване на властта за имащите я и възможното смекчаване на удара от падането, респективно от банкрута. Разбира се съответните действия не закъсняха. Монополният доставчик на енергийни суровини повиши едностранно цените от 1986г., което допълнително усложни и без това незавидното положение на страните-членки на СИВ. У тях, съобразно създалата се практика за дългосрочно планиране, съответно производство, беше започнало натрупване на полуфабрикати и възли за продукция, която следваше да бъде доставена за периода 1986-1990г. на Съветския съюз. При това в обикновения случай съответстващи на специфични техни изисквания - т.е. неподходящи за друг клиент, дори и да имаше такъв. И у нас, както и в останалите страни – членки на СИВ, се пристъпи към промени в управлението на държавата, така че да се запази властта, като не се загубят икономическите лостове.

Беше извършен обикновен вътрешнопартиен преврат, за да се създаде фон на мнимите демократични промени,

 

играта на "лошото ченге" (тези преди нас ) и "доброто ченге" - ние!

 

Започнахме да си играем на демокрация - демократите сме ние и приватизацията, за която препоръчват всички знаещи от Запад, пак ние ще я направим. Защото знаем какво трябва да се приватизира и как. Но проблемите се задълбочават. Луканов не подписва новата петгодишна спогодба със СССР, тъй като СИВ е пред разваляне, кооперирането и интеграцията са под въпрос, голяма част от промишлеността е без договори. Големият брат, гарант на властта 45 години, е също така с проблеми. Следователно: „Всеки да се спасява поединично„. Появява се идеята да се поканят, по стар навик, новите гаранти на властта - на „нашата" власт!! Създава се програмата Ран-Ът. Поканата цели две неща:

– ако идеята за приватизацията, за тоталната приватизация, дойде от БКП много няма да я приемат и както бъдещето ще покаже, не без основание:

– тъй като очакванията от такава приватизация съвсем не са розови, то за това са виновни гнилите капиталисти, нали това желаехте - моля, ние сме само изпълнители.

Тези действия пораждат цяла поредица от въпроси, но за сега няма да ги поставям. Създадената с усилията и ограбването на целия народ икономика, с натрупания и с неясно предназначение външен дълг, изтича като пясък през пръстите на обществото с мотива, че тя трябва да се приватизира, защото е неефективна?!! Първо кой носи отговорността от създаването на неефективна държавна икономика и второ - от кога приватизаторите станаха мизантропи?! Ако някой смята, че т.нар. "структурна реформа", етап в която е приватизацията, е хаотичен процес - дълбоко се заблуждава.

Периодът 1990-1991г. беше необходим да се преобразуват предприятията и обединенията в нещо, с някакъв капитал. След като обаче бяха унищожени без много шум техните

 

фондове РТУ и СБКМ, изчезна без много обяснения и на национално ниво фонд ТНТМ

 

Всичко това под многозначителната и едновременно с това нищо не означаваща формулировка „комунистически остатъци, недомислици". Демек - ако някой се интересува плаче за „отминалия" социализъм. Дали е отминал времето ще покаже, но подходът е достатъчно „АНДРЕШКОВСКИ" и примитивен. През 1992г. на правителството от СДС беше натрапено без много обяснения /от "всезнаещите„ съветници, някои от тях сега пък с американски паспорти, самото правителство - без ясна и обоснована програма/ да взима решения, без да се замисли за тяхното доразвитие, което доведе до задълбочаване на кризата и пълна безизходица. В правителството бяха преобладаващо хора с нула практически опит, в т.ч. и министър-председателя, в областта на управление на икономиката. В противен случай щяха да знаят, че връщането на земята на собствениците без ясна визия за бъдещето, без адекватна форма на финансиране, обрича земеделието и животновъдството на унищожение! Случайно ли беше това, след като се знаеше, че управлението на банките е в ръцете на „нашите„ хора? По подобна беше и операцията с реституиране на национализираната собственост, при това не малка част от нея превърната от времето и безобразното стопанисване в руини. Венец на глупостта, но в посока сваляне цената на приватизацията, беше разкъсването на технологичните връзки, безотговорната преоценка на материалните запаси, източването на дружествата зад граница и ликвидацията на външнотърговската мрежа, без каквато и да е алтернатива. Сега вече можеше да се пристъпи към приватизацията, към тоталната приватизация, като тук не бива да забравяме фарса с масовата приватизация. Самата приватизация, нейната история може да бъде обект на обемист многотомник, най-добре в ръцете на прокуратурата. Но ще отбележа, че приватизацията протичаше и протича основно по пътя – приватизация, при която предприятията се изпразват от съдържание в полза на конкуренцията. Като оборудването минава през вторични суровини, през комините на завод „Стомана" или се купува на нищожна цена и се препродава десетократно по-скъпо (Телеком, Фармация и т.н.).

Някой трябва да положи огромни усилия, за да обясни наличието на кредитни милионери с милиони дългове, необезпечени кредити, неясни концесии, неплатени нищожни заплати на работници. Но

 

милионери "назем" с жилища на Лазурния бряг, а не в заведенията за лишаване от свобода

 

Ще бъде безкрайно трудно да се обясни с думи прости нарастването на съвкупния държавен дълг от 5.5 млрд.долара (след договора от август 1994 г.) на над 50 млрд. долара към днешна дата. Характерно за момента е липсата на оптимизъм – защо ли, на визия за бъдещето - това пък какво е?

Ще трябва да се съгласите с факта, че ефективността на дълга зависи пряко от финансово-икономическата реализация по предназначението му. Ще бъде вероятно безкрайно интересно обяснението на именитите специалисти, с нула практика, но подкрепяни от фондации, и на експерти, неносещи никаква отговорност, за резултатите от предложенията им, които обаче са на гърба на българския народ.

Опитах се да анализирам фактите, такива каквито са, а не такива каквито се опитват някои да ги представят. Търсих да намеря потвърждението на твърдението, че трябва да сме благодарни. Питах се на кого и за какво? Може би вие имате отговора. Но по-важното е, че трябва да се сложи край на този грозен театър, да намерим пътя за излизане от кризата, от блатото.   

Photo: Изгубената България