Loading...
Следвах една година във Великотърновския Университет, после се преместих в Софийския. Веднъж при нас в Търново докараха жив французин /рядкост по времето на Соца из нашите земи/. Първото нещо, с което ние, студентите, решихме да го впечатлим, след задължителните любезности, беше да му възвестим гордо, че Ронсар /прочут френски поет/ всъщност е българин, защото е от български произход. /И действително, Ронсар беше писал някъде, че произходът му е от онези земи, където Дунав се влива в морето или нещо подобно беше писал/. „Ронсар е българин, българин е, от българки произход е!“ възвестихме ние с блеснали от възбуда очи и разтуптяни от пламенно родолюбие сърца, готови мигом си да влезем в словесен най-малкото, двубой, с французина, който нямаше начин да не възрази, че напротив, Ронсар не е никакъв българин, ами е французин, понеже пише на френски, води се такъв и така нататък.
Французинът /филолог като нас, само че изпозавършил и с разни титли/ ни изгледа учудено, после леко съжалително, след което успя да прикрие съжалението си със съпричастие към нашата родолюбска пламенност, за да ни отговори така:
– Ама българин е, разбира се, че е българин, чист българин си е, няма начин да не е.
Ние, разбира се, останахме изключително удовлетворени от признанието му и чак след време с притеснение и не малко срам осъзнахме /някои от нас поне/, че човекът просто ни е съжалил поради явните ни душевни тревожности /комплекси/, и затова е решил да ни зарадва така, както някога европейските завоеватели са радвали туземците с огледала и шарени стъкълца /“няма начин да не е българин им казах и ги зарадвах, много са смешни“ може и да е споделял пред приятели забавните си преживявания из нашенските земи французинът/.
Притеснителен спомен, че и срамен даже. За по-чувствителните от нас. Нечувствителните вероятно и досега се гордеят, че са го убедили в българската особеност на Ронсар, макар Ронсар е толкова българин, колкото и Джон Атанасов, който може би е обърнал вниманието на отколешно някакво предание за произхода на дядо си, а може би не е обърнал.
Но не за това е приказката. Приказката е за това, че увереният в произхода си, в миналото си, в достойнството на нацията си, а най-вече в себе си европеец от развита и утвърдила се държава, само би се учудил и разсмял при мисълта, че някой би могъл да открадне историята му /мисъл сама по себе си нелепа и смешна/ и дори с удоволствие би подхвърлил част от тази история на някои жадни за себеутвърждаване автохнонци / туземци, аборигени, местни/. „Нека се радват милите, пък ако някой много желае да узнае как точно стоят нещата, да пита историците“ би си рекъл. Онзи европеец, със самочувствието на човек от утвърдени вече държави и нации би си го рекъл.
За разлика от хората в неутвърдените още нации, които много се притесняват, че някой ще им открадне историята. За македонците ясно, правят си нация, правят си език, правят си споменатата вече история, най-вече нея си правят, защото тя, историята се прави, тя се приказва, тя е приказка, а не наука, нищо не може да предвиди. Исторически площади и смешни изваяния си правят македонците – тяхна си работа, щом не чувстват, че всичко това е нелепо, смешно, пък и пошло на всичкото отгоре, да са живи и здрави.
Само че и ние се държим като неутвърдена нация и неутвърдена държава и всичките тия приказки за хиляда и незнам колко си годишна история /ма верно ли пък чак толкова/ по никакъв начин не са въздействали върху обществените ни нагласи, обществото ни е недорасляк, то сега прохожда, или пък е в юношеска възраст – кряска простотии на висок глас също като юношите, които много държат да покажат, че са вече зрели хора. /И ние си имаме един Самуил, дето бляска с очи и ни е много бъз, че ще ни откраднат историята, освен това./
И се убедих, че е съвсем излишно да се привеждат каквито и да било доводи срещу явната глупост, нещо повече, съдбоносната в доста отношения глупост, на забраната ни Македония да се присъедини към Европейския Съюз.
И де да беше само глупост. То е и стръвна нападателност, и чудатата враждебност, и всеобщо едно заслепение, заслепение с което една недуизкусурена нация се нахвърля и тъпче друга една, още по-недоизкусурена нация, за да утвърди себе си. Враждебност, която е и отблъскваща, защото е за сметка на съвсем братски народ, който вече никога няма да ни бъде братски /освен ако в последния миг някакъв акъл не навести някакви държавни глави/. Националното утвърждаване иска от един народ да бъде непременно жертва на нещо си /турското робство при нас/, да мрази нещо си /турците, ама защо не македонците или европейците, негли турците ни показват умилителни сериали, пък и общ поток имаме един, добре че нямаме и обща история да се дърляме и за нея. Хм.Дали пък нямаме./
А пък решението на всички тези национални недомислици иначе е просто. Признаваме нацията им на македонците, щом искат да имат отделна нация, признаваме езика им, щом държат той да бъде отделен език, не признаваме македонско малцинство в България, защото и ние не настояваме да имаме българско в Македония. И най-вече отхвърляме езика на омразата. И ще кажа тогава на някой македонец, щом това толкова го кефи: „да бе, добре бе, Гоце е македонец, да бе, добре бе, има македонски език, чудесен, чуден език имате, а най-чудното е, че всичко му разбирам“, нека се радва клетият автохтонец на стъкълца и огледалца. И като почне да повтаря някой македонец: „македонец съм пък, македонец“, няма да му река: „не, българин си“, а ще му река: „добре де, какво се оплакваш, никой не ти е виновен“.
И накрая един въпрос, който никой българин не смее да зададе, защото е страшен, убийствен, жесток и най-вече национално-предателски. Въпрос.
Онези близо десет хиляди души, които с помощта на българската администрация бяха изпратени на сигурна и мъчителна смърт от каква националност са? Какви са? Българи, гърци, сърби, югославяни, македонци? Или нещо друго? А?
Аре.
