Тихо, журналистиката спи!

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Точно преди седмица, в понеделник, се разделихме с проф. Веселин Димитров. Приживе го обявиха за покойник и му отредиха кабинет до тоалетната

Скромно. Внезапно. Без шум. Така напусна разжужалата се предизборно България проф. Веселин Димитров. След кратко боледуване на 71 години почина най-изявеният и пръв сериозен изследовател на радиото у нас. На 25 юни Факултетът по журналистика и масова комуникация (ФЖМК), чийто декан от 1995 до 2003 г. беше професорът, осиротя. Щеше да е хубаво, ако можех да употребя по-слаба дума. Но с ръка на сърцето признавам, че единици са учителите като него във Факултета по журналистика и масови комуникации. За съжаление. Сигурно, защото всички много го уважаваха, последните години във факултета прекара в стая до тоалетната, гордо прекръстена на работен кабинет. Но за това после.   

Всеки има своята лична история с професора. Спомен от някоя ранна сутрешна лекция, овкусена с неповторимия му хумор и поучителни случки от практиката е запомнил дори най-нередовният студент. Проф. Веселин Димитров умееше да превръща случващото се около него в история.   И не името и бойната му слава правеха това, или пък споделените наздравици, а искреността му. Кога хаплива и иронична, кога покъртена от безхаберието наоколо,но винаги в прав текст.

Гордееше се с право със студентите си и умееше да бъде близо до тях дори в делничните им грижи. На изпит ми е писал петица, защото искрено признах, че не съм подготвена по един от въпросите. Вразумявал ме е, когато исках да пиша безумна дипломна работа посветена на разюзданата и загубила ценностите си, според мен, 21-годишното тогава хлапе, журналистика. Днес мога само да препрочитам книгите му. В тях простичко ни казва – журналист без съвест, осмислен и годен за споделяне с публиката жизнен опит, лично мнение и чувство за точност, приравнено с честност, няма място пред микрофона.

Преди две години бях при професора за интервю по конкретен повод – новата му книга “Радиопрограмата”. Говорим си дълго – за квадратчетата по дни и часове, за безсърдечните диспечери от детските години на БНР, които “режели на котето опашката”, за любимата музика. Дава ми идея за снимка – рано сутринта към 7 часа пред централата на НДСВ, която е до факултета, се събира цяла тумба чистачки. Не успях да убедя никой фотограф да стане толкова рано, за да снима мургавото движение на Симеон Втори за стабилност и възход.

Професорът ми разказва още нещо, на което тогава се смяхме, а днес препрочитам с тъга. Грехота е да преразказвам – просто чуйте:

“Първото представяне на книгата бе в град Варна. Всичко стана много хубаво. Този път основният въпрос – “Божана Димитрова ваша съпруга ли е?”, го нямаше. По пътя ми се обадиха и ме поканиха в шуменската телевизия. Говорим един час, не ме пускат. Накрая виждам как стрелката падна там, където трябва и в секундата, в която се каня да стана от дивана, момичето ми казва – а сега, г-н професоре, една песен специално за вас. До 165 хиляди пъти да ви дам , няма да познаете коя е…

– Коя?

“Покойници, вий в други полк минахте”. Викам си някой гаф е станал. На монитора се вижда-нищо подобно, гвардейската музика, пушки за почест. Изпълни се целият марш до думите – “Юнаци, лека нощ!” Казвам – добре де, представете си, че на мое място не беше стоманеният Веселин Димитров, а някой с по-слаби нерви? Да вземе да падне на дивана, да се чудите какво да го правите. Никаква реакция. Иначе премиерата на книгата мина добре.”

Чудя се може ли провидението да е отговорно за този “поздрав”. Навярно да. И ще ви кажа защо. Вместо вас потърсих реакцията на медиите в деня, в който професорът “мина в другия полк”.

Нищожно малко бяха споделените лични истории (като в този блог -http://lumy.blog.bg), за сметка на десетки пъти преписаното съобщение за кончината му от пресцентъра на Софийския университет. Нелепо. Не знам защо журналистите допуснаха така да се разделят с Учителя – без въображение и твърде скромно. Дали залисани в предизборни хватки и сложни сметки за хонорарите по платените репортажи просто не им стигнаха минутките и колонките? Едва ли. За починалия същия ден попидол Майкъл Джексън не скъпиха мастилото.

Истината е, че така е по-лесно. Защото, за да пишеш за наученото от професора е нужно да си спомниш първите стъпки. Никой не обича да се сеща за наивните хлапашки години. По “пичовско” е да живееш със славата си на поредния медиен магнат, който … ами той винаги си е бил велик и много умен, а сега ти дава заплатата. На него не му трябват учители, а просто послушни “подръчни материали” за безкрайните амбиции. Не му трябват личното ти мнение, каузите и идеалите ти. Можеш успешно да ги ползваш вместо тоалетна хартия.

Явно провидението реши професорът да получи приживе уважението, което скъпернически му бе поспестено след смъртта и за това изслушал онзи марш по стихове на Вазов без да трепне.

Думите спести дори Дарик радио, което също необичайно тихо рамкира тъжната вест. Все пак професорът е подавал неведнъж ръка на собственика Радосвет Радев – първо го е учил, а през 2003 написа и книга за частната медия.

Ако някъде пропускам споделена лична и искрена история с проф. Веселин Димитров на някой медиен шеф или приятел, моля за извинение. Каквото между другото, винаги ще му дължат от ФЖМК.

От пиетет към Учителя и заради спасената от професора разпадаща се сграда, когато стегнаха новото й крило преди няколко години, му отредиха кабинет. Стаичка до тоалетната, да го наречем килерче, по-скоро подходящо за убежище на мързеливите чистачки. А до вратата на “кабинета” се трупаха час по час торбите с боклука, разнасяха се аромати, пускаха се казанчета, миеха се ръце (или може би съвести).

Отбелязвам го нарочно. Хубаво е да помним какво отношение получават в България хората, за които обичаме да нижем посмъртно красиви думички.

Поклон, учителю!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.