Loading...
БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИК ПАРАТИЗИРА В ОБЛАСТТА НА ТАШАЦИТЕ НА МИНДЖИПУЙЧЕТО
Вътрешната борба кой е най-дребна гад в политиката се води между президенти, премиери, министри, депутати, журналисти и магистрати
Във връзка с мои материали, свързани с прехода вече двайсет години ми задават всякакви въпроси. Най-често въпросът е кога ще се оправим. Досега най-често отговарях: „Когато колите започнат да спират на пешеходната пътека, а пешеходците пресичат само там!“ С това исках да кажа, че българинът не обича да спазва правилата. Политикът е пешеходец с кола. Той смята че е по-силен и корав от пешеходеца и ако се сблъскат, ще победи колата. И чак когато го изхвърлят от политиката, разбира, че си е същото лайно, което е бил преди да се качи на колата. Когато започне да се спазва едно правило е лесно и нормално да се предположи, че ще се спазват и другите правила. Защото се изменя мисленето на индивида въобще и в частност и на българина.
Не знам кога ще бъде завършен този период, но че през последните няколко години това правило започна да действа в някаква степен се вижда и с просто око. Което означава, че преходът е започнал.
Никакви гаранции няма, че той ще свърши някога, но за разлика от лицето Райчев, което се пише социолог и политолог и дрънка като празна тенджера вързана за циганска каруца по паважа на бул. Гоце Делчев, аз смятам, че преходът едва сега започва, а той го обяви за приключил. Няма да се спирам на подробности за неговите аргументи, тъй като те са квазинаучни и нямат нищо общо с реалността. Той упорито се опитва да внушава, че това, в което живеем сега е една изградена демокрация, но това си е негов проблем. Щом той приема, че демократичният централизъм е в основата на демокрацията, нека си живее в този нужник. Най-добре е да цитирам разказа на О.Хенри „Наръчникът на Хименей“ Затворени в една хижа за дълго време, защото сняг е затрупал изненадващо всичко и не могат да се приберат, двама приятели стигат до зверски диалози на неприязън и досада. Прекратявайки приятелството си, те провеждат следния диалог /предварително се извинявам ако не цитирам педантично, защото съм чел разказа за последен път преди повече от 30 години/:
„-Не знам точно какъв звук издава прокиснато мляко изсипвано от въздушен балон върху тенекиена чиния, но това, навярно, е небесна музика в сравнение с жалката струйка от паралитични мисли, които произтичат от разговорните ви органи. Вашите думи ми напомнят на кравешка гвачка, но кравата е възпитано животно и държи гвачката зад зъбите си!
-Господин Грийн. Понеже някога сте ми били приятел, не знам дали трябва да ви кажа, че ако имах възможността за избор между вас и обществото на един най-обикновен куц, рошав пес, сега един от обитателите на хижата щеше да върти опашка!“
Затова ви препоръчвам да изберете един пес и да разговаряте с него , а не със социолози от горепосочения тип. Затова не обръщайте на микробите-социолози и микробите-макрополитици никакво внимание.
Сега нека се обърнем и към действащите т. нар. „политици“ и да видим що за микроби са те. Преди да станат политици, те са били дребни микроби, които са се гушили около партийни секретари средни и висши чиновници, генерали, кметове и прочие микроскопичен дребен добитък от комуноиден тип. Чели са учебници по политикономия, исторически материализъм, основи на комунизма, история на БКП,
наръчник за навиване и развиване на пожарникарски маркуч
влияние на униформата в Съветската армия за бойния дух на съветския войник, действия на екипаж на боен кораб при пиратско нападение в Черно море и други подобни официално издадени от държавата /разбирай БКП/ книжлета. Със сигурност мога да ви кажа, че преди преврата нямаше нито една статия, интервю в пресата и електронните медии или написана книга за несъгласие с политиката и администрирането на тогавашните управляващи. Хармонията между сега управляващите и предишната власт беше пълна. Отгоре стояха и подхвърляха фандъци, а отдолу драпаха и се ритаха по кокалчетата комсомоло-полуинтелигентска бандичка и чакаха своя час. Разбира се, сега има и по-млади, които са се родили по-късно и не са чели тези идиотщини, но докато се изпедепцат като политици, те са минали през школата на т. нар. „партии на прехода“ и са анихилирали всички положителни знанийца, които са имали преди да се хванат с политиката. Естествено, анихилирала е и етиката им, защото първото нещо от което трябва да се откажеш влизайки в редиците на „партиите“ е да замениш честта и достойнството си със знака-$ или Э.
Така стигаме до първата промяна, която българският нормален човек, който влиза в политиката трябва да направи. Ако я направи има шансове да остане в политиката. Ако не.обратно при останалите. Това е първата победа на микроба над човека. Човек или се смалява до размера на микроб и минава през цедката, или го изхвърлят на електоралния боклук. Не, че там няма микроби! Има! Но от тях нищо не зависи. Те са силни и жизнени само когато са се впили като въшки в каракачанката на Бойко Борисов, или както Бойко Борисов е захапал България за задника..
Втората промяна, която е задължителна за новия политик е да се научи да слуша вожда и да мисли еднопосочно с него. Лидерът е набелязан и избран от кукловодите на прехода и ако не си с него те отсвирват твърде лесно. Ако въпреки това искаш да останеш, трябва да имаш изключителен интригантски талант и никакъв морал, за
да се гушнеш с кукловодите и да сложиш динена кора на лидера си
Така че цялото ти време отива да създаваш възможно най-долни интриги и да си пълниш джобчето със семки и бонбонки и душата с прекрасни подлости. За истинска политика на практика не ти остава време и сила. Така се стига до ситуацията, че колкото си по-голямо нищожество, толкова повече шансове имаш да оглавиш една партия, независимо от названието и. В един момент се оказваш най-голямото нищожество, защото си най-дребния микроб. Доскоро се смяташе, че най-дребното животно е паразит и се нарича „минджипуйче“. То паразитира в областта на ташаците на пичата въшка. След появата на българския политик, нещата се промениха и за безспорно най-дребното нещо се призна българският политик. Българският политик паратизира в областта на ташаците на минджипуйчето. Вътрешната борба за това кой е най-дребна гад в политиката се води между президенти, премиери, министри, депутати, журналисти и магистрати. Между тези микроби трябва да се търси ежегодно кой е най-голямото нищожество, защото е най-дребният микроб. В старанието си да бъдат богати, силни, умни и известни стигат до мечтата и превъплъщението на онзи
негър, който искал да е бял, да бъде в центъра на Париж и да е между краката на Бриджит Бардо
И в следващият момент златната рибка го превърнала в дамска превръзка. Но това е почти друга тема.
Тези дни премиерът ни прочете една поредна лекция. Този път за пристанищата и автомагистралите. Кой знае защо не се сети да сложи там и железопътният транспорт. Все пак това е едно превозно средство, което винаги ще бъде перспективно, ако е в добри ръце. Пропуск на обкръжението му, както се казва. За един пожарникар е простено. Той може да не знае, че има и железници в България. Със сигурност не знае какво означава „Ро-Ла“ и какви предимства има пред останалите видове транспорт.
Та, прочете ни лекцията Бойко и се опиваше от това колко много знае и какви умни приказки приказва. Чувстваше се, как душата му пърха като на Христо Стоичков когато вкарва първия си гол и за пръв път напсува на майка рефера. Само едно не обясни Бойко. Защо това го нямаше в предизборната му програма. Защо не каза нищо тогава за транспортната стратегия и програмата си за развитието на транспорта. Както не каза и за здравеопазването, пенсионната реформа, съдебната реформа и останалите реформи, контрареформи и чекмеджеконтрареформи. Той просто си нямаше представа каква е ситуацията в България и какво, кога и с кого трябва да се прави. Не, че сега знае. Но тогава дори не подозираше, че трябва да се говори и мисли за транспорт, пристанища, терминали и Пирея, Солун и Констанца. Т. е., сега започва да подозира какво не е знаел тогава. Оттам идва и тъгата. Ако знаеше тези неща той в никакъв случай нямаше да стане премиер, защото от неразбиране на проблемите щеше да се пули и оглежда „като куче, когато сере на плява“, както казва Хашек. Подведе го собственото му опростачено възприемане на всичко, в това число и на властта. Нито един нормален човек не би тръгнал да играе тенис с професионалист като Борис Бекер, ако ще многократният победител в десетки турнири от най-висок клас да е в инвалидна количка. Само същество с мисловни възможности на микроб може да събере такова нахалство.Щеше да ми е твърде интересно ако имаше залагания за този мач на глупостта и нахалството. Освен Цецка Цачева и Божидар Димитров надали някой друг щеше да заложи за него. Искра Фидосова и останалите щяха да си вземат болнични или да си извадят документ, че са останали без кьорава стотинка и затова не залагат. Това е
синдромът на аматьора-селянин, който всичко измерва с параметрите на неговото село
За мен беше национално унижение, че български премиер си е извадил патката и я мери с всичко, което шава.
Голяма простотия!
Но и това не е най-голямата простотия. Най-голямата простотия е, че това правителство с този премиер по нищо не се различава от предишните. Като си спомня, че един министър на културата измисли австрийски език, а друг бъркаше Панчо Владигеров със
Златю Бояджиев ми става ясно, че у нас политикът се подбира по особен начин. Интелектът и възможностите му трябва да са значително под средните. Най-много да допуснат един бивш вицепремиер със зачатъци на самокритика да изтърси: „Еба ти и държавата, дето аз съм и вицепремиер!“ А един бивш директор на Националната телевизия упорито твърдеше в интервю, че е полуидиот. Но и това си има обяснение. Бащицата на всички тези политически микроби, откривайки навремето завода за полупроводници в Ботевград обеща да открие след време и завод за цели проводници.
Нищо ново под българското слънце.
Новото предстои. В неопределено бъдеще. Точно толкова неопределено, колкото е неопределен процесът, който става в тиквицата на българина. В моята, твоята и тяхната. Светът не е това което виждаме. Той е това, което си мислим, че виждаме.
А микробът е толкова дребно нещо, че много малко хора го виждат с просто око колко е нищожен.
Останалите го гледат през микроскоп с милионно увеличение и мислят че е огромен като мечтата на детето да стане пожарникар и да носи лъскава жълта каска.. Да се вози на огромна червена кола с надута сирена и да преминава през светофарите на червено.
Дойде есен.
Време за ваксинация.
Photo: Jan Saudek – The Abundance, 1999
