Loading...КАК ЛИЧНИТЕ КОМПЛЕКСИ ПРЕРАСТВАТ В НАЦИОНАЛНИ
СЕГА, СЛЕД КАТО ПОВЕЧЕТО МЕ ОБРУГАХА, ЗАДЕТО ГОВОРЯ ИСТИНАТА, ОСТАВА И ДА МЕ РАЗПЪНЕТЕ
Съвсем наскоро започнах един свой коментар с въпроса: Защо няма да се занимавам с „българските проблеми”? И побързах да отговоря: Понеже българите живеят добре. Нескромно ще призная, че за пореден път се оказах прав. Изглежда, най-големият проблем на нашенци се оказа това, че едно еврейче от Чехия, скрило истинското си име Давид Шварц зад неговия превод Черни, изтипосало страната ни във вид на тоалетно клекало.
Което пък кой знае защо бе наречено… турско?! Макар да го ползват по цял свят, дори на някои места (макар и малко) и в цивилизования Запад.
Да се засегнете от момче, известно в родината си с това, че за да печели, е готово да хукне голо по улиците, е просто жалко. Преди време, за да стане известно и под закрилата на всевластната ръка на своите ционистки събратя, то бе вапцало в розово някакъв руски военновременен танк – по онова време (1991 г.) все още минаващ за паметник. Едни го провъзгласиха за национален герой, а други за хулиган. Дори го арестуваха за няколко часа, колкото да го направят популярно.
По-късно този „скулптор” извая някакви бебета и ги закачи за телевизионната кула Жижков. Постави ги така, сякаш се катерят по нея. Озаглави „творбата” си Бебетата от кулата. Обявиха „произведението” за… противоречиво. През 2005 г. този Шварц или Черни, както желаете, си представи Саддам Хюсеин като… акула, показваща се от резервоар с формалдехид. Колко оригинално! Да припомня, че от формалдехидът се прави формалинът, използван за съхранение на трупове. Бедният Шварц! Лошо е, че не чете книги. Ако го правеше, щеше да знае, че бившият полковник от израелските тайни служби Виктор Островски пише за споменатия труп: „Мосад гледаше на Саддам Хюсеин като на най-голямото си постижение в региона…” (Виктор Островски – “Отвъд измамата”, “Атика”, ЕТ “Ангел Ангелов”, София, 1998 г., стр. 263.)
Само преди година и половина същият този Давид нарече консервативния президент на Чехия Вацлав Клаус… задник! Понеже държавният глава на тази страна е патриот и брани чешките интереси в рамките на Европейския съюз. Такива са интернационалистите от всички бои, любителите на петолъчки, шестолъчки, снопове от стрели, обърнати свастики, триъгълници, пергели и пр. символи.
Да бяха живи бащата на криминалистиката проф. Чезаре Ломброзо или майсторът на психоагресията Григорий Климов щяха да вдигнат рамене – лудостта ходи преди всичко сред събратята по вяра на Давид Черни… Ала защо маса нашенци се вързаха на този потенциален клиент на кукувичето гнездо и се почувстваха засегнати от неговото безумно хрумване?
Защо не се обидиха холандците, чиято родина бе представена от лудия Шварц едва ли не като страната на минаретата? Ами люксембургците, върху чиято чиста и кокетна страна се мъдри надпис Продава се! Само с психически отклонения можете да обясните слоновете на… Албиона. А италианците навярно трябва са най-щастливи – стават единствено за… футбол. Така ги е представил David le fou. Кой истински европеец би приел дневното бълнуване на някакво страдащо от душевно заболяване нищожно хазарче от бивша соцстрана за национална обида?
Вярно е, че цялата композиция на този Черньо (Шварц, Черни) предизвика леки спорове в самото седалище на Европейския съюз. И толкоз. А единствено ние се оказахме толкова намръщени, та попаднахме в световния печат със заглавия като това на лондонския Телеграф: Българска тоалетна ще бъде махната от противоречиво произведение на изкуството, посветено на ЕС. Толкова ли сме чувствителни или просто сме лесни и се хващаме и на най-малката провокация, дело на всеки случаен идиот? И защо не послушаме Божието слово? Та преди да забележим сламката в окото на другия, не видим гредата в собственото ни, та първом нея да извадим. („От Матея свето Евангелие”, гл. 7, ст. 3-5.)
Нека се изправим очи в очи с истаната. Не, не сме тоалетна – турска или европейска. Нужник сме. Малко по-възрастните помнят как допреди две десетилетия, когато керваните с турски гастарбайтери все още минаваха през България, ние бяхме сметище и кенеф и то в буквалния смисъл на думата. Приятели са ми разказвали как анадолците се плашели да хвърлят и една хартийка, докато са на територията западно от Калотино. А щом нашенските ченгета вдигнели пред тях бариерата за влизане в страната ни, на часа започвало масово разтоварване на боклука от прозорците на автомобилите. Виждал съм на път за морето как от джамовете на комшйските автомобили втора ръка летят динени кори, пластмасови чашки и бутилки и дори… тоалетна хартия. А ние бленувахме за тези коли втора ръка. Днес те са всекидневието ни. Автоморга ли сме? Ами да, факт, който няма как да бъде отречен.
Ала още социалистическата държава бе заприличала на тоалетна. Тя ни доведе до такова небивало развитие, че понастоящем поне три четвърти от селските нужници изглеждат по-зле от тези на Дейвидовата композиция. Да не си кривим душата. Колко от по-малките градове все още не разполагат с канализация? Поне една трета от жителите им продължават да „се радват” на цивилизованите нужници, чиято мостра юдейчето представи в Брюксел. Ами курортите – черноморски и планински, почти до един без канал за мръсни води, пречиствателни станции и с дефицит на питейна вода? Защо да отиваме толкова далеч от европейската ни столица? Я отскочете до Бояна, Драгалевци, Симеоново, Банкя, които не в детството, а в младостта ми все още бяха села. Днес в тези престижни квартали на София са се настанили назначените от БКП и ДС новобогаташи. И тези чистофайници със семейни първобитни навици пълнят септични ями или демократично обилно изливат смрадта си надолу към главния град на една страна-членка на Европейския съюз.
Ако се вгледате в нашенските обществени отношения, не ще зърнете нищо друго, освен духовен нужник. Неговите обитатели с възпитание от ерата на въпросния Давидов образец, се тълпят пред портичката на онова клекало, на което с най-големи букви пише Келепир. Затова бързо забравят, че са били комунисти или червени земеделци; ченгета (гордеят се с това чак, когато ги разкрият), щатни комсомолски или профсъюзни деятели. Сменят партиите, в които се записват заради далаверата така, както истински чистите и възпитаните хора – носните си кърпички. И постоянно ни призовават да вдишваме отровата, произвеждана от техните аморални души и прогнили от егоизъм и ояждане телеса. Но винаги намират публика. От онези изгубени души, които не вярват, че комунизмът и комунистите са зло, небивало по мащабите и вредите си зло. И дирят някакво по-малко зло. Разбира се, все сред тях, другарите. Свестните са натикани в ъгъла или понеже имат съвест, кротуват.
През последните 150 лета руснаците, съветите и техните агенти упорито насаждат у българите чувството, че са били роби. Ако перифразирам един не особено умен мадридчанин, роден в София, май наистина са сменили чиповете на мнозинството. Защото, когато стъпили на българска земя, избавените малко преди това от царя освободител (Александър ІІ е наречен така, задето премахнал крепостничеството) бивши роби – крепостни селяни, останали смаяни. Българите притежавали къщи, ниви, градини, дюкяни, работилници, манифактури и даже… фабрики. „Кого сме дошли да освобождаваме?”, чудели се незваните пишман освободители. И постепенно ни намразили – дълбоко, осъзнато и окончателно. Четете дневниците на военния кореспондент Фьодор Достоевски…
Когато България бе до голяма степен самостоятелна и антихристиянските масонски идеи не бяха поразили тъй дълбоко обществената ни снага, нашата Татковина не само не бе нужник. Тъкмо обратното, тя бе своеобразен магнит, който неудържимо привличаше дори западноевропейците. Понятието изпаднал германец е родено тук, у нас, след Голямата депресия от 1929-1933 г. Тогава германски безработни масово се стичали към нашето Царство, в което намирали препитание. А трудолюбивият, гостоприемен и толерантен народ ги приемал с разбиране. Подавал ръка за помощ както на бежанците от своите – предимно от Югозападна България (Македония), Западните покрайнини и Добруджа, така и на закъсалите (изпадналите) германци.
Учителката по немски език на моя бивша колежка, възрастна австрийка, й разказала, как през 1931 г. чула, че у нас има работа. Бедна и много гладна се качила на влака за София. Когато пристигнала и на старата тъй живописна столична гара взела файтон, кочияшът развел жената по бул. „Мария Луиза”, по „Дондуков”, „Търговска”, пред Двореца, Градската градина… Жената се просълзила: „София бе тъй осветена и красива, че по нищо не се различаваше от Виена. Затова останах. Нямах представа, че войната, комунистите…”
По онова време и българското село е подредено, чисто, с добре, по градски облечени, нахранени и доволни работещи земеделски собственици. Направете си труд и потърсете документални кадри от трийсетте години. За да останете смаяни от толкова привлекателната, тихата, уютната буржоазна България. За която през 1938 г. професорът от Хелзинкския университет Алберт Хамалайнен написал статията „Страната на абсолютната демокрация”, публикувана в месечника Финландско илюстровано издание. В нея се казвало: „Това, което най-силно впечатлява и събужда интереса на чужденеца в България, е абсолютната демокрация на социалната структура на нация и народ. Тази демокрация не е дело на държавата. Тя е социална. В настоящето правителство няма никакви политически партии. В страната също така няма никаква собствена или чужда висша класа… Тук няма едри земевладелци, нито индустриална или търговска висша класа, която да настоява за особено положение в сравнение с останалия народ. Тук няма и никакви езикови спорове, нито политически борби… Нищо друго не можете да направите, освен да отдадете почит на тези хора, които са постигнали толкова много за един толкова кратък период от време…” (Никола Г. Алтънков – „Наричаха ги фашисти”, ТАНГРА ТанНакРа, София, 2004 г., стр. 471-472.)
На 9 септември 1944 г. цялата картина, представяща този пасторален, безметежен, сурово прекъсван само от залповете на една чужда война живот, бе покрита с плътни черни мазки. Комунистите, узурпирали властта благодарение на един таен интернационален план и на върховете на съветските щикове, потопиха прекрасното Царство България в мрака на терора. И превърнаха чудесния му, дружелюбен, работлив, но и умеещ да се весели народ, в безформена робска маса. В стадо, лишено от собственост и водачи, изцяло зависимо от волята на враждебни нему чужди пастири и на нашенските им ратаи. Тези негодници разчлениха народното тяло, като издигнаха от най-нисшите обществени слоеве онази полуграмотна, завистлива и безмилостна тълпа разбойници, готова да продаде и собствените си майки в името на кариерата и Мамона. И я превърнаха в непозната дотогава привилегирована, номенклатурна класа; в пълчище от послушни слуги на чужди господари. Днес тези разбойници, до един родени престъпници, и техните наследници, продължават да тъпчат бащиното ни огнище и да беснеят над него, така, както никой друг завоевател не го е правил. А съсипаните горди стари родове, разядени от страх и доносничество, са обречени на изчезване. Няма я средната селска и градска средна класа – темелът, стожерът на традиционното българско общество. Тя бе заменена с лумпени, произлезли от безродни червени семейства, надянали разноцветни политически ямурлуци. От продажници, които от алчност и егоизъм ни водят към неминуема гибел.
Тези чудовища в човешки облик, изтъкани от комплекси и чрез завладените от тях и повелителите им средства за всеобща дезинформация превърнаха личните си недостатъци в национални. Прехвърлиха ги върху народния стан. Затрупват ни с лавина от полуистини и откровени лъжи, сред които и за мъдреца е трудно да открие светлината на вярата и правдата. Та днес тези вълци в овчи кожи и със сатанински нрав изкуствено внушават възмущение от напълно далечни, незначителни за настоящето неща: кой как обсъждал някаква картина за клането в Батак, що за представа създавал доказан психично болен безродник за страната ни и т.н. А ние имаме изконен проблем – унищожават ни!
Трябва ни съвсем ново устройство на държавата. Нужни ни са избори за Велико народно събрание, в което да влязат достойни, силни, неподатливи на съблазни, знаещи и можещи личности. Неотложно ни е необходима декомунизация, която да включва лустрация! Длъжни сме да започне промените отначало. Не го ли осъзнаем, не си ли подадем ръка за всичко това, нямаме бъдеще.
Драги българи, ако проблемът ви действително е недовършеното еврейче от Чехия Давид Шварц-Черни и неговата безумна еврокомпозиция, вие сте истински щастливи хора. Блазе ви. Навярно сега доста от вас ще пожелаят да ме разпънат. Готов съм.
Ала заглушите ли окончателно ли гласа на истината, бъдете сигурни:
Бог да прости България!
20 януари 2009 г.
