Легенда за скиора

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Легенда за скиораЧАСТ  II 

 

             

             Бутна тежката врата. Пристъпи напред и попадна в полупразното помещение, което познаваше толкова добре от детството си, когато майка му работеше като продавачка на влакови билети. “Добре, че не сме в сезона и няма толкова хора.”- помисли си Вальо и се сети за последния път, когато бе идвал тук. С Огнян отиваха да карат ски на Боровец и трябваше да стигнат до София, където щяха да ги чакат приятели, за да се качат в Родопите заедно. Обхвана го непоносима носталгия и се запъти към една пейка, за да събере малко сили, но в този момент мечешки рев раздра залата и закънтя по тавана и стените й:

             -Бра’чед, къде си бе!?

             Вальо се обърна към човека със дъднещия глас. Той тичаше към него с разтворени обятия и зачервени бузи. Беше нисък, напълняващ, с руса коса, подстригана отпред късо, а отзад стигаща почти до кръста. Прическа “сръбски хеви метъл от осемдесетте” ако това ви говори нещо.

             Вальо се огледа. Около него не стоеше никой. Обърка се още повече, но нямаше време да мисли, защото “бра’чедът”, без да намалява скоростта, с която бягаше, се удари в него, прегърна го, като същевременно го задържа да не падне и, докато Вальо отчаяно се опитваше да си поеме дъх, го разцелува сърдечно по бузите.

             В същия момент ги наобиколиха трима-четирима души и започнаха да потупват Вальо приятелски по раменете и гърба.

             -К’во става бе, бра’чед? Не съм те виждал от сума време! Добре, че се сетих да ти се обадим, че иначе така и да не сме се събрали цел живот!- човекът, който все още прегръщаше Вальо, говореше приятелски, бързо и високо- Та как си, кажи!?

             Вальо успя да си вземе въздух и отговори задъхано:

             -Добре съм. Не съ оплаквам.- дойде му спасителна мисъл. Вече знаеше как да разбере кое е странното същество срещу него – А ти как си, с какво се занимаваш?

             -Айде да идеме у некое заведение, че съм изгладнел и прежъднел, па ше ти разпра’ям по пъта.

             Вальо инстинктивно усещаше, че не е полезно да води този човек в заведенията, които харесва той, затова пое напосоки и се оглеждаше за бирария или нещо подобно. Тримата, които изразиха добрите си чувства към него чрез потупване на гарата, тръгнаха след тях и вдигаха невъобразим шум, който притесняваше кротката душа на варненеца.

             -Като ти се обадих и се разбрахме да идвам, си помислих, че не е зле да ‘зе’ем едно-две приятелчета – “бра’чедът” спря и запосочва – Е т’ва е Ради Гъза, е го Пешо Пенята, а онова е Вътко Сиреньето. Добри момчета. Ше пийнеме малко на кръчма, па ш’си довършиме у вас. Да се не товариме толко’ с парите. Нали ста’а, бра’чед? Ей, бра’чед, помниш ли как си живеехме ‘убаво като мънички, бе?

             -Разбира се, че помня!- излъга Вальо. Той беше прекарвал летните си ваканции на три-четири места, разхвърляни из всички краища на България и все още не знаеше кой от многобройните му братовчеди крачи до него.- Та как си, бра’чед? С какво се занимаваш сега?

             Влязоха в една бирария и с удоволствие затвориха отвън дъжда и лошото време.

             -Напра’их си хотелче. Скиорчета, тинтири-минтири. Яко е. Изкарвам по некой левец. Тия двамата- Гъза и Сиренцето, бачкат при мене, а Пенята е планински спасител.– седнаха на една широка и тежка дървена маса. Помещението беше уютно, а стичащите се по прозорците вадички вода придаваха допълнителна романтика на трогателната среща между роднините – К’во ше пиеме, момчета?- обърна се бра’чеда към останалите.

             Докато всички крещяха един през друг, възбудени от мисълта за алкохол, Вальо нареждаше пъзела трескаво: “Хотелче, скиори и този говор… Да, сигурно е той”. Вальовата глава се изпълни със спомени от лятото на девети срещу десети клас, което беше прекарал в едно градче в Пиринския край. Тогава изживя едни от най-хубавите моменти в живота си. Още не знаеше, че се е родил различен и, благодарение на стройното си тяло и нежно лице, имаше невероятен успех сред жените. Добре, важното е, че вече е сигурен, че това е Стоил, но кога са се уговорили да му гостува!?

             -Бра’чед, к’во ше пиеш? – чу Вальо и се стресна. Огледа се и видя хубава, усмихната сервитьорка, която изглежда чакаше само неговата поръчка.

             -Мляко с какао- отговори той машинално.

              -К’во!?- изреваха всичките му сътрапезници в един глас.

             -Оста’и го – обърна се Стоил към сервитьорката, която разтревожено оглеждаше другите маси, където клиентите ставаха нетърпеливи – Он е луд. Донеси му като на нас и готово.- тя се поколеба за миг, но Стоил я подкани – Айде, айде, че сме жадни.

             Скоро масата беше отрупана с халби бира и чаши ракия, както и с пет паници шкембе чорба.

             Вальо, който беше нежна душа и не беше свикнал да отстоява твърдо мнението си, примирено запреглъща лъжица след лъжица, като се опитваше да се отърве по-бързо от неприятната му храна.

             -Не така бе, бра’чед! – намеси се Стоил- Е, сложи си му чесънче, сложи си му ‘ютичко. Мадамата ти е донесла. Не е като да нема. ‘Апни си сега като човек, па к’во ще да става! – пред ужасения му поглед Стоил сложи в паницата на Вальо по доста солидно количество и от двете субстанции.- Айде, наздраве!

             Всички взеха чашите си с ракия, а Вальо беше принуден да последва примера им. Той едва докосна устни до студеното, със съмнителна лична хигиена стъкло, докато другите пресушиха своите на екс.

             -К’во става бе, бра’чед? Да не си болен? – изуми се Стоил- Пий, бе!

             -Не мога да пия алкохол толкова рано- отговори Вальо притеснено.

             -Абе, стига излага родата, бе! К’ви са тия глупости!? Не се бъзикай, удри на екс!

             Вальо колебливо взе чашата си и, под окуражавашите викове на другите, изсипа съдържанието й в гърлото си. Повдигна му се и той панически хвана лъжицата си и гребна супа, за да отмие вкуса на ракия. Устата му моментално се превърна в огнена пещ- изглежда Стоил се бе постарал- и Вальо се почувства отчаян. Взе бирата си и я изпи наполовина, нещо което не беше правил от тийнейджърските си години, но и това не помогна. Той започна да диша с отворена уста и се оглеждаше във всички посоки, все едно търсеше помощ отнякъде. Помощ обаче не се виждаше.

             -Ей, вижте, бе! Голема работа сме нашия род- започна да се хвали Стоил- Като пийне ракийца, веднага огладнее и фане лъжицата.

             Макар, че всички си сложиха повече от лютивата маса в паниците, никой не изглеждаше и наполовина толкова подлютен, колкото Вальо. Освен това непрестанно го подканяха да яде и температурата на пещта в устата му се постоянно се повишаваше. Когато най-после видя покритото с геометрични фигурки дъно на паницата, Вальо беше в окаяно състояние. От очите му обилно течаха сълзи, а от носа – сополи. Той беше изпил две бири и преполовил трета и беше изял четири филии хляб, макар че от години не бе вкусвал това вредно за фигурата ядене. Чувстваше се употребен и опошлен. Искаше да се прибере вкъщи и да остане сам, но знаеше, че това няма как да стане.

             -Ние ше поостанеме два-три дена, бра’чед. Не мо’еме повече, ‘щото съм оставил ‘сичко на жената, а аз вера на жена немам – приятелите на Стоил, който пиеше трета ракия, се разсмяха – Щеше ми се да останеме неколко седмици, ама друг път ше бъде. Сега не мо’е. След некой ден ела ти – нема да ти ‘зе’ем една стотинка. Стой цела зима.

             Вальо поблагодари за поканата и се приготви да се държи мъжки два-три дни.

 

 

СЛЕДВА

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.