Loading...
УРА!
Ура ли казах?
Хм… виждам как група ученици ме гледат назидателно – тая па кви ги дрънка!?
Ами свърши, дечица мили, това е положението. Ако не вярвате – вижте календара и бегом към училищния двор!
Знам, знам, там сте вече – облечени в най-хубавите си дрехи, напълнили джобове с летни спомени (не с цигари) и държейки в ръка букет. Малките се вълнуват, дори носят новите си раници на гръб в очакване да ги напълнят с учебници. Големите се оглеждат един друг и се чудят – оная готина мацка, която приближава, наистина ли е скромната до невзрачност Деси или имат нова ученичка в класа. Бърборят, бърборят и няма да се наговорят скоро. Знаем. Междучасията ще са им малки за говорене, ще говорят и в часовете и не само, когато ги питат. А ние ще подписваме забележки.
Така де, като сме ги учили, че говоренето е хубаво нещо и всичко трябва да се казва и то навреме.
А времето летии… малките стават големи и идват други малки и друг петнайсти септември, но вълнението е същото – огромно, защото градът се изпълва с бъдеще, осезаемо.
Днес, след като се разделих с порасналото си вече дете, което за първа година не изпратих до училищния праг, а просто пожелах „Прекрасен първи учебен ден“, та след това видях едно семейство. Роми. С две момченца – едното със сигурност първолаче, а другото – 3-4-5 клас. Бяха облечени в нови костюми с вратовръзки. Косите им сресани, а лицата им грееха. Грееха и лицата на родителите им, а баща им дори се изпъчи гордо, когато срещна усмихнатия ми поглед. Красиви бяха и елегантни, и прекрасни.
Такива са нашите деца – красиви и елегантни и прекрасни – независимо руси или мургави. И когато ние сме до тях и ги подкрепяме и се гордеем ще срещаме усмихнати погледи и ще градим заедно бъдеще.
Разчувствах се.
Така е на всеки 15 септември. Сантиментална съм.
На слука, хлапета!
И не се притеснявайте – кикотете се в метрото, колкото си щете, без вас то беше скучно и прекалено възрастно!
ЗА ДЕЦАТА с любов
